Серия
Семейство Малъри-Андерсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Only Once, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 339 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. Обичай само веднъж

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-020-8


Глава първа

Лондон, 1817

Пръстите, които държаха гарафата с коняк, бяха дълги и изящни. Силина Едингтън се гордееше много с ръцете си. Показваше ги при всеки удобен случай, както сега. Подаде гарафата на Никълъс, вместо да вземе чашата му и да я напълни. Направи го с друга цел — за да остане права пред него, с гръб към огъня, който очертаваше предизвикателно тялото й през прозрачната вечерна рокля. Той се бе разположил на синята плюшена софа. Даже закоравял женкар като Никълъс Идън можеше да оцени красивото женско тяло.

На лявата й ръка блесна едър рубин, когато пое чашата му и наля коняк в нея. Сватбеният й пръстен. Все още го носеше гордо, макар че бе овдовяла преди две години. Рубини красяха и гърлото й, но даже тяхната красота не можеше да отвлече вниманието от деколтето — толкова дълбоко, че до колана на роклята в стил „Ампир“ оставаха всичко три инча. От високата талия до стройните й глезени материята падаше на прави гънки. Роклята бе в наситен тъмнопурпурен цвят, който отиваше прекрасно и на рубините, и на Силина.

— Ники, слушаш ли ме?

Никълъс се беше умислил; напоследък често го виждаше такъв и това я дразнеше. Изобщо не беше чул какво му говори. Потънал бе дълбоко в мисли, в които тя сигурно не участваше. Даже не я погледна, когато му наля коняк.

— Честна дума, Ники, не е никак любезно да ме оставяш и да се рееш някъде си, когато сме насаме. — Тя стоя права пред него, докато не я погледна.

— Но за какво говориш, скъпа?

Лешниковите й очи блеснаха. Ако можеше да си позволи да му покаже отвратителния си характер, щеше да тропне с крак. Какъв е предизвикателен, безразличен, какъв е… невъзможен! Само да не беше толкова добра партия.

Но тя много внимаваше как се държи и каза спокойно:

— Балът, Ники. Продължавах да ти говоря за него, но ти не обръщаш внимание. Ако искаш, ще сменя темата, но само ако ми обещаеш, че утре вечер ще дойдеш да ме вземеш навреме.

— Какъв бал?

Силина ахна от неподправено удивление. Той нито хитруваше, нито се правеше на преситен. Този човек я вбесяваше. Той наистина нямаше и представа за какво говори тя.

— Не ме будалкай, Ники. Балът на Шепфърд. Знаеш с какво нетърпение го очаквам!

— О, да — каза сухо той. — Балът, който трябва да надмине всички, и то в самото начало на сезона.

Тя се престори, че не забелязва тона му.

— Знаеш също колко отдавна чакам да ме поканят на някой от приемите на дукеса Шепфърд. Този бал обещава да бъде най-големият, даван от нея от години. Там ще бъдат просто всички, които представляват нещо.

— Аха.

Силина преброи бавно до пет.

— Така че аз ще умра, ако закъснея, макар и с част от секундата.

Устните му се разтвориха в позната присмехулна усмивка.

— Твърде често умираш, миличка. Не трябваш да вземаш толкова насериозно светската суета.

— Тоест трябва да бъда като тебе?

Ако можеше, би му го върнала тъпкано. Още малко и нямаше да може да сдържи гнева си, а това щеше да предизвика катастрофа. Знаеше, че той не харесва емоционалните изблици у другите, макар да си позволяваше да дава воля на гнева си, а това можеше да бъде крайно неприятно.

Никълъс само сви рамене.

— Можеш да ме считаш за ексцентрик, скъпа. Един от хората, които не дават пукната пара за цялата оная банда.

Съвсем вярно. Той пренебрегваше и даже оскърбяваше когото си иска. И се сприятеляваше с когото си поиска — даже с всеизвестни негодници, презрени от обществото. И никога, за нищо не угаждаше на когото и да било. Всичко, което се говореше за неговата арогантност, бе вярно. До последната прашинка. Но можеше да бъде и опустошително чаровен. Когато поиска.

Като по някакво чудо Силина обузда гнева си.

— И все пак, Ники, ти наистина обеща да ме заведеш на бала на Шепфърд.

— Обещах ли? — попита лениво той.

— Да, обеща. — Успя да го каже спокойно. — И ще ми обещаеш да дойдеш и да ме вземеш навреме, нали?

Той пак сви рамене.

— Как мога да ти обещая такова нещо, скъпа? Не мога да предсказвам бъдещето. Казва ли ти някой какво може да възникне утре и да ме задържи?

