Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (32) (Част първа)

31

Стюарт дойде да ги вземе в средата на ноември.

— Свърши — каза той. — Можете да се върнете вкъщи.

Той се изненада, че заварва майка си в толкова добро настроение след дългото изгнаничество от града. Беше направо шокиран, че тя обръща толкова внимание на Гардън. Маргърит беше игрива, нежна, любвеобилна, заинтересувана, изпълнена с възхищение. А Гардън беше направо в еуфория. Погледът й следваше майка й навсякъде, изпълнен с обич и благодарност.

Стюарт се радваше, че ще ги отведе от имението. Трябваше да се връща на работа.

— Реба, Реба, ще ми липсваш — Гардън се държеше за Реба, сякаш никога няма да я пусне. Реба я прегърна продължително.

— Мила, ти взела ли мъниста, които стара Пенси оставила?

— Да, разбира се. И другата си огърлица също. Защо?

— Нищо. Просто дръж тях близо до теб, това всичко. Аз грижа се за други твои неща.

Старата Пенси беше съобщила на проповедника Ашли своите последни желания. Мебелите, които Джулия Ашли бе дала на Пенси, трябваше да бъдат наследени от Гардън, заедно с нейните обожавани мъниста.

— Стюарт няма да иска да ме почака, докато отида до селището и кажа довиждане на всички. Ще им кажеш ли от мое име?

— Разбира се, мила.

— Обичам те, Реба.

— Зная. И Реба обича нейно бебе.

Гардън махаше от задната седалка на колата, докато можеше да вижда Реба. Махна отново и когато минаха край селището. А при Голямата къща Реба плачеше и кърмеше Колумбия.

— Аз загубила мое малко бяло дете. Тя пораснала и заминала.

Бебето гладно сучеше, а Реба започна да тананика, докато го люлееше, и спря да плаче.

Маргърит нетърпеливо разпитваше Стюарт за всичко, случило се в града по време на отсъствието й. Искаше да знае кой е умрял, имало ли е някакви сватби, какво е станало с павирането на „Трад Стрийт“.

— Искаш да кажеш, че не си получавала вестника си, така ли, мамо? Мислех, че не можеш да живееш без него.

Маргърит поклати глава.

— Не се прави на оригинален, Стюарт. Не можех да рискувам да получавам вестника. Можеше да е заразен.

— Милостиви Боже, мамо! Значи не знаеш даже и за войната. Тя свърши. Примирието бе подписано миналата седмица. Хората танцуваха по улиците.

— Това е добре. Значи може би ще спрат глупашкото покачване на цените.

Но ако Маргърит не бе впечатлена от края на Първата световна война, то Пеги беше направо в екстаз. Боб Търстън й беше писал. Щеше да се прибере колкото се може по-бързо, вероятно до няколко седмици.

Пеги беше щедра в щастието. Вече не я интересуваха особено нито колежът, нито светското й представяне. Щеше да направи това, което искаше майка й.

— Гардън може да стои с нас в посрещащата редица при представянето ти. Добре е да започне да свиква. Така, значи ти ще си в бяло, разбира се, следователно тя трябва да носи цвят…

Маргърит щастливо се потопи в един безумен свят, съчетаващ пазаруване, списък на поканените, сервитьори, цветя, шивачи и програми за танци. Партито на Пеги щеше да се състои на двадесет и трети декември.

Гардън показа на всички в училище къде се беше изгорила и им разказа как Пенси й беше баяла. Тя им показа и огърлиците си и им разправи за знака против уроки. Останалите момичета потрепериха от призрачността на разказа и Гардън бе приета в групата, която я бе изолирала миналата година. С новите си приятели и вниманието на майка си, тя беше толкова щастлива, че успя да забрави факта, че расте.

Сезонът тази година беше изключително празничен. Той отбелязваше края на войната и спасението от епидемията. За семейство Трад това беше първият път, когато всички те бяха щастливи. Не се беше случвало, откакто се бяха преместили в града и бяха изживели първите смайващи седмици.

Стюарт харесваше забавите. Вече не се чувстваше непълноценен, че не е в армията, а напрежението на тайния му живот му вдъхваше вяра в собствената мъжественост. Около него витаеше един леко загадъчен ореол, който впечатляваше младите момичета и смайваше подрастващите девойки. „Сребърният призрак“ му спечели завистта на всички мъже от всички възрасти. Стюарт си подсвиркваше, когато връзваше бялата си връзка и придружаваше с елегантност определените му дами.

Пеги се носеше в един кръг от партита, от припрени преобличания между тях, като съчетаваше учтивото внимание към придружаващите я кавалери с дълги периоди на стоене встрани от танците — познатото положение на дама, останала без кавалер.

За Гардън всичко бе толкова възрастно и вълнуващо: купчините покани, повехналите букети, роклите, чакащи да бъдат облечени, кутията с дълги бели ръкавици, парфюмът, пудрата и въртящата се върху масата на майка й ютия. Но тя изпадаше в треска най-вече пред перспективата да отиде на бала на Пеги в дълга рокля. И при обещанието на Маргърит, че един ден и тя ще има всичко това. Всичко това, а и повече.

