Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (62) (Част първа)

61

Гардън пристигна в Чарлстън на тридесети декември. Пристигна сама. Корин приготвяше багажа й за Франция, а г-ца Трегър се занимаваше с доставянето на летните й дрехи, които още не бяха готови, както и с обявяването на промяната на адреси и формалностите по пътуването.

Гардън си взе обикновено купе в обикновен влак, в чийто ресторант се хранеше. Вики й беше предложила да пътува в специален вагон, но Гардън отклони предложението й под предлог, че иначе щяло да й бъде по-забавно.

Няколко души във вагон-ресторанта я разпознаха. Един й поиска автограф. Последните й снимки във вестниците бяха само отпреди два дни. Цяла страница беше отделена на изпращането на „Париж“, новия модерен кораб на Френч Лайн, на който пътуваше Скай. Имаше снимки на Гардън на доковете, на мостчето към кораба и още половин дузина на голямата стълба, водеща към огромното фоайе на кораба. Заглавията бяха:

„Модерен“

„От класа“

„Шикозен по парижки“

Имаше също и една снимка на Алекса Макгайър в леопардова наметка, държаща малко леопардче в ръцете си. Сензационният вестник съобщаваше, че името на зверчето било Зодиак.

Маргърит Трад беше на гарата да посрещне дъщеря си.

— Гардън — извика тя. — Гардън, изглеждаш толкова променена — тя целуна Гардън по бузата.

— Отрязала съм си косата.

— Зная. Видях снимки. Това, което искам да кажа, е, че изглеждаш много пораснала.

— Е, мамо, какво друго си очаквала? Миналата седмица навърших осемнадесет. Благодаря ти отново за обеците. Чудесни са!

Гардън направи знак с ръка. Кондукторът на спалния вагон, двама носачи и началникът на гарата се забързаха към нея. Тя им каза няколко думи, прие един плик от началника на гарата и пъхна сгънати банкноти в няколко ръце. После хвана майка си за ръката.

— Хайде. Нямам търпение да видя къщата. Не се тревожи, багажът ми ще бъде донесен — те прекосиха сградата на гарата; глави се обръщаха след Гардън да я изгледат. Тя носеше сиво палто от лисица, пристегнато със сива сатенена фльонга, падаща върху лявото й бедро. Движеше се с увереност, демонстрираща факта, че е някой, който трябва да се види.

— Такситата са на този край, Гардън.

— Наела съм кола. Много съм свикнала да имам кола. Ако ти хареса, ще ти я оставя. Наистина е лесно да се научиш да караш кола.

Колата беше сив „Пакард Фейтън“.

— Мамо, зная, че изглежда голяма, но в трафика няма да имаш проблеми с нея. Всеки ще гледа да се махне от пътя ти — Гардън се настани зад кормилото, отвори плика и извади от него ключа за колата.

„Ето това е, помисли си Маргърит. Ето как се е променила. Свикнала е да дава нареждания на други. Свикнала е да бъде богата.“ Маргърит се настани в колата, без да каже дума. Когато пристигнаха в къщата, тя разведе дъщеря си из нея, нетърпелива да чуе одобрението й.

Къщата се намираше на „Ийст Батъри“ и беше една от редицата големи къщи, надвиснали над река Купър, при вливането й в широкото пристанище. Тя имаше красива неправилна конструкция с веранди, простиращи се както на предната, така и от другите й страни, и с петоъгълна ниша отпред, която се издигаше от гранитните стени на приземния етаж до островърхия покрив четири етажа по-нагоре. По дължината на нишата минаваше много приятна наглед и лека вита стълба, водеща към широк коридор покрай северната стена. Там се намираха обичайните стаи за всяка голяма еднофамилна къща в Чарлстън.

Дървените части на прозорците, вратите, корнизите и полиците на камините бяха превъзходно изработени, стил „Адам“, съдейки по изящността и лекотата им, но специфични в дизайна си. Гарденията присъстваше ненатрапчива във всеки декоративен елемент. Дори върху бронзовите топки на вратите бяха гравирани симетрично разположените венчелистчета на цветето. В центъра на всеки таван плоска хоросанова розетка във формата на гардения обкръжаваше основата на полилея. Гостната беше украсена с цял медальон от преплетени гардении и бръшлянови гроздове.