Още съвсем малко и тя щеше да закрещи. Нищо не можеше да го задържи, освен неговото предателско безразличие. И двамата го знаеха. Ставаше непоносимо!

Силина взе бързо решение и каза равнодушно:

— Много добре, Ники. Това е много важно за мен. Щом не мога да разчитам на теб, ще си намеря друг компаньон и просто ще се надявам, че в края на краищата ще се появиш на бала.

Неговата игра можеше да се играе и от двама.

— Толкова набързо?

— Съмняваш се, че ще мога да се справя ли? — предизвикателно попита тя.

Той се усмихна и я огледа одобрително.

— Съвсем не. Мисля, че няма да ти е трудно да ме замениш.

Силина му обърна гръб, преди той да забележи как й бе подействала репликата му. Предупреждение ли беше това? О, колко беше сигурен в себе си! Щеше да му бъде добре дошло, ако тя скъса с него. Никоя от любовниците му не бе го правила. Никога. Винаги той скъсваше. Инициативата винаги беше у него. Как би реагирал, ако го изостави? Би ли се разярил? Би ли вдигнал ръка? Струваше си това да се обмисли сериозно.

Никълъс Идън се настани още по-удобно на дивана и проследи с поглед как Силина взема чашата си с шери и ляга на дебелия килим пред камината с гръб към него. Устните му се свиха в язвителна усмивка. Колко съблазнителна беше позата й! Тя знаеше това, разбира се. Силина винаги знаеше точно какво върши.

Бяха в градската къща на приятелката й Мари. Насладиха се на изискана вечеря с Мари и настоящия й любовник, играха вист час и нещо и се оттеглиха в тази уютна гостна. Мари и нейният пламенен джентълмен се уединиха на горния етаж и оставиха Силина и Никълъс сами. Колко ли нощи бяха прекарани по този начин? Графинята всеки път беше с нов любовник; единствено това се повтаряше винаги. Щом графът, нейният съпруг, бе извън града, тя тръгваше по този опасен път.

Тази вечер обаче имаше и друга разлика. Стаята си беше все тъй романтична, огънят си гореше, лампата в ъгъла пръскаше приглушена светлина, конякът бе хубав, слугите се бяха оттеглили дискретно за през нощта, Силина бе съблазнителна както винаги. Но тази вечер Никълъс бе отегчен, просто отегчен. И нямаше желание да легне на килима до Силина.

От известно време беше разбрал, че губи интерес към нея. Фактът, че няма желание да се любят тази вечер показваше, че трябва да слага край на тази връзка. Беше траяла по-дълго от повечето му авантюри. Почти три месеца. Може би затова бе готов да я напусне, макар да не бе намерил с коя да я замени.

В момента нямаше жена, която би пожелал да ухажва. Силина затъмняваше с блясъка си всички жени от обкръжението му, освен онези особнячки, които бяха влюбени в съпрузите си и чарът му не им действаше. О, това ловно поле всъщност не се ограничаваше само с омъжени жени, отегчени от съпрузите си! В никакъв случай. Той не си правеше труда да оставя девствените сладурани недокоснати до първия или втория им сезон. Ако нежните млади дами бяха склонни да се предадат, нищо не можеше да ги опази от Никълъс. Щом поискаха да бъдат обичани, той ги обичаше, докато беше възможно да се скрие авантюрата от погледите на родителите им. Това бяха най-кратките, но и най-възбуждащите му флиртове.

Беше се радвал на три девственици в по-младите си буйни години. Едната бе дъщеря на дук. Омъжиха я набързо за някакъв втори братовчед или за друг късметлия от този сорт. Другите две също бяха омъжени, преди да се разрази скандалът. Което не означаваше, че клюкарите не са имали тема за много дни. Но доколкото вбесените семейства не го закачаха, авантюрите му оставаха само слухове и разговори, факт бе, че въпросните бащи се страхуваха да го извикат на дуел. Дотогава бе спечелил два дуела с разгневени съпрузи.

Никълъс не се гордееше, че е отнел девствеността на три благородни девойки или че е ранил двама съпрузи, чиято единствена грешка бе бракът им с разпътни жени. Но и не се чувстваше виновен. Дебютантките бяха достатъчно глупави, за да му се отдадат без обещание за брак. Какъв бе проблемът тогава? А жените на благородниците бяха съвсем наясно какво правят.

За Никълъс говореха, че не давал пет пари кой страда, докато той преследва удоволствията си. Може и да беше вярно, но може и да не беше. Никой не познаваше Никълъс толкова добре, та да бъде сигурен. Самият той даже не знаеше точно защо прави някои неща.

Във всеки случай си плащаше за тази репутация. Бащите с по-високи титли от неговата не го считаха кандидат за дъщерите си. Той фигурираше в обкръжението само на много смели хора и на жени, които търсят богат съпруг.

