Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (24) (Част първа)

23

— Просто дай на мама това от мен — Стюарт подаде на Пеги един намачкан плик и се опита да изчезне, но Пеги го хвана за ръкава.

— Не бързай, братче. Щом ще поема риска мама да ме убие, ти поне би трябвало да ми изкажеш благодарността си — Пеги се засмя, но очите й бяха насълзени.

— Разбира се, разбира се. Благодаря, Пеги. Ти си добър приятел — каза Стюарт.

Той тръгна.

— Стюарт! — Пеги протегна ръце и го прегърна. Шапката й падна и тя го пусна, за да я догони. — Бъди внимателен, чу ли?

— Разбира се. Довиждане. Пеги видя, че Стюарт не мигна, докато се отдалечаваше. Гърбът му беше изправен, крачеше уверено. Беше 7 април 1917 година. Предишния ден Съединените щати бяха обявили война на Германия. Стюарт отиваше да се запише в армията.

След като прочете бележката му, Маргърит внимателно я сгъна. След това отиде в стаята си. След малко излезе облечена, с шапка и ръкавици. Не каза нито дума на Пеги, преди да излезе.

Отиде до магазина на ъгъла, влезе вътре и се отправи към щанда. Мистър Канцониери я зяпна. Той със сигурност знаеше, че тя никога преди не е напускала дома си сама, а освен това никога не беше престъпвала прага на магазина му.

Маргърит проговори, преди той да успее да промълви нещо.

— Надявам се, че имате телефон — каза тя. — Бих искала да го използвам.

На следващия ден двама армейски офицери доведоха Стюарт при майка му. Губернаторът на Южна Каролина веднага се беше отзовал на повика на една изоставена майка, при това — носеща прославеното име Трад. Стюарт беше унизен и ядосан. Маргърит го остави да изтърпи мълчаливото й неодобрение, докато Пеги не се върна от училище. След това накара двамата да седнат на дивана и им заговори, като крачеше напред-назад.

— Сега разбирам, че съм се отнасяла към вас не както трябва. Вярвах ви, а вие се съюзихте и ме измамихте. Отсега нататък ще бъда по-внимателна. Стюарт, утре сутринта ще дойда с теб да заведем Пеги на училище. След това ще отидем в твоята гимназия и ще поговоря с директора. Предполагам, че вече си казал на онзи Рагс, че заминаваш. Предполагам, че си по-решителен в отношенията си с него, отколкото със собствената си майка. Следователно няма да има нужда да го предупреждаваш, че вече няма да продаваш коли в неговия магазин. Защото наистина няма да отидеш повече там.

Стюарт бурно запротестира. Маргърит избухна в сълзи.

— Виж как се отнася с мен! — проплака тя.

Пеги не знаеше какво да каже.

— Стюарт — плачеше Маргърит, — ще разбиеш сърцето ми също като баща си.

— Мамо, недей! Съжалявам — Стюарт скочи и я прегърна.

— Значи те плачат и се прегръщат, а мен ме изпратиха в стаята — оплака се Пеги на Гардън. — За Бога, единственото, което направих, беше да отнеса бележката. Не е честно.

— Искаш ли да се надплюваме? — предложи Гардън.

— Не. Твърде съм ядосана.

Джулиън Картрайт погледна одобрително към дамата, която седеше в стола срещу бюрото му. Тя изглеждаше деликатна, сериозна и много красива в бледолилавата си, копринена рокля и с малката си триъгълна шапка. Ръцете й, облечени в бели ръкавици, лежаха в скута й, а малките й черни ботушки имаха красиви бели токи. Мистър Картрайт със задоволство отбеляза, че те почти не се виждаха. Той не можеше да възприеме новата мода на поли по няколко инча над глезена. Да, мисис Трад беше очарователна дребна дама. Беше трудно за вярване, че тя имаше толкова голям, а и толкова дебелоглав син като Стюарт.

— Това наистина е чест за мен, мадам — каза директорът. — Ще бъда щастлив да направя за вас каквото мога.

Това беше обичайното встъпление на мистър Картрайт към майките на неговите ученици. Обикновено те искаха от него да ги изслуша и да се съгласи с оценките им за гениалността на техните синове, независимо че самите синове не показваха много от нея в училището.

Маргърит Трад имаше нещо друго предвид.

— Бих искала да намерите някаква работа за Стюарт — каза тя. — Нещо подходящо за джентълмен, разбира се. Може да започне веднага и да работи след училище. Когато завърши училище ще може, естествено, да работи на пълен работен ден.

Мистър Картрайт загуби дар слово. Беше напълно вероятно Стюарт Трад въобще да не достигне до диплома. Чарлстънската гимназия беше с много високи стандарти. Стюарт сигурно щеше да бъде помолен да напусне още отдавна, ако нямаше особеното покровителство на своя попечител Логан Хенри. Мистър Хенри и мистър Картрайт бяха стари приятели.

