Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (9) (Част първа)

8

Кулминацията на сезона беше както винаги балът в деня на Света Сесилия — най-почитаната традиция в Чарлстън.

— Толкова много се вълнувам, че вече не издържам повече, Сюзън — каза Маргърит. — Балът е най-хубавото събитие на целия сезон. Запазила съм за него най-хубавия си тоалет. Искаш ли да го видиш?

Сюзън ахна, когато Маргърит отметна муселиненото покривало, с което беше наметната роклята й. Това беше разкошна рокля, покрита със златни и сребърни мъниста, съшити в сложни фигури на фона на блестящо синьо кадифе. Те образуваха букети от сребърни лилии със златни листа и златни кръгчета в центъра на цветовете, разположени по полите на роклята. Подгъвът на полата и лентата на шлейфа бяха обшити със сребърни лозови листа и златни гроздове. Дълбоко изрязаният корсаж беше целият избродиран със златни филизи и листа на лилии. Златни и сребърни лентички образуваха сложни панделки върху късите буфан ръкави и проблясващи, свободно спускащи се от рамото пискюлчета.

— Какво мислиш за това, Сюзън?

Това, което си мислеше Сюзън, беше, че тая рокля сигурно струваше повече от тригодишната заплата на Били, но нямаше как да й го каже.

— Мисля си, че ще е по-добре да не идвам на тоя бал — каза тя. — Никой няма да погледне друга жена в салона, освен теб.

Маргърит изтича до нея и я прегърна.

— Искам да бъда най-хубавата там — прошепна тя. — Искам другите да позеленеят от завист. Това ще бъде моят истински дебют, една истинска премиера на представянето ми в обществото.

Сюзън отвърна на прегръдката на Маргърит. Колко нелепо беше всичко! Маргърит искаше да бъде точно това, което никога повече нямаше да бъде — момиче, непорочно и ухажвано, обект на сериозните стремления на мъжете, без ангажимент в живота, свободна да избира бъдещето си. Красивите й дечица, съпругът й, отговорностите й сякаш не съществуваха за нея. В нейния свят имаше място само за бални рокли, картички за танците и официални гравирани покани, молещи за честта да удостои някого с присъствието си в десет часа. Без тях тя беше апатична и вечно недоволна, едно нещастно дете.

Сюзън насочи мислите си към бебето, което растеше в утробата й. „Моля ти се, Господи, молеше се тя мълчаливо, дай ми сили и мъдрост да възпитам правилно моето момиче, да не го разглезя, колкото и силно да го обичам. Дай ми мъдрост да го науча кои са истинските стойности в живота“.

Същата нощ, непосредствено преди да се отдаде на съня си, Сюзън прошепна наум малка молитва за Маргърит.

— Тя ще бъде окаяна и нещастна, когато времето на баловете отмине за нея. Моля те, Господи, помогни й.

Сюзън имаше нужда от спокойствие. За Маргърит и Стюарт увеселенията не свършваха с края на сезона. Те ходеха в града почти всеки ден да разглеждат голямата изложба с павилиони на Южна Каролина, общо щатски павилиони и павилиони на източните и средните щати. Изложбата беше построена върху терена на стария хиподрум „Уошингтън“, който някога беше един от центровете на обществения живот в Чарлстън.

Конните надбягвания, на които плантаторите навремето изпробваха късмета си, като залагаха на собствените си коне и срещу фаворитите, докарани от Ирландия, Англия и Франция, не можеха да възвърнат своята стара слава отпреди Гражданската война. Дори стана така, че великолепните колони от дялан мрамор, които представляваха входа на хиподрума, бяха продадени на нюйоркския милионер Гъст Белмонт и бяха откарани на север и използвани за хиподрума, който той строеше. Това беше тъжен ден за всички чарлстънци, които помнеха времената отпреди войната.

Но сега мястото, където се намираше преди хиподрума, беше възродено за нов живот. Там бяха създадени паркове, изкуствени езера и поредица от павилиони с изложби на производствената продукция и изобретенията, които ознаменуваха новата епоха, епохата на прогреса, двайсетия век. Щом се заздрачеше, сякаш магическа пръчка преобразяваше всичко тук наоколо, и тълпите от посетители ахваха — всяка постройка, всяка алея, всяко мостче блясваха и се открояваха в мрака с най-великото изобретение на епохата, електрическото осветление.

Били и Сюзън посетиха изложението на няколко пъти, но след като разгледаха по веднъж всеки от изложбените павилиони, интересът им се изчерпа. Тълпите от хора ги угнетяваха и потискаха. „Струва ми се, че сме си обикновени провинциалисти“, призна си всеки един от тях, развеселено и с облекчение.

— А на мен ми се струва, че съм си жена от деветнайсетия век — направи подобно признание и Хенриета. Едно посещение й беше достатъчно. На нея й беше приятно да си стои в имението, да се грижи за нескончаемите дреболии и ангажименти по поддържането на къщата и да прекарва щастливо времето си със своите внуци. Малко се безпокояла заради Стюарт, довери тя на Били, защото той продължавал да продава земя, за да поддържа гардероба с изискани тоалети, от който той и Маргърит имали нужда, и заради апартамента, който наемали в хотела на Чарлстън, за да не се налагало всяка вечер да пътуват по осем мили до вкъщи и обратно.

Но всъщност имали толкова много земя. А и Маргърит трябвало да си пази силите. Тя пак чакала бебе, въпреки че стегнатите корсети засега пазели състоянието й в тайна.

А едва ли можело да се очаква Енсън да припечели нещо повече от фермерството, отколкото досега. Той наистина работел от зори до мрак, а вечерите прекарвал в канцеларията си в плантацията да преглежда счетоводните книги.

В края на краищата, въздъхна Хенриета животът бил хубав и изпълнен с щастливи мигове.

Били и Сюзън се съгласиха с това. Те също обичаха да си стоят вкъщи, да се наслаждават на спокойните дни и на градината, която си бяха посадили и отгледали зад малката си къщичка, да кроят планове за бъдещето, да обсъждат различни имена за бебето, което очакваха през август.

— Знаеш ли, водим доста тих и еднообразен живот — каза й Били една вечер през април.

Сюзън вдигна поглед от плетката си.

— Знам — отвърна тя. — Не е ли чудесно това?

Само седмица по-късно техният малък свят беше преобърнат с главата надолу.