Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (100) (Част първа)

99

— Честит рожден ден, мамо. Мога ли да си взема още едно парче торта?

— Може ли — казаха в хор Елизабет и Гардън.

— Може ли още едно парче торта? — каза Хелън.

— Не, не може — каза Гардън. — Вече изяде две. Освен това отдавна трябваше да си в леглото. Дядо Коледа няма да дойде, ако не си легнеш.

Хелън сравни възможността да остане още малко с примамливата възможност да получи коледни подаръци. Малкото й челце се набръчка и нослето й потрепна. После реши — целуна Гардън и Елизабет за лека нощ и се качи горе да си легне.

— Ще ме завиеш ли? — долетя жаловито тънък гласец откъм горната част на стълбището.

— Вече те завих. И ти прочетох „Нощта преди Коледа“. И ти дадох чаша вода. И после ти пак слезе долу, за да си вземеш още кейк. А сега се пъхни в леглото си и спи, защото иначе ще получиш от Санта Клаус само свещички и парчета въглища — Гардън поклати глава. — Всички ли са такива? — попита тя Елизабет.

— И по-лошо е било. Когато Трад беше към осемгодишен, го намерих на покрива. Замислял да хване Санта Клаус и да занесе всичките налични подаръци в шейната си.

— И ти какво направи тогава?

Елизабет се загледа в пламъците на огъня. След малко каза:

— Знаеш ли, не мога да си спомня. Ето една от лошите страни на това да си майка. Когато децата ти направят или кажат нещо поне малко необичайно, си сигурна, че никога не ще го забравиш. След това почти винаги го забравяш.

Гардън сложи още малко въглища в огъня.

— Какво да нравя с мама, лельо Елизабет?

— Ето пък кое му е лошото да си дъщеря. Тя твърди в бележката, която изпрати, че иска да види теб и Хелън. Сега е Коледа все пак и мисля, че би трябвало да отидеш.

— Това ме кара да се чувствам неспокойна. Тя ще иска нещо, зная това. Всеки път, когато, след като се омъжих, получавах писмо от нея, то неизменно е било, за да иска нещо. Не мога да си представя за какво ще да е този път.

— Утре ще разбереш. Сега не се затормозявай… Не чувам никакъв звук горе. Да извадим ли подаръците?

Гардън взе една цигара, запали я и изрече уж между другото:

— Лельо Елизабет, имахте ли любовни отношения с Хари Фицпатрик?

— Ах, чудех се кога ли ще ме попиташ за Хари. Да, бях много влюбена в него, по начин, който вие, днешните млади хора, наричате „лудо“. Това си и беше лудост.

— Тогава защо не се омъжи за него? Елен Лемоан ми каза, че Хари е искал да се ожени за теб.

Елизабет се усмихна някак си особено.

— Елен ми писа, че много го ревнува. Вярвах й и я разбрах. Аз пък го ревнувах от нея, защото тя притежаваше онази част от Хари, която никога не ми бе принадлежала.

— Но защо не се омъжи за него?

— Гардън, човек винаги има много повече причини да не сключва брак, отколкото да сключва такъв. Едната причина в случая беше възрастта. Хари бе седем години по-млад от мен. Докато трая познанството ни, станах дори баба. Той заяви, че това няма значение. Беше твърде привлекателен и винаги щеше да има жени, които да го пожелават.

Гардън бе покрусена. Тя никога не бе подозирала малодушие у Елизабет.

— Но възрастовата разлика ми послужи всъщност като извинение — продължи Елизабет. — В действителност Хари имаше съперник и съперникът победи.

Гардън се опита да си представи двамата ухажори. Не успя съвсем, но и нито за миг дори не се усъмни в думите на старата си леля.

— Кой беше той? — попита тя.

— Той беше аз. Аз и Чарлстън като цяло. Бях живяла в този град, бях се борила в него и бях се наложила. Сама се бях изградила като личност. За да бъда някой, не ми беше нужно да ставам жена на Хари или на когото и да било. И обичах Чарлстън, както продължавам да го обичам и досега. Обичам всяка тухла и паве в него. Обичам присъщите му ред, предсказуемост и добре изградени взаимовръзки. Обичам да знам, че съм част от един свят, в който още се цени грижата за ближния. Обичам красотата му. По време на пътуванията си из Европа никъде не видях по-хубаво място от Чарлстън. Обичам пристанището и океана, блатата и боровите гори. Когато бях в Стария континент, ми липсваше тукашният торф, а и дърветата там ми изглеждаха студени без шаловете от испански мъх, които съм свикнала да виждам около тукашните. О, аз постъпих правилно. Колкото и да обичах Хари, а го обичах много, оттогава насам нито веднъж не се усъмних в това, че съм постъпила правилно.

