Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (77) (Част първа)

76

Гардън се събуди с усещането, че денят е с нещо специален. Ръката й опипа купчината на масата до леглото, търсейки звънеца. Колко различно беше да се радваш, че денят ти започва!

Тя се беше подпряла на възглавниците, чакайки, когато една Мари внесе подноса й със закуската. Тя си беше спомнила защо денят е особен. Люсиен.

— Bonjour, Мари — каза тя. „Какво ли щеше да ми отговори, ако й бях казала «Bonjour» за последен път, Мари?“

— Bonjour, мадам — отговори момичето. То отвори пердетата към едно красиво, слънчево утро. — Днес е почти като пролет.

„Така и трябва да е, помисли си Гардън. Дъждът свърши, време е за ново начало.“ Тя вдъхна силния аромат на кафето, докато си го наливаше. Сигурна беше, че ще бъде вкусно.

Имаше много писма днес. Тя ги прехвърли набързо. Може би имаше бележка от Люсиен. Не. Все едно. Може би не бяха достатъчно дискретни. Писма от майка й. Какво искаше сега? Тя не го разпечата. Писмо от г-ца Макбий, благодаряща й за подаръка за Ашли Хол. През ума й мина за причината за това дарение и тя се усмихна. О, Небеса, Уентуърт Раг беше й писала отново! Какъв ден на Чарлстън!

Г-ца Трегър почука и влезе.

— Александър телефонира, за да иска потвърждение на часа ви, г-жо Харис. За десет часа. Каах им, че ще им позвъня по-късно. Не виждам нищо, записано в книгата — на лицето й се беше изписал педантичният израз, който винаги се появяваше там, когато Гардън правеше промени.

— Трябваше да ви спомена, г-це Трегър. Обадете се и потвърдете. Ще отида.

— Има ли някакви други промени, г-жо Харис? Виждам проба при кожухаря, официален обяд с г-жа Патерсън, вернисаж в „Галери Мишел“, влак за Ница в осем и тридесет.

— Това е, г-це Трегър. Оставете разписанието за деня на тоалетното шкафче, ако обичате. Кажете на Корин да приготви банята. Трябва да започвам да се приготвям.

Гардън изсипа във ваната солите, които й даде Люсиен, и се потопи във водата, докато покри раменете й. Искаше всяка пора от тялото й да поеме възбуждащия аромат.

— Корин — извика тя, — прехвърли част от новия парфюм в шишенце. Искам да го взема с мен при фризьора. Ще им кажа да го използват за последното изплакване — тя затвори очи и вдъхна дълбоко. Люсиен щеше да познае аромата веднага; и щеше да разбере какво означава това.

— Ще искам пауновия шал от „Шанел“, Корин, с обичайните бижута — той я харесваше най-много в синьо, по собствените му думи.

— Девет часът е, мадам.

— Идвам веднага — Гардън се усмихна на напрегнатата безцветност в гласа на Корин. Цялата къща сигурно се чуди какво я е вдигнало от сън толкова рано. Е, утре ще знаят. И ще има много за какво да клюкарстват.

Кожата й усети хладния допир на синята копринена риза и Гардън осъзна, че й беше топло от ускореното пулсиране на кръвта й. Докосна с Люсиеновия парфюм гърлото и китките си, вътрешната страна на лактите и колената и между гърдите си.

Корин държеше разтворена синята пола, за да влезе Гардън в нея, после тънката сатенена блуза с нейната плътна индийска шарка с цвят на бижу. Гардън видя как потъмняха очите й, когато синевите на сатена обрамчиха шията й. Корин покри раменете й с белия пухкав жакет и очите й възвърнаха нормалния си цвят. Променливи, беше казал веднъж Скай, като морето.

— Донеси ми всички сини огърлици, Корин. Мисля, че се сещам за едни тюркоази.

Гарден нанесе пудра, после почти я изчисти, като остави само невидим слой. Все още забелязваше сенките под очите си. Положи леко син грим върху клепачите, синя линия по вдлъбнатините на очните гнезда, морско синя спирала. Погледна се в ярко осветеното огледало. Да, беше почти приемливо. Лицето й беше все още твърде слабо, костите — твърде ярко изразени, но очите бяха толкова искрящи, че отклоняваха вниманието от сенките под тях и изхвръкналите кости. Сложи руж с ръка на експерт и изтощението й изчезна.

