Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (104) (Част първа)

103

След като получи плика с изрезките, Гардън започна да държи Джон на разстояние. Не искаше и той да бъде омърсен от носещия се, както тя мислеше, неминуем скандал. Пола Кинг вече достатъчно й бе наприказвала за службата му във Военноморските сили, така че тя разбираше напълно какво поражение върху кариерата на Джон може да има такъв род скандал. А и Джон й бе говорил доста за себе си и тя знаеше, че Флотът бе всичко за него, целият му живот и винаги ще бъде такъв.

— Тръгнах да воювам в Световната война, защото исках да се боря за страната си — каза той. Възнамерявах, след като всичко свърши, да се върна в Ню Хемпшир и да стана фермер на камънака, както го изисква традицията на рода. Фермерският живот е хубав, суров, но щях да съм напълно щастлив. А стана, така че заминах за морето и сега не мога да се откъсна от него и от флота. Когато опитах от този живот, разбрах, че всяко друго нещо е като безсолната храна. Войната свърши и получих назначение във Военноморската академия. После нещата се развиха така, че днес съм офицер и джентълмен по разпореждане на Конгреса, но моряк в кръвта и по душа.

Джон не се възпротиви, когато тя му заяви, че нямала време за аукциони и кина и за вечери с жители, понеже била заета с усиленото пазаруваше по Коледните празници. Нямаше друг избор, овен да се съгласи с нея. А стана така, че малко след това, през декември, го повикаха в Нюпорт по служба на двумесечен курс, за който той е даде подробни пояснения на Гардън. Тя, от своя страна, нелогично се ядосваше, че той няма да е наблизо при започването на процеса. „Няма да го виждам — казваше си тя, — няма даже да му говоря по телефона“. „Но той все пак можеше да е тук, само така…“

Дойде средата на февруари и той се върна. Връщаше се да я види. Гардън си каза, че не я еня дали ще го види отново или не. Но в същото време подреди цветя във ваза, както той харесваше, сложи на масата от любимата му марка сухо сирене с бисквити и се втурна в банята да оправи грима си и да се напръска с парфюм.

— Има ли някой вкъщи?

Гардън се втурна към вратата и в прегръдката на Джон.

Вечерта започна като много други предишни вечери. Джон сготви за вечеря един негов специалитет — пиле с къри — след това отидоха на кино да гледат най-новия филм на братята Маркс, а на излизане от киното до паркираната им недалече кола Джон имитираше смешната походка на Гручо. След това се върнаха вкъщи, Гардън запали огън в камината и седнаха да си поговорят.

Но нея вечер всичко останало бе различно. Всичко. Те започнаха да говорят за себе си. Гардън нямаше нужда повече да се сдържа, нямаше какво да крие от него. Джон вече знаеше най-лошите неща от миналото й, по-лоши от най-лошото, ако се съдеше по вестниците.

Каза й, че винаги е знаел за тези неща:

— Още на първата ни среща отидох в библиотеката. Потърсих Хестър Бейтмън. Библиотекарят ми каза къде да намеря вестниците, в които пише за брака ти и за развода. Тогава в ума ми се въртяха зли помисли, Гардън. Не се различавах много от всеки друг мъж — свиня, на когото панталоните отпред изведнъж почват да му се издуват. Реших да наобикалям, да изчакам удобно време да направя своя ход. Докато се мотаех, успях да те опозная малко повече. Тогава разбрах, че не си това, което си представях, а нещо много повече. Храбра и нежна. Внезапно ти стана много важна за мен. Мисля, че луничките ти са виновни за това. Ти престана да се правиш на съвършена, на тъй дяволски красива, и тогава те видях истински, вече можех да се влюбя в теб.

— Искаш да кажеш, Джон, че тези неща нямат значение за теб? Лошото, което съм направила в миналото…?

— Естествено това не е без значение за мен, Гардън; няма да те лъжа. Не ми е безразлично, че си била омъжена, че си обичала съпруга си. Както не е без значение, че и аз съм имал жени преди теб, някои съм обичал. Но аз истински вярвам, че такива неща важат в еднаква степен и за двама ни. Когато един мъж има сексуални преживявания казват, че имал гореща кръв, хвалят го. А когато жена прави същите неща, казват, че имала леко поведение. Това не е правилно.