— Но ти си оставила Трад да замине, въпреки че и за него Чарлстън е неговият дом.

— Този дом му беше твърде тесен. Трад се чувстваше ограничен в Чарлстън. Той беше изпълнен с въображение и любопитство и искаше да учи. Ако не беше заминал, същите онези неща, които са стойностни за мен, щяха да го смажат. Чарлстън е твърде лесен за някои хора. Той не им позволява да се самоизпитват и да вървят по свой собствен път. Очаквах да се завърне и той действително се е завръщал, когато корабът потъна. Както и ти, Гардън. Чарлстънци винаги се връщат. Никое друго място не може да им бъде дом.

Гардън обгърна с поглед гостната си — гарнитурата, после коледната украса, стъкмена от нея самата с помощта на малката й дъщеричка. И почувства, че наистина си е у дома.

— Ще се кача горе, за да се уверя, че Хелън е заспала.

 

 

След малко Гардън се завърна долу със спокойно лице.

— Заспала е като коледно ангелче — прошепна тя с разнежено изражение.

Прозвуча приглушен гърмеж. Елизабет гордо подхвана тапата на шампанско в една кърпа.

— Сега ще можем да си отпразнуваме като възрастни хора — каза тя. — На стари години намразих кейка.

Изведнъж Гардън се разплака.

— Из… извини ме… — изхлипа тя.

Елизабет разля шампанското по чашите с думите:

— Пийни си. Ако това не подобри нещата, то поне ще направи да изглеждат такива, каквито са.

Когато Гардън се успокои, Елизабет я помоли да каже какво я тормози.

— От вида на шампанското е — отговори Гардън. — То ми напомни за отмяната на сухия режим и за Хестър.

И тя каза на пралеля си за първата нова дреха, която си е купила и за удара, който е понесла, когато Джон й казал, че заминава.

— Толкова ми липсва! Всеки път, когато отида във вътрешния двор за нещо, ми се струва, че ще го видя там. Но него го няма.

Елизабет отпи от шампанското, докато старите й и мъдри очи оглеждаха обляното в сълзи лице на Гардън.

— Обичаш ли го? — попита тя.

— Сигурно го обичам. Не може да ми липсва толкова, ако не го обичах.

Елизабет остави чашата си, която тихо звънна.

— Глупости. Очаквах повече здрав разум в теб, Гардън. Ти напоследък беше изолирана от света. Самотна си. Млада си, здрава си, нормална си и искаш мъж. Този Джон е единственият под ръка. Това не е любов, това е глад.

— Но не е така, лельо Елизабет! Харесва ми да съм с него, да говоря с него, да го гледам как работи. Той е такъв перфекционист във всяко нещо и така добре върши всичко, с което се захване! Пък и не се държи с мен, както другите мъже са се държали; не се опитва да ме вкара в леглото.

— Сега наистина ме обезпокои. Трябва да е обратен.

— Не е!

— Откъде знаеш? Какво знаеш за него?

На Гардън й се наложи да признае, че нищо не знае.

— Кога се завръща? — попита Елизабет.

— На Нова година.

— Тогава, щом се появи, му кажи, че старата ти леля Елизабет иска да се срещне с него. Веднъж вече не те възпрепятствах да встъпиш в един катастрофален брак; този път няма да бъда пасивен наблюдател.

— Лельо Елизабет, не става въпрос за брак. Ще бъда унижена, ако му кажеш нещо в подобна насока.

— Ха, Гардън! Ти си свещено глупава. Винаги по един или друг начин става въпрос за брак. И аз няма нищо да му кажа, но е сигурно, че той самият ще ми каже доста. Ще видя тази работа.

Елизабет се изправи.

— От години не съм се чувствала в такава форма — додаде тя. — Като че съм се подмладила с двадесет години. Сега, къде са подаръците?