„Това е, помисли си директорът. Аз направих услуга на Логан, а сега е негов ред.“

— Ще започна да търся веднага, мисис Трад — мазно рече той. — Може би дори няма смисъл да чакаме церемониите за завършването. Те, както сигурно знаете, са донякъде формалност.

Маргърит топло му благодари.

— Мога ли да ви помоля за още една услуга? — попита тя.

— Разбира се, мадам.

— Ще трябва да взема сина си за още малко, за да ме отведе вкъщи. Ще ви помоля да го извикате от час. Разбирате, че трудно бих могла да ходя сама по улиците.

Мистър Картрайт не разбираше. Неговата жена излизаше винаги сама. Но той все пак изпрати да повикат Стюарт.

Същата вечер разказа на жена си за срещата си с Маргърит.

— Семейство Трад? — попита Мери Картрайт. — Не съм чувала това име цяла вечност. Мислех, че всички те са измрели. Нямаше ли нещо нередно около тях? Те бяха прогонени или нещо такова.

Нейният съпруг опресни паметта й, както малко преди това Логан Хенри бе опреснил неговата.

— Е, добре, това тогава обяснява всичко — каза Мери. — Бедната жена всъщност е прекарала целия си живот в траур. Значи носеше бледолилаво? Значи от дълго е в траур. Догодина, ако поиска, би могла да се облече и в розово. Но би могла и да не го направи — явно наистина е отчаяна, след като е стояла в уединение през всичките тези години. Това е толкова старомодно. Днес всички разбират, че животът трябва да продължава. Лично аз не смятам, че е здравословно да се тъгува така. Може би трябва да й напиша нещо като писъмце и да я поканя на гости. Тя трябва отново да бъде върната към светския живот.

Мери Картрайт не беше единственият човек, който се готвеше да подаде ръка на семейство Трад в бъдещия им живот. Няколко преки по-надолу Логан Хенри пиеше уиски с Ендрю Енсън, президент на банка „Доверие“ в Каролина.

— Трад? Разбира се, че името ми говори нещо, Логан. Майка ми за малко е щяла да се омъжи за Пинкни Трад, но той загинал при земетресението. За Бога, разбира се, че си спомням семейство Трад. С червените им коси и присъщото им непостоянство. Кое е момчето?… Стюарт? Да, това трябва да е внукът на онзи Стюарт, когото аз познавах. Той беше едно от момчетата на Уейд Хемптън, когато се противопоставиха на онези разбойници аболиционистите. Хемптън го направи съдия… Господи, колко отдавна беше това! Тогава още се закачах с Лизи. Тя беше три или четири години по-голяма от мен. Това означава, че сега е почти на шестдесет. Човек никога не знае, нали? Сигурно ти е известно, че Елизабет Купър се захвана с онази фабрика за производство на торове.

— Знам, Ендрю. Можем да се ровим в спомените си цяла нощ, но сега пред нас стои проблемът с това момче, чиято единствена препоръка е май връзката на дядо му с Уейд Хемптън. Можеш ли да му намериш работа в банката?

— Разбира се, че мога. Ти каза, че се е опитал да се запише в армията, нали? Това е типично за всички Трад. На колко е той, на шестнайсет?

— Ще навърши седемнайсет през юли.

— Значи е вече твърде стар, да учи и твърде млад, да си мисли, че знае всичко на света. Ще го уредя.

— Ти си истински приятел, Ендрю. Има и още нещо. Той е единствена опора на семейството. Искам да му плащаш повече, отколкото заслужава. Плантацията започва вече да носи прилични доходи. Ще преработя договора с управителя и ще ти давам по десет долара седмично, които да прибавяш към заплатата на момчето.

— Защо просто не му ги даваш?

— Защото е все още непълнолетен. Ще трябва да ги давам на майка му, а тя е непоносима жена.

Ендрю се изсмя.

— Логан, ти наистина обичаш своите клиентки вдовици, нали? Добре. Ще ти помогна в това начинание, но се надявам, че то не е незаконно.

Следващата седмица Стюарт придружи майка си до „Кинг Стрийт“, където тя му купи нов костюм, и до „Трад Стрийт“, където тя огледа една малка къща и подписа договор за наемането й.

— Ще поръчаме фургоните и мъжете от имението и ще се пренесем през уикенда. Не е ли чудесно, Стюарт? Ще си на една крачка от новата си работа, когато започнеш в понеделник.

Банката, както повечето банки в Чарлстън, се намираше на „Броуд Стрийт“. А „Трад Стрийт“ беше само на една пряка южно от „Броуд“.