Но Никълъс не търсеше съпруга. Отдавна бе разбрал, че няма право да предложи брак на младо момиче с произход, какъвто изисква неговата титла. По всяка вероятност никога нямаше да се ожени. Никой не знаеше защо виконт Монтиът се е обрекъл на ергенски живот, затова безброй хора се надяваха да го преобразят.

Лейди Силина Едингтън бе една от тях. Даваше си труда да не го показва, но той знаеше кога една жена преследва титлата му. Първият й съпруг беше барон и сега тя се целеше по-високо. Беше поразително красива. Късите й черни къдри обкръжаваха овалното й лице по последна мода. Златистата й кожа подчертаваше изразителните лешникови очи. На своите двайсет и четири години тя бе забавна и съблазнителна красавица. Това, че влечението на Никълъс към нея бе изстинало, бездруго не бе по нейна вина.

Никоя жена не бе успяла да поддържа за дълго пламъка на страстта му. Той бе очаквал и тази авантюра да отмине. Всичките бяха отминавали. Изненадваше го само желанието му да я прекрати, преди да са се появили изгледи за ново завоевание. Това решение щеше да го принуди да се позавърти из обществото за известно време — докато вниманието му бъде привлечено от някоя жена. Никълъс не обичаше да го прави.

Може би утрешният бал ще му донесе решението. Там ще има десетки нови млади жени. Сезонът току-що бе открит. Никълъс въздъхна. На двайсет и седем години той вече бе преситен от живота си и бе загубил вкус към девствениците.

Няма да скъса със Силина тази вечер. Вече я бе нервирал и тя сигурно щеше да даде воля на цялата ярост, на която бе способна. Това трябваше да се избегне. Той ненавиждаше емоционалните сцени, защото по природа беше много избухлив. Никоя жена не би могла да издържи толкова, че да го накара да се разяри докрай. Те стигаха най-много до сълзи, но и това бе не по-малко отблъскващо: не, ще й го каже утре, когато я види на бала. Тя няма да посмее да му направи сцена на публично място.

Силина държеше кристалната чаша срещу огъня и си мислеше възхитено, че кехлибарената течност има същия цвят като очите на Никълъс. Очите му бяха такива, когато е много развълнуван. Имаха този цвят на златист мед, когато започна да я ухажва. Имат го, когато е ядосан или доволен от нещо. Когато нищо не го вълнуваше, когато бе спокоен или безразличен, очите му ставаха червеникавокафяви и наподобяваха цвета на току-що излъскана мед. Тези очи винаги безпокояха. Даже когато бяха по-тъмни, те горяха с някаква вътрешна светлина. Мургавата му кожа и необикновено дългите тъмни мигли подчертаваха още повече тези обезпокоителни очи. Цветът на кожата му бе на старо злато; добавяше се и слънчевият загар, защото той предпочиташе да бъде на открито. Видът му не губеше от това, защото в кестенявата му коса проблясваше злато. Сресана по последна мода, сякаш развяна от вятъра, и естествено къдрава, при определено осветление косата му изглеждаше оцветена в два нюанса.

Отвратително бе от негова страна да бъде толкова хубав. Всяко женско сърце трепваше само като го погледне. Силина беше свидетел на много такива случаи. В негово присъствие младите момичета се превръщаха в хихикащи глупачки. Погледите на по-възрастните жени нескрито подканваха. Нищо чудно, че бе толкова трудно да се оправя с него. Очевидно красивите жени са падали в краката му откак е пораснал, ако не и от по-рано. И не само лицето му хвърляше в транс. Защо не е поне по-нисък или даже тантурест, питаше се тя, та да се отслаби това негово опустошително въздействие? Ала не: последната мода с впитите панталони и вталените жакети сякаш бе създадена за него. Никълъс Идън нямаше нужда да му поправят жакетите, нито да му подпълват раменете. Тялото му беше съвършено — мускулест, но строен; висок, но елегантен — тяло на запален спортист.

Да имаше как да не е тъй! Тогава сърцето на Силина не би прескачало, щом той я погледнеше с тези амбърови очи. Тя бе решена да го заведе пред олтара — не само защото бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, но защото беше и четвъртият виконт Идън от Монтиът, на всичкото отгоре богат. Роден беше да заповядва и го знаеше. И показваше арогантно, че го знае.