Гардън измъкна пакетите от скривалището им.

— Какво, за Бога, е това? — попита Елизабет, когато Гардън извади една кукла от кутията й. — Та тя вместо уста има дупка!

— Това е за шишето, виждаш ли? Пълниш го с вода, след което куклата пие от него. А после подмокря пелената си. Името й е Дайди.

— Крайно отвратителна работа — отбеляза Елизабет.

— Абсолютна новост. Хелън ми проглуши ушите за нея. Буквално я измъкнах от ръцете на една клета дама, която се готвеше да я купи. Беше последната в магазина на Керисън.

Елизабет се засмя.

— За какво ли безобразие още ще се сетят? Може би и за сране и повръщане; тогава куклата ще си бъде таман като истинско бебе.

Гардън целуна пралеля си по набръчканата й буза и каза:

— По толкова ужасен начин говориш понякога, лельо Елизабет!

Елизабет потупа с длан дланта на Гардън.

— Аз пък подарявам на Хелън парцаливата Ани. И книжка с приказки, ще й харесат. Ще може да скубе косата на куклата и да къса страниците на книжката колкото си иска.

 

 

— Здравей, мамо, честита Коледа!

— Хелън, това е баба ти; кажи й „щастлива Коледа“.

Маргърит сълзливо прегърна Хелън и Гардън.

— Толкова съм щастлива да ви видя! — изхлипа тя.

Гардън се освободи от обятията й.

— Хайде, Хелън! Да се качим по стълбите! Виж как интересно се вият нагоре!

После прошепна на Маргърит:

— Ще изплашиш Хелън до смърт, като се държиш така, мамо. Престани!

Маргърит ги последва, подсмърчайки прочувствено.

На софрата в гостната имаше голям куп кутии, завити в червена и зелена хартия.

— Червените са за Хелън — каза Маргърит, — а зелените — за теб, Гардън. Хелън, разпознаваш ли твоя цвят? Можеш ли да определиш кое е червено? Тези кутии са за теб. Отвори ги.

Хелън се втурна през стаята към кутиите.

Маргърит погледна сълзливо Гардън.

— Толкова хубаво дете! Мразя се за начина, по който го бях пренебрегнала. Моля те, прости ми, Гардън. Знам, че нямаше желание да ме видиш. И защо ли трябва да го имаш? Но исках да прекарам последната си Коледа с внучето си и дъщеря си. Няма да има следваща Коледа за мен.

 

 

— Не зная какво да мисля — каза Гардън на Елизабет същата вечер. Мама твърди, че е имала три сърдечни удара и че докторът й бил казал, че следващият вероятно ще бъде последният. Не знам дали да й вярвам или не. Не обичам да бъда толкова подозрителна, но около майка ми има нещо, което ме държи нащрек. Къщата беше леденостудена. Камината — пълна с пепел. Зензи най-накрая напуснала. След толкова години грижи около мама, готвене и чистене, отишла да живее с племенника си и семейството му. Наложи се да се разшетам из кухнята, за да й приготвя нещо за ядене. Та тя дори не знае как да си отвори консерва!

Елизабет беше заинтригувана.

— Маргърит те е поканила, за да приготвиш вечеря? Трябва да е напълно отчаяна. Та ти си способна да се опиташ да опечеш вода!

— Лельо Елизабет, не е смешно. Тя иска Хелън и аз да отидем да живеем при нея.

— А ти какво й отговори?

— Казах й „не“. Там ще полудея само за два дни. Но ще трябва да й осигуря някаква помощ.

— И да плащаш за това. Маргърит е впечатляващо обедняла. Дори съм учудена, че ви е дала подаръци. Какви бяха те?

— Вехтории от тавана. Но опаковъчната хартия беше нова — Гардън се закиска. — Дори не знам защо се смея — каза тя, — всичко това е патетично.

И продължи да се киска. Беше изпаднала в нещо като шок. Когато бе застанала пред вратата на Маргърит, в нея бе нахлул споменът за това как предишния път бе отпъдена оттам. И усилието да контролира нервите си, докато се завърне вкъщи, ги бе изопнало докрай. Сега не можеше да се успокои. Едновременно плачеше и се смееше. И остана обхваната от този болезнен пристъп, докато Елизабет не поднесе амоняк под носа й.