Гардън се опита да се засмее.

— Веднага се вижда, че имаш сестра в движението за правата на жените — каза тя. — Аз пък май съм възпитана във викториански дух. Вярвам в двойния стандарт. Винаги ще се срамувам.

— Ще ти мине. Важното е, че това е минало свършено. Няма да те занимавам с моите други жени и няма да те разпитвам за другите ти мъже преди мен. Важното за мен е по какъв път да поемем двамата, считано от този момент. Обичам те, Гардън, искам да се оженим. Готова ли си? Ще бъда добър баща за Хелън. Знаеш колко много държа на нея.

Гардън любовно го погледна. Лицето му й бе тъй познато и скъпо! Докосна се до белите гънки на очите до слепоочията, поглади подутинката на чупения някога нос.

— Обичам те, Джон — каза тя, — но не мога да е омъжа за теб. Не сега, не сега. Една чудно мила французойка ми каза веднъж, че да си омъжена е най-трудното нещо в живота, ако походиш както трябва. А аз искам да постъпвам правилно. Малко съм поуплашена. През декември станах на двадесет и девет. Понякога ми се струва, че едва сега ставам голяма. Ще ме оставиш ли да порасна още малко, Джон? Можеш ли да бъдеш търпелив, да ми дадеш още малко време?

Той погали с пръст луничките й.

— Не съм ли бил такъв досега? Не съм ли най-търпеливият човек, когото познаваш? Мога да чакам още и още. Какво ще кажеш за едно ново предложение — да ми станеш приятелка?

Гардън въздъхна и потърка глава в рамото му.

— Аз вече съм ти такава — рече тя.

За Гардън пролетта бе период за откриване и проучване на нови неща. Тя откри и проучи Чарлстън по безброй начини. Както навремето в Европа, тя крачеше из града и гледаше. Скоро се убеди, че Елизабет е била права. Нямаше по-хубав град. Времето бе милостиво към Чарлстън. Красивите къщи, боядисани в пастелни лилави, сини, жълти, зелени и пясъчни цветове, бяха придобили нежни бледи оттенъци, радващи окото и душата. Контрастирайки с деликатността на сътвореното от човешката ръка, природата в града бе щедро ярка и възбуждаща по цвят и мирис. Уханието на жасмина и люляка изпълваше обонянието. Прозрачните деликатни листа на азалията пленяваха със своята смесица от лилаво и тъмночервено. Известната с името на града специфична тъмнозелена трева излъчваше свой собствен парфюм след окосяване, а гардениите с името на Гардън спираха дъха с нежната си обаятелност.

Навсякъде формите мамеха окото. Такива бяха рибената кост на старите тухлени тротоари, геометрията на извитите застъпващи се керемиди на стръмно изправените покриви, малките триъгълни сенки, сгушени между големите обли камъни на калдъръма, смайващата точност в изработените от ковано желязо портали, огради балкони, даже и на решетките, покриващи отводнителната мрежа.

Тя гледаше и се радваше на толкова много красота, така свободно разпръсната като постоянно менящ се празник за очите й.

А и за ушите. Подвикванията на продавачите, песента на пойните птици, опияненото жужене на претоварените от нектар пчели, леещата се реч на цветарките, шепнещите целувки на водата по вълнолома в пристанището и вечната мелодия на старите камбани на „Свети Михаил“ бяха като живи свидетели за миналите години и издръжливостта на стария град. На два пъти камбаните бяха замълчали: веднъж, когато англичаните бяха завзели града в зората на раждането на Съединените щати и втори път, когато градът бе завзет от генерал Шерман по време на Гражданската война. Счупени и разпръснати от противника, всеки път камбаните биваха намирани, поправяни, доизливани и отново окачвани на камбанарията. Земетресения и циклони ги бяха карали да бият в див дисонанс. Но Чарлстън и неговите камбани надвиха всичко. Техният мощен приятен звук плаваше денем и нощем от върха на високите бели кубета. Това бе грациозният фон към стародавната красота и величавото спокойствие, отмерващ с тактове добре подредения начин на живот. Той беше неизменен спътник в живота на предишните поколения, щеше да придружава и бъдещите.