Корин постави масичка пред краката й и отнесе наметката за раменете й. Гардън си окачи дълга, тънка златна верижка, после дебела, преплетена златна верига. По-къс ланец с малтийския кръст от изумруди, после верижка от кръгли, многолицеви сапфири. Тя наклони глава и замижа с едното око. Сините и зелени тонове сякаш направиха по-ярки шарките на блузата, като в същото време притъпиха своята яркост в тъмното на десена й. Почти добре. Още съвсем малко синьо. Тя взе от масичката парче връв, нанизана със скарабеи от лазурит.

Пръстите напипаха тюркоазите. Не, тези бяха просто мъниста, а изобщо не бижута. Твърде сини, за да бъдат тюркоази. Не можеше да си спомни да ги е купувала. Нямаше диаманти, така че не можеше да са от Скай. Тя ги затъркаля между палеца и показалеца си. Някакъв спомен се опитваше да изплува на повърхността.

Разбира се. Плантацията и старата Пенси с малките й сбръчкани черни ръце, докосващи наниза. Колко смешно. Първо писма, а сега и стари спомени от Чарлстън. Гардън повдигна мънистата до гърлото си. Изглеждаха екзотично семпли до изумрудите и сапфирите. Тя махна скарабеите и постави амулета на старата Пенси срещу демони.

После тюркоазите. Да, те добавяха точно необходимия лъч светлина. Тя се изправи и пъхна ръцете си в сакото на костюма, което Корин й държеше. Корин пръсна облак от парфюмена мъгла. Гардън влезе в облака и се завъртя, докато той улягаше върху нея.

— Нека Лаборд да докара колата. Без четвърт е — каза тя, надявайки перлен гердан.

— Колата е в неизправност, мадам. Чака ви такси.

Гардън си сложи пръстен със сапфир, обграден с изумруди.

— Много добре. Сложи някакви пари в портмонето ми тогава.

— Вече е сторено, мадам.

Гардън протегна ръка за шапката си. Клош от паунови пера. Наслагващи и преливащи се синьо-зелено и пастелно синьо превръщаха главата на Гардън в бижу. Тя натика всичката си коса под шапката, начерви устните си и разучи резултата в огледалото, докато се прехвърляше от домашните си пантофи в сините крокодилски лачени обувки, които Корин надяна на краката й.

Блясък, богатство, шик. Щеше да се справи. Изглеждаше почти като истинска парижанка.

 

 

Александър придаде блясък на златото в косата й, оправи фината геометрия и линията на ниско подстригания й врат, намали бретона й до широко разтворено към двата края ветрило и подреди косата й отстрани в серия линии по дължината на слепоочията и бузите й. Гардън беше доволна. Следващата седмица половината жени в Париж щяха да изглеждат по същия начин или поне колкото е възможно по-близо до него. Но за днес поне това беше само нейната прическа. Ново лице за нов живот. И нямаше да бъде тук, за да види копията. Усмихваше се лъчезарно, когато каза; „Довиждане“.

— Нов любовник — каза рецепционистката на маникюристката. — Красотата й досега беше толкова студена! Никога не съм предполагала, че може да се усмихва като момиче. Само ще е нов любовник.

— Или някой е умрял и й е оставил състояние — предположи маникюристката. Тя имаше любовници в изобилие. По нейно мнение необходимо беше наследство, за да предизвика изблика на такова щастие.

Гардън въртеше шапката в ръката си, наслаждавайки се на падащите върху косата й лъчи на зимното слънце, пренебрегвайки неприличието на непокритата с шапка глава. Искаше й се да може да походи до мястото на пробата, но кожухарят й живееше далечко, в покрайнините на града. Тя размаха пауновите пера към едно такси.

— Шофьор. Намали. Не е ли това Flea Market?^[1]

— Да, мадам — каза шофьорът, ускорявайки, за да задмине един трамвай.

— Реших друго. Спри тук. „Кожухарят може да почака“, мислеше си Гардън. Можеше да се наложи да я чака вечно, както й се струваше. Какво щеше да търси пелерина от бяла лисица във ферма? Искаше да вземе нещо за Люсиен, нещо специално. Ще му намери овчар и овчарка. Не от някой антиквар — с достатъчно автентичен произход и без никакво очарование. Подаръкът трябваше да бъде от сърцето, не от чековата книжка. Тя щеше лично да го намери някъде из гъмжилото от сергии и брезентови палатки на Flea Market.

Тя плати на шофьора на таксито и се размеси с тълпата. Накъдето и да погледнеше, имаше цветове, живот, емоции. Двама мъже крещяха обиди и размахваха юмруци в пламенната борба на пазарлъка. Индийска жена пробваше прояден от молци жакет от заешка кожа върху златночервеното си сари. Продавач на сергия беше заловил хлапак в момент, когато се опитваше да отмъкне нещо и здраво го налагаше с дървена линия. Гардън усети енергията на пазара и в собствената си кръв. Щеше да намери каквото търсеше. Знаеше това.