Маргърит плуваше в свои води и го знаеше. Тя бе наистина чаровна и грациозна и впечатли много хора, които преди това нямаха добро мнение за нея.

Тя видя, или си въобрази, че вижда, съжаление в очите на другите майки. Пеги определено не се радваше на успех. Маргърит се подсмихваше тайно. След четири години тя щеше да им покаже на всички. Гардън щеше да има най-хубавия сезон и щеше да вдигне най-разкошната сватба, която Чарлстън някога е виждал. Маргърит седеше сериозна сред придружителките и изучаваше кандидатите. Кой от тях беше достатъчно добър? Или щеше да е някой от тези младежи, които още не се бяха върнали иззад океана?

Представянето на Пеги не беше смайващо. И не беше предвидено като такова. Приемът беше претенциозен и не оставяше голямо напрежение за дебютантката. Пеги не можеше да изнесе на плещите си един бал, та дори и една чаена забава с танци. Не можеше да говори празни приказки, да кокетничи, а беше и лоша танцьорка. Та приемът се състоя най-вече от едно вяло запознаване, докато гостите пристигаха и минаваха бавно край Пеги и семейството й, говорейки си едни с други. Мина само един малък отрязък от време, преди процесът да приеме обратен ход — когато гостите, благодарейки на семейството, започнаха да се сбогуват. По-рано пристигналите ядяха, пиеха и говореха, докато позакъснелите минаваха покрай редицата на посрещачите и се присъединяваха към тях. След междинния период първите започнаха да си тръгват и вторите имаха време да хапнат и пийнат, преди да си тръгнат и те.

Стюарт наблюдаваше всичко това, застанал между Пеги и Гардън в редицата на посрещачите. Видя как мъжете се измъкват през големия вход на залата и знаеше, че добавят в пунша по нещо от своите джобни бутилчици. „Проклетият сух режим, помисли си той. Това е забава. Трябва да има шампанско, а не крадешком да се ближе долнокачествено уиски. По дяволите, това е дебютът на сестра ми. Всички трябва да празнуват. Няма никакви полицаи. Ще има шампанско.“ Той се изскубна от редицата и се спусна по широките стълби, като кимаше на наредените и чакащи да влязат гости.

„Сребърният призрак“ изръмжа по „Мийтинг Стрийт“, насочвайки се към моста над река Ашли. При бариерата Стюарт осъзна, че няма пари.

— Нека да направим една сделка — предложи той на пазача на моста. — Ще ти платя с глътка добро уиски.

Стюарт извади своята джобна бутилка, сребриста като великолепната му кола. Представляваше хубава гледка в костюма си, нагръдникът му блестеше на лунната светлина, зъбите му проблясваха във внушаваща доверие усмивка, а той самият се бе облегнал на прекрасната мека кожа на седалката.

Той предложи бутилката и наблюдаваше изненадата по лицето на пазача от доброто качество на питието.

— Само най-доброто — каза Стюарт. — Тази вечер е балът на сестра ми.

Той пийна и една глътка като поздрав за Пеги.

— Слушай — засмя се, — задръж бутилката. Ще я довършим, като се върна. Няма да се бавя.

Ролс-ройсът поглъщаше милите. Стюарт караше прецизно, с голяма скорост, въодушевен от факта, че ще се появи на бала на Пеги с четири каси шампанско. Това щеше да е незабравим подарък за нея — милата Пеги!

Той спря на обичайното място и загаси фаровете. Един облак покри луната, сякаш Стюарт бе изключил и нея. Той се изхили. Всичко вървеше отлично. Смени скоростите, наслаждаващ се на усещането, и освободи амбреажа. Сърцето му ускори пулса, когато почувства познатата тръпка. „По-бързо, каза си той. Върни се, преди да са почнали да си тръгват.“ „Сребърният призрак“ набра скорост и се понесе — едно размазано очертание на мощ.

Колата се удари в парапета на мостчето, проби го и потъна през мъглата в дълбокия бързей. Стюарт изхвърча от нея в гората, която покриваше брега. Вратът му се прекърши при удара.

— Къде е брат ти? — попита през зъби Маргърит. Лицето й бе застинало в усмивка. — Толкова се радвам, че дойдохте. Благодаря, радвам се, че ви хареса… Ще го пребия, няма значение, че е голям… О, колко мило, че казвате това! Съгласна съм, че това е най-добрият сезон… Благодаря ти, Мери. Ще се видим по-късно на бала… Да се измъкне по този начин. Няма да му го простя… Да, мистър Мичъл, съдията ни липсва на всички. Той би бил щастлив да види внучката си толкова пораснала… Благодаря… Благодаря… Радвам се да ви видя… Толкова съм щастлива, че можахте да дойдете…