„Нищо не се променя“ — помисли си Гардън, като видя неспокойните тринадесетгодишни момичета и момчета от вечерното училище по танци да изкачват стъпалата на зала „Южна Каролина“.

„Нищо не се променя“ — помисли си тя, наблюдавайки магията на въздушната стълба на Ашли Хол, когато отиде да запише Хелън в първи клас за идната есен.

„Нищо не се променя“ — весело каза тя на малкия продавач в павилиончето за разхладителни напитки в Шметман, когато изведе там Хелън на разходка и си купиха сладоледи.

„Нищо не се променя — помисли си тя, — освен самата аз.“ Отиде на Великденския прием в Яхт клуба. Мъжете се бяха скупчили около бара и говореха за лов и риболов, жените стояха на групички в големия хол. Беше същият прием както преди около десет години, когато на Гардън й призля от скука. Но този път тя взе участие в него и изобщо не се отегчи.

Разговаря с Мили Ендрюс за това каква би била най-добрата големина на масите в детската стая в новата обществена библиотека. Мили беше в комисията, която трябваше да вземе решение по въпроса и искаше да знае какво мислят майките на малките деца.

Патриция Мейсън мина покрай тях. Мили я хвана за ръка и я попита за мнението й. Гардън посъветва Патриция да се съгласи с нея, а не с Мили. Гардън и Мили знаеха, че бащата на Патриция наскоро е научил, че ще умре от рак. Ако тя пожелаеше да поговорят за това, те бяха готови да я слушат. Ако не пожелаеше, те щяха да й напомнят, че са нейни приятелки, че й съчувстват и че са готови да бъдат край нея, когато възникне нужда.

Патриция каза, че ще е по-добре, ако децата седят на масите по шест, вместо по четири. После видя своя позната от другия край на хола, махаща й с ръка.

— Ще се видим пак — каза тя на Мили и Гардън.

Гардън я проследи с очи как преминава през тълпата, спирайки се за кратко с всеки. „Всичките де й помагат, ако възникне нужда — помисли си Гардън, тъй както ще помагат на мен“. Видя Уентуърт и се усмихна. Хелън също щеше да си има приятелки като Уентуърт. Като станеха на тридесет щяха да се кикотят за неща, които са били правили като тринадесетгодишни. А ако се скараха и трябваше да се разделят, щяха да го направят както Уентуърт. Погледът й се плъзна към бара, откри Джон. Той напрегнато разговаряше с Ед Кемпбъл, сигурно за лодки. Ед строеше платноходка в двора си и не можеше да говори за нищо друго. Всички знаеха колко скучен е той, но пък за сметка на това беше най-милият човек на света. Това се знаеше и приятелите му го обичаха за това, така че в края на краищата всички проявиха интерес към височината на платното и дълбочината на газенето на лодката му.

Джон и Ед се засмяха на нещо. Очите на Джон почти се скриха в мрежата от дълбоки бръчки. Гардън се усмихна. Тя имаше всичко, което една жена би могла да иска, за да бъде щастлива. Само да имаше кураж да го направи, да се довери на чувствата си, да се довери на щастието.

— Честит Великден, г-н Хенри — каза Мили. Бузите на Логан Хенри бяха силно поруменели. Той с ентусиазъм празнуваше края на Лент.

— Честит Великден на вас, Мили и Гардън — Гардън отвърна на поздрава. — Гардън, търся майка ти, тук ли е тя?

— Да, сър. Навън е, на верандата.

— А, добре. Ще трябва да се преборя с тарапаната отвън. Получи писмото ми, нали? — Гардън утвърдително кимна. — Ще ви държа в течение на нещата. Извинете ме, дами, имам нещо да свърша по служба.

Гардън подочу как си мърмореше „… тия вдовици…“ като се отдалечаваше.

— Горкият господин Хенри с неговите клиентки вдовици — каза тя. — Не е лесен този адвокатски живот.

— Но не и за стар адвокат ерген като него — уточни Мили. В града ходеше виц, че съпругите настоявали пред съпрузите си да наемат именно Хенри Логан за адвокат, известен и с кавалерските си услуги към вдовиците, когато му дойдеше времето.

