Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (60) (Част първа)

59

Гардън беше толкова ядосана, че й се искаше почти да убие мистър Франсоа.

— Пропуснали сте едно място — запокити тя ръчното огледалце върху тоалетката. — Има един кичур червена коса, който се подава отзад. Съпругът ми мрази да вижда някъде червено. Нямам време, мистър Франсоа, ще посрещам мъжа си на влака!

Мистър Франсоа се опита да я убеди, че се касае само за моментен светлинен ефект. За всеки страничен наблюдател косата й си била всъщност златисто руса.

— Съжалявам — каза Гардън. — Всичко върви наопаки и това съвсем ме разстройва.

А точно сега й се искаше всичко да бъде изрядно. Предишния ден, след като изпрати Уентуърт на гарата, тя тръгна по магазините, за да си купи някоя нова дреха, с която да посрещне Скай. И откри, че модата тази година много се е променила. Това се отнасяше и за шапките, и за роклите, които бяха станали повече от инч по-къси. Нищо от досегашния й гардероб не вършеше работа. Ако прибегнеше до преправяне на някоя дреха, това щеше да развали общия й фасон. Така че сега й се налагаше отново да тръгне по покупки и проби. Знаеше, че в сегашния си вид изглежда просто нескопосано.

„Господи, каза си Скай, бях забравил колко е хубава! Как можа да избледнее това в паметта ми?“ И той пое Гардън в обятията си, при което образът на една загоряла от слънцето девойка от Небраска се разтопи в съзнанието му. А тя бе представлявала нещо различно и възбуждащо за него, защото бе пилот изпитател. Той с неохота се бе разделил с нея, след като й бе подарил самолета и една диамантена огърлица, за да й напомня за него, а в същото време й се бе заклел, от своя страна, никога да не я забравя. Но тя беше част от друг свят — свят на вихрен летеж на лунна светлина към безпределни хоризонти. А Скай се бе вече уморил от този свят. Той му се бе струвал интересен и завладяващ до определен момент. Но впоследствие на свой ред бе станал отчайващо отегчителен. Както преди това се бе получило и с алпинизма. И с полото. И с ветроходството. И с тениса. И при тях интересът на Скай първоначално бе голям, за да угасне постепенно.

— Мартин тук ли е? — прошепна Скай на ухото на Гардън.

— Да.

— Нека да се заеме с багажа ми. А ние ще вземем такси. Толкова много ми се иска да те любя, че не мога да чакам.

Той беше забравил колко хубаво беше с нея това. По-хубаво от каквото и да било друго. Зарови пръсти във вълшебната й коса и отново се потопи в любовта си към нея.

 

 

Принчипесата се завърна от Париж с млад любовник, който не се занимаваше с нищо друго, освен да упражнява чара си. Тя беше недоволна от това, че синът й кара втори меден месец с жена си в нейната къща.

— Списанието излиза следващата седмица — й каза мис Трегър. — Лично проверих.

— Гардън, какво, по дяволите, е това? — Скай запокити ноемврийския брой на списание „Вог“ през стаята в кревата й.

— Скай, разля кафето ми.

— Хич не ме е еня за твоето кафе! — той дръпна подноса със закуската й и го хвърли на пода.

Гардън се сви във възглавниците си, изплашена от гнева му.

— Какво има, Скай? Какво не е наред?

— Ти не си наред. В списанието има твоя снимка. С реклама за козметика.

— О, дай да видя. Бях забравила.

Гардън седна и започна да разлиства страниците.

— Това беше, когато купих подаръка ти, Скай. Самолетът. Платиха ми пет хиляди долара, за да ме снимат.

И тя се усмихна ведро и доверчиво, сигурна, че сега вече той ще разбере и ще одобри. Но лицето му изразяваше погнуса.

— Ама какво си мислиш, че си, Гардън? Шоугърл от кабаре? Да продаваш лицето си за пари! Това е не по-малко курвенско от продажбата на тялото. Не ти ли давам достатъчно? Исусе, а аз си мислех, че си голяма работа, като ми подари самолета. И никога не мислех, че така ще ме оскърбиш. Че си го платила по такъв начин! Срам ме е за теб!

Сълзи потекоха по страните на Гардън.

— Не мислех, че… — изхълца тя. — Съжалявам, Скай! Съжалявам!

— Разбира се, че съжаляваш!

И той затръшна вратата зад себе си. Мис Трегър напусна гостната и отиде да докладва.

Следобедът се обади Лори Патерсън.

— Цяла вечност не съм те виждала, Гардън! Обаждах се, но секретарката ти е такъв дракон! Все ми казва, че си заета.

— Има нещо такова.

— Ще вместиш ли все пак в програмата си една стара приятелка? Хвърлила съм око на някои нови шапки, които Хенри Бендъл е изложил на витрината си. Какво ще кажеш утре да обядваме в „Плаца“ и после да се пошляем?

— Благодаря ти, Лори. Ще ми бъде приятно.

— Тогава в дванайсет и половина.

 

 

С невиждащ поглед Гардън прекоси мраморното фоайе на хотела. Първия път, когато го бе видяла, тя се бе спряла да погледа красотата му, обзета от благоговейно удивление. Всеки път след това тя бе забавяла стъпките си, оценявайки усещането за лукс, което великолепието на това място създаваше. Сега то беше просто коридор към ресторанта.

Управителят откачи кадифеното въже, препречващо входа, и се поклони. „Добър ден, г-жо Харис.“ Гардън беше позната по име на всяко обществено място в Ню Йорк, още откакто първите снимки от сватбата й се появиха във вестниците.

— Имам среща с г-жа Патерсън — каза тя. Гласът й беше безизразен.