Какво, за бога, можеше да го задържи при нея? Трябваше да се намери начин, защото бе до болка очевидно, че той губи интерес към връзката им. Какво да направи, за да запали пламъка отново? Да язди гола през Хайд Парк? Да отиде при черните вещици, за които се говореше на ухо, че били виновни за оргиите? Да се държи по-скандално и от него? Да се появи при Уайтс или при Брукс? Това сигурно ще го шокира. В тези заведения се допускаха само мъже. Или да престане да му обръща внимание? Или даже… Ами да! Господи, ще му обърне гръб и ще отиде при друг мъж! Той ще умре! От суетност просто няма да понесе този удар! Това ще предизвика гнева и ревността му и той веднага ще пожелае тя да се омъжи за него.

Колкото повече мислеше Силина за това, толкова повече се вълнуваше. Това щеше да свърши работа. Трябваше да свърши. Да става каквото ще. Тя нямаше друг избор. Трябваше да опита. Ако не успее, няма да загуби нищо. Той й се изплъзваше и без това.

Силина се претърколи и се обърна към него. Той се беше опънал в цял ръст на дивана, както си беше с обувките, и с ръце под главата. Кани се да заспива в мое присъствие! Знаменито! За две години брак даже съпругът й не си го бе позволил! Да, налагаше се да вземе крайни мерки.

— Никълъс? — тихо го повика тя. Той отговори веднага. Поне не беше заспал. — Никълъс, напоследък мислих много за нашите отношения.

— Наистина ли, Силина?

Отегчението в гласа му я накара да трепне.

— Да — продължи храбро тя. — И стигнах до заключение. Липсва ти… топлина, така да се каже… Затова си мисля, че друг мъж би ме харесвал повече.

— Без съмнение.

Тя се намръщи. Дойде му прекалено добре.

— Е, напоследък имах няколко възможности да… те заместя в чувствата си и реших… — тя се поспря, преди да излъже, затвори очи и измънка: — Реших да използвам една от тях.

Силина почака няколко мига и едва тогава отвори очи. Никълъс не се бе преместил и един инч на дивана. Мина цяла минута, преди да се раздвижи. Седна бавно и погледът му я фиксира. Тя затаи дъх. Лицето му беше непроницаемо.

Той взе от масата празната си чаша и й я подаде.

— Мога ли да те помоля, скъпа?

— Да, разбира се. — Силина скочи да изпълни заповедта и даже не помисли, че той я кара да чака и че това е тиранично от негова страна.

— Кой е щастливецът?

Силина се стресна и разля коняк по масичката. Беше ли станал гласът му малко по-рязък или само така й се искаше?

— Той би искал да запазим в тайна нашите отношения. Трябва да ме разбереш. Няма да ти разкрия името му.

— Женен ли е?

Тя му подаде препълнената чаша, която преливаше благодарение на нервността й.

— Не. Имам основателни причини да мисля, че от тази връзка ще излезе нещо по-сериозно. Както казах, той просто иска да бъдем дискретни… засега.

Силина разбра бързо, че е сгрешила посоката. Те с Никълъс също бяха дискретни. Никога не се бяха любили в нейния дом заради слугите, макар че той се бе отбивал там. Никога не бяха използвали и неговата къща на Парк Лейн. Въпреки това всички знаеха, че тя е негова любовница. Достатъчно беше да се появиш три пъти подред с Никълъс Идън, за да се направи това заключение.

— Не искай от мен да го предам, Ники — каза тя с вяла усмивка. — Съвсем скоро ще научиш кой е.

— Кажи ми тогава, умолявам те, защо не ми кажеш името му сега?

Дали беше разбрал, че го лъже? Разбира се. Виждаше се по държанието му. И кой, по дяволите, би могъл да замести Никълъс? Щом той започна да излиза с нея, всички мъже от обкръжението й се отстраниха.

— Никълъс, ставаш неприятен. — Силина премина в атака. — За теб бездруго няма значение кой е той. Болно ми е да го призная, но напоследък ти липсва плам. Какво да си мисля, освен че вече не ме искаш?

Това бе неговата възможност да отрече всичко. Но моментът бе пропуснат.

— За какво ти е всичко това? — Гласът му бе станал рязък. — Заради проклетия бал? Това ли е?

— Не, разбира се! — отговори тя възмутено.

— Значи не е? Мислиш, че можеш да ме накараш да те заведа там утре вечер, като ми разказваш тази приказка. Няма да стане, скъпа.

Неговото колосално его заплашваше да я погуби. Какво самомнение! Той просто не можеше и да помисли, че тя би предпочела някой друг пред него.

Тъмните вежди на Никълъс се вдигнаха учудено. Силина ужасено си даде сметка, че бе изразила мислите си на глас. Беше шокирана, но се стегна.

— Е, така е — каза тя твърдо и се върна до камината. Силина крачеше напред-назад пред огъня. Топлината му отговаряше напълно на градуса на гнева й. Никълъс не заслужаваше да го обичат.