— Ех, да можеше мама да го накара да се ожени за нея! — каза Гардън. — След всичко, което направи за мен, го чувствам като баща. Тя нямаше нужда да уточнява какво бе направил господин Хенри за нея, а и това не можеше да се опише с думи. Процесът и грозните неща в него бяха широко известни, но никой не ги коментираше. Гардън знаеше, че същата работа ще се получи и на следващото дело.

В писмото на господин Хенри ставаше дума за обжалването на Вики. Щатският Върховен съд беше отказал да разглежда обжалването. Все пак беше постановено, че първо инстанционният съд е допуснал грешка. Съдията Травърс не бил позволил на обвинението да представи всичките си доказателства. Ако Вики решеше да настоява, тя би могла да поднови делото. Но не можеше да постигне анулиране на присъдата, произнесена от съдията Травърс.

Логан Хенри не смяташе, че Принчипесата наново ще се заеме с цялата тази работа. Ако пък го направеше, резултатът щеше да бъде същият. Чарлстън се грижеше за своите хора.

Г-н Хенри отново мина край Гардън и Мили, насочен към изхода и мъкнещ след себе си протестиращата Маргърит.

— Съжалявам, Гардън, не чувам сватбени камбани в гласа на г-н Хенри. Но идеята му е правилна. Ой, почти е време за вечеря, трябва да намеря Алън.

— А пък аз трябва да спасявам Джон от Ед Кемпбъл. Те са като тигана и огъня. Ще вечеряме у мамини.

— Нов готвач, а? — проблемите на Маргърит с домашната прислуга бяха широко известни.

— От четвъртък насам. Стискам палци.

— Е, ако стане от лошо по-лошо, имаме си кошницата с Великденските яйца на Хелън. Ще се получи вечеря от твърдо сварени яйца и шоколадени зайчета.

— Хубава вечеря стана — каза Джон. — Наистина сте намерили добра готвачка, трябва да я пазите — той протегна ръка към Хелън, за да се хване тя за него, пресичайки улицата. Като стъпиха на отсрещния тротоар, момиченцето побягна към градината Уайт Пойнт и се покатери на пирамидата от циментирани топовни гюллета.

— Отиде хубавата ни Великденска дрешка — изкоментира Гардън. — А готвачката едва ли ще се задържи дълго. Мама фактически не се интересува колко добре е сготвено или колко е чисто вкъщи. Тя си иска друга Зензи, някой, който да я гледа, като че ли е бебе.

— Нямаш милост, Гардън — той простря носната си кърпа върху една пейка, за да може Гардън да седне. — Хич не е хубаво, дето не се разбираш с майка си. Не можеш ли да й простиш, че някога те е изгонила?

— Боже Господи, разбира се. Та аз забравих вече за това. Даже й съчувствам. Самотна е, не може да понася мисълта, че стана на петдесет. Ужасена е от мисълта, че пак може да изпадне в бедност. Похарчи ли някой лев, изпада в лошо настроение. Жалко за нея. Много съм си мислила за нея. Беше време, когато я обожавах, след това я намразих. Сега за мен тя е човек, когото познавам, към когото изпитвам жал и имам задължение. Но не мога да й дам това, което иска. Тя иска да се грижат за нея и да я боготворят. Но такова нещо не ми е възможно.

Изведнъж Хелън започна да вие. Джон скочи и се спусна към нея. Гардън тръгна след него, без да бърза. Познаваше този вой. Беше от ярост. Външно Хелън изглеждаше като метнала се на Харис, но отвътре беше цялата на Традови.

Проблемът, както Гардън обясни на Джон, след като успя да вникне в хълцанията на Хелън, се състоеше в това, че наблизо минало момиченце, облечено в същата рокля, но с пояс и кесийка вместо само с колан, както Хелън.

— Получила е лош пристъп на модна завист — каза Гардън. — Мисля, че моето малко момиченце започва да пораства.

Джон взе ръцете й в своите.

— Мисля, че и майка й. Време ли е да застана на колене?

— Не още. Може би скоро, но още не.