Дървото на мебелите беше покрито с онази патина, която недвусмислено говори за грижливата им употреба в продължение на столетие. Някои от тях Гардън си спомняше от къщата на „Трад Стрийт“. Голяма част виждаше за първи път. Това се отнасяше и за пердетата, килимите и тапицерията. Все пак, по някакъв начин, те не носеха печата на новото. Цветовете им бяха меки, шарките — дискретни.

— Красиво е — каза тя искрено. — Много по-красиво от Баронството или която и да е от къщите на принцесата.

Маргърит се изчерви като момиче.

— Все още работя по нея — каза тя нетърпеливо. — Опитвам се да проследя нишките на всички неща, които са принадлежали на Гардънови преди войната. Получавам писма от антиквари от най-различни северни щати. Естествено, натам е отишло всичко.

Гардън погледна дяволитата физиономия на фигурката на конник от Ашли, поставена върху полицата на камината в гостната стая. В мислите си той, изглежда, се отнасяше със същата ирония по отношение на лековерието на Маргърит и честността на антикварите.

— Чудесна идея — произнесе гласно тя.

Струваше й се странно, че е отново в Чарлстън — объркваща смес от чувства на познато и неочаквано. Тя обядва с майка си, напомняйки си да не го смята просто като увертюра към същински обяд, после излезе да се поразходи по „Батъри“. Това надигна в сърцето й едновременно противоречиви емоции, щастливи и тъжни, без да знае защо. Денят беше топъл, типичен за Чарлстън в края на годината и тя се нуждаеше само от лекия вълнен жакет към костюма си. Беше времето на отлива и тя вдъхна смрадливия, наситен със серни изпарения, мирис на блатна тиня с усещането за завръщане вкъщи. Гостуващите в Чарлстън винаги бърчеха носове с отвращение при миризмата на облаците изпарения от тинята. Гардън, както всички местни, считаше, че миризмата е точно както се полага при отлив.

Имаше бриз, който разпенваше леко върховете на водата в пристанището и нанасяше върху устните й вкуса на сол. Чайки се стрелкаха надолу и издаваха своите типични кресливи звуци. В парка „Уайт Пойнт Гардънс“ малки деца играеха и се катереха по оръдията, реликви от войните, в които Чарлстън е вземал участие, а техните чернокожи бавачки седяха върху боядисаните в зелено пейки и си говореха на острия си, напевен гъла^[1]. Гардън пресече парка, стъпвайки по хрущящите черупки от стриди върху пътеката, разклати една надвиснала плетеница от испански мъх, минавайки под голямо дъбово дърво. Спря се пред неспирно бълбукащия артезиански фонтан и пийна от топлата минерална вода с полунереалното усещане, че никога не се е отделяла от това място, че е било преди година, две, десет. Всичко си беше, както винаги е било.

Само дето виждаше нещата по-ясно. Никога дотогава не беше се заглеждала, ослушвала, вкусвала. Децата са си били там, също и бавачките, звуците от игри и топли черни гласове, непрестанно бликащата вода с метален привкус. Никога дотогава не ги беше забелязвала. Сега тя видя цветовете на детските пуловери, смешната, нестабилна, залитаща походка на малко момченце, преследващо катерица, детето, заспало удобно на бялата престилка на бавачката си, върху меките й гърди вместо възглавница. Толкова щастие имаше в малкия парк, цяла съкровищница от любов!

Гардън се усмихна, минавайки покрай пейките, разменяйки „добър ден“ с чернокожите жени. Застана за момент под една палма, заслушана в шумоленето на копиевидните й листа. След това тя пресече „Саут Батъри“ и пое нагоре по „Чърч Стрийт“.

Мислеше си за г-н Кристи, който се опитваше с всички сили да накара учениците, изучаващи изкуство, да видят това, към което гледат.

— Аз виждам, г-н Кристи — каза тя тихо, — аз виждам сега.

Чернокож мъж се приближи, тикайки раздрънкана дървена количка със скърцащи дървени колела, припявайки си песничка, собствено творение, за това колко остри би могъл да прави ножовете, наточвайки ги.

— Как е? — попита Гардън.

— Доста добре, госпожо — каза той, включвайки и тези думи в текста на песничката си.

Гардън стигна до „Трад Стрийт“. На ъгъла й чернокожа жена с тюрбан на главата седеше на платнено столче, полузадрямала под полегатите лъчи на слънцето. Тя махаше лениво с палмово ветрило над масичката от едната й страна. Гардън се спря пред нея и махането се усили.

— Къш, мухо! — каза жената.

— Имаш ли останали от фъстъчените сладки, Маума?