Маса, покрита с изделия от порцелан, привлече погледа й. Тя отиде до нея, взе една статуетка и я вдигна, за да потърси знак на производителя. През нея съзря малка изцапана картина, висяща за вървите на чергилото, разпънато над масата. За секунди си помисли, че е рисунка на Чарлстън. Това все пак е моят Чарлстън през деня — различавам разни неща. Тя остави малката фигурка на масата и се вгледа по-отблизо в картината.

Нямаше грешка: беше църквата „Св. Михаил“. Не точно същата като истинската, но разпознаваема. Вратите към гробището бяха идеално нарисувани. Стилът беше импресионизъм с леко загатнат примитивизъм. Гардън се приближи и видя, че художникът беше поставил палми в гробището, а чернокожи жени с кошници, пълни с цветя на главите си, минаваха през портала на църквата. Колко забавно наистина! Ще я купи и изпрати на г-н Кристи и г-ца Бонгран. Не е възможно френски художник да е посетил Чарлстън, без те да са разбрали за това. Може би имаше подпис.

Имаше. Пишеше: „Трад“.

Можеше да е само синът на леля Елизабет.

Гардън грабна картината и тръгна да търси собственика на сергията. Той пиеше кафе с приятел до съседната. Изправи се, когато видя Гардън да се приближава.

— А, мадам е намерила нещо за себе си?

— Какво можете да ми кажете за този художник?

— Мадам има много набито око. Един от бисерите на течението на импресионистите. Близък приятел на Моне, мадам, той е разделял един и същи апартамент с Писаро, мнозина твърдят, че е делял и любовница с него.

Гардън нямаше никакво търпение да слуша врели-некипели от разни продавачи по панаири.

— Колко искате за нея?

— Принасям се в жертва на вашата красота. Хиляда франка.

Гардън бръкна в ръчната си чантичка.

— Ето — пъхна картината под ръката си и продължи нататък.

— Каква глупост — радваше се продавачът. — С най-голяма радост щях да я дам за петдесет.

— Американци — каза приятелят му. — Аз паля свещи на светците и им се моля да ми изпращат американци… Господи, тя се връща. Трябва да запалиш цяла клада.

— Имате ли други картини на същия художник, господине?

— За нещастие, мадам, нямам. Но мога да намеря една, сигурен съм. Дори две. Ако мадам дойде утре или може би вдругиден.

Гардън се усмихна за първи път. Двамата мъже стреснато замигаха.

— Това значи, че вие познавате някой, който има колекция. Заведете ме там. Бих желала да говоря с притежателя им.

Човекът си помисли за четиридесет и петте франка, които той самият беше платил за картината. Нямаше намерение да допусне тази луда американка да се срещне с притежателя на останалите. Имаше, мислеше си той, поне още осем. Почти сигурно е, че ще може да ги купи за петстотин франка всичките, вероятно и за по-малко.

— Невъзможно е, мадам.

Усмивката на Гардън изчезна. Тя го погледна студено.

— Не ми харесва да ме взимат за глупачка, господине. Ще ви платя за представянето ми на колекционера, но няма да позволя да измъкват парите ми, за да получавам картините една по една. Нямам излишни часове за губене. Питам ви за последен път, ще ми направите ли тази услуга?

Търговецът сключи ръцете си и ги протегна към нея, тресейки се в молба.

— Ако само можех, мадам, щях да съм най-щастливият човек във Франция. Не е по силите ми.

— Вие, господине, сте един глупак — Гардън се отдалечи с горда походка.

— Мишел — каза му приятелят му, — ти си глупак над глупаците.

— Тя ще се върне.

— А аз ти казвам: няма да се върне.

— А аз ти казвам, че ще се върне.

Мъж и жена спряха пред сергията на Мишел.

— Татко, виж какъв скъпоценен чайник — каза жената на английски.

Мишел намигна на приятеля си.

— Още американци — каза той. — Светците ме възнаграждават за безукорния ми живот — той се приближи, усмихвайки се, до двойката. — Мария Антоанета, мадам, е запарвала чая със собствените си ръце, облечена в дрехите на доячка…

Приятелят му изчезна в тълпата. Той намери Гардън на улицата да се оглежда за такси.

— Хиляди извинения, мадам — каза той. — Аз знам къде може да бъде намерена жената, която има картините…