— Разбира се. Разрешете — той я поведе към масата, на която я чакаше Лори.

— Шампанско — каза Лори, — за отпразнуване на това, че отново те виждам. Мила, какво се е случило? Изглеждаш сякаш най-добрият ти приятел е умрял.

— Чувствам се толкова нещастна, Лори. За първи път се скарахме със Скай.

— Бедното дете. Пийни си, ще ти помогне да се почувстваш по-добре, дори и ако е само една кафена чашка. Трябваше да видиш как ме погледна сервитьорът, когато си извадих бутилчицата. Хайде, Гардън, изпий го. После ми разкажи какво се случи.

— Това ли е всичко? Гардън, не бъди глупава. Преди да възникне следващият конфликт, този ще бъде забравен.

— Фотографите ме преследват също. Чакаха ме, когато излязох от къщи.

— Скъпа, те ще се махнат. След седмица нова история ще бъде в центъра на вниманието им. Освен това Скай се тревожи не особено от снимката. Той е притеснен от факта, че ти си свършила нещо на своя глава. Това наранява глупавата гордост, която всички мъже имат. Ще го преодолее за нула време.

— Лори, не зная как да го кажа…

— Продължавай, скъпа. Можеш да ми го кажеш.

— През нощта Скай не… Искам да кажа, чаках го, както винаги правя. Мислех, че ще се целунем и ще забравим за спора или че някак си така ще се развият нещата. Но той изобщо не дойде в стаята ми.

— Случва се, скъпа. Женените не правят любов всяка нощ. Любовните авантюри за края на седмицата са такива, не бракът.

— Случва се за първи път, Лори. Откакто сме женени. Като изключим само времето, когато беше на запад. За първи път.

— Чуй ме, Гардън. Може да е за първи, но със сигурност няма да е за последен път. Случва се. С всеки, който е женен от известно време. Повярвай ми, така е по-добре. И не означава, че не се обичате. Просто така е — ами така е с всички бракове. Нека сега поръчаме нещо за ядене. После ще се отбием до Бендъл. Няма нищо по-добро на света за оправяне на настроението от една нова шапка. Ще видиш. В никакъв случай не трябва да допуснеш да се вкиснеш. След като на Скай му се размине от избухването, той ще се нуждае от хубава, щастлива, усмихната малка съпруга.

— Гардън, пробвай тази. Синьото на ръба й се съчетава страхотно с цвета на очите ти.

Гардън взе шапката от ръцете на Лори.

— Не подхожда. Никоя от тях не ми отива. Пробвах десет шапки и всичките са твърде малки.

Продавачката прибра шапките.

— Мадам пробва шапките клош. Те не позволяват да се носят с много коса. А ето сега тази тук. Дъното е широко, за дълга коса. А синьото перо ще подхожда чудесно на очите.

Лори размаха ръце.

— Ужас — каза тя. — Просто ужасно. Това е… старомодна шапка. Гардън, скъпа, ти всъщност трябва да подстрижеш косата си късо.

— Лори, не бих могла.

— Разбира се, че би могла. И би трябвало. Ще се чувстваш като различен човек. Не ти ли е втръснало да си в ръцете на Франсоа? С къса прическа само прокарваш гребен през косата и — хоп — за десет секунди си готова за излизане.

— Но ти не разбираш. Става дума за ужасните червени кичури, които имам в косата си. Г-н Франсоа ги скрива.

— Това ли е проблемът? Скъпа моя, познавам човек, който умее в изрусяването неща, които биха накарали Рафаел да заплаче от завист. Моментално ще му се обадя и ще му кажа, че трябва да те вземе веднага. Накарай ги да ти опаковат онази, божествената, със синия ръб. Ще я носиш днес следобед.

— Разтърсете глава, мадам.

Гардън разтърси главата си. Воалът от златноруси коси се завъртя от край до край, след това се отпусна на място. Кичури от тях се плъзнаха по веждите й, а дебели букли се завиха точно зад ушите й. Тя поднесе огледалце да разгледа ниско подстриганото отзад. Приличаше на поредица от блестящи стъпала.

— Чувствам се толкова смешно — каза тя, — толкова леко.

— Нарича се „с олекнала глава“ — избъбри Лори. — Изглеждаш страхотно. Не ти ли казах, че Деметриос е артист? Не зная защо хората се водят по ума на французите, при положение, че гърците са изнамерили изкуството.

Деметриос прие комплимента с кимане на покритата си с къдрици глава.

— Вие разбирате, г-жо Харис, че трябва да бъдете внимателна по отношение на подстригването, оцветяването и особено на изтъняването. Никога през живота си не съм виждал толкова буйна коса.

— Сега вече не е чак толкова. И няма ивици с различен цвят. И не тежи. Харесва ми. Запишете ми редовно посещение за всеки петък. Няма да повярвате колко бързо расте.

— Ето, Гардън, сложи си шапката.

— О, Лори, трябва ли? Толкова харесвам косата си. Скай винаги е ненавиждал червеното. Той беше този, който настоя пред г-н Франсоа да я скрие. Ще бъде толкова изненадан.

Лори подаде шапката.

— Сложи я. Ще изглеждаш възхитително.

Гардън не изглеждаше възхитително. Тя изглеждаше зашеметяващо. Като модел. Или кинозвезда. Или най-красивото момиче в шоуто в „Зигфилд Фолиз“.

 

 

— Юда Искариотски е, принчипесо — каза Лори по телефона. — Изпрати ми сребърниците. Сега снахата ти не се различава, от която и да е друга добре издокарана, добре облечена, много богата млада дама от нюйоркското общество.