— Разбира се, че имам, сладурано! Пресни-пресни от тази сутрин — тя измъкна измачкана кафява хартиена кесия от джоба на басмената си пола.

Гардън посочи две от сладките. Усети слюнка да пълни устата й. Фъстъчените сладки си бяха останали за нея с привкуса на забранения плод — те винаги бяха под забраната на Зензи и майка й. Два пъти Гардън се беше осмелила да си купи по една от тях, след което в продължение на дни беше преследвана от страхове, че ще бъде разкрита.

Тя се шмугна в някакъв уединен вход, извади от кесията една от сладките и я захапа. Очите й се навлажниха от удоволствие. Фъстъци, мед и портокалови кори се съчетаваха, за да създадат амброзия от солено, сладко и кисело. Тя изяде и втората, вкусвайки с наслада нея и греха от яденето на улицата. После се отправи към къщата, която все още считаше за свой дом в Чарлстън.

Къщата изглеждаше съвсем малка. Отначало Гардън я подмина, без да я познае. Нямаше спомен за нея като толкова маломерна. Или разнебитена. Със сигурност онзи ъгъл не беше изглеждал така преди — тухли, липсващи както зъби в устата на стара вещица. И тази боя, винаги ли е била толкова мръсна и олющена? Тя беше застанала на сянка. Смразяващият дъх на зимния следобед проникна през дрехите й.

Закрачи бързо към края на „Трад Стрийт“ покрай кея, от който се беше качила на яхтата при напускането на Чарлстън, по „Ийст Бей Стрийт“ към „Ийст Батъри“ и голямата къща, обитавана сега от майка й.

— Уентуърт звъня през десет минути — каза майка и. — Лиши ме от дрямката ми.

— Съжалявам. Ще й се обадя след минута — Гардън свали ръкавиците и шапката си. Дясната ръкавица лепнеше; троха от сладките беше залепнала за нея. Гардън я измъкна и я постави върху езика си. — Не мога да си спомня, мамо. Стаята ми в предната част на къщата ли се намира или в задната?

— Задната. Над градината.

— Бих предпочела да спя в предната. Искам да чуя продавачите на скариди и на зеленчуци сутринта.

— Защо ти е нужно, Гардън? Те само ще те събудят.

— В Ню Йорк нямаме улични продавачи. Искам да ги чуя.

— Добре, щом това е желанието ти. Ще кажа на Зензи да пренесе нещата ти.

Телефонът иззвъня, преди Гардън да успее да каже „благодаря“.

Гардън стигна с колата до къщата на Уентуърт и я паркира близо до ъгъла, откъдето беше купила сладките. По пътя си тя спря на „Батъри“ и изхвърли ръкавиците, доказателство за престъплението й, във водата. Нямаше смисъл да слуша упреците на Зензи; щеше да се наложи да прави признания и освен това тя изобщо не се разкайваше за постъпката си. Ръкавиците бяха без значение. Имаше още много като тях.

Тя направи подобаващ оглед и коментар на сватбените подаръци и чеиза на Уентуърт. За специалния прием у младоженците тя беше изпратила официална рокля, декорирана с дантела и пеньоар от свое име и сребърен сервиз за пунш от името на г-н и г-жа Скайлър Харис. Те се набиваха в очи измежду другите подаръци на Уентуърт.

— Господи, Уентуърт, неудобно ми е от толкова лъскави подаръци — каза Гардън извинително. — Но няма начин сега да се престоря, че не съм богата и затова се надявах, че ще ме разбереш.

Уентуърт не беше притеснена.

— Много ми харесват, а съм сигурна, че нямаше друг начин да се сдобия с тях. Когато си имам бебе, ще го къпя в купата за пунш. Сребърната лъжичка в устата не може да се сравни с къпането в сребърна вана.

Вечеряха с родителите на Уентуърт. За вечеря в Чарлстън беше много претенциозна, а и семейство Раг се стараеше разговорът да не затихва дори за момент. „Как не, помисли си Гардън. Уентуърт им е разказала всичко за Ню Йорк и Саутхямптън. Те би трябвало да си мислят, че се нуждая от някой Харолд или някоя Елзи да ми пъхат храната в устата.“ Тя знаеше, че г-н и г-жа Раг никога вече нямаше да се държат естествено с нея. А най-вероятно и всички останали в Чарлстън. „Колкото по-скоро си замина, толкова по-добре за всички нас, помисли си тя с тъга и съжаление. Аз изобщо не съм се променила. Те са тези, които са различни от преди.“