Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (14) (Част първа)

13

Бебето беше невъобразимо грозно. Кожата му имаше синкав оттенък, по-забележим по устните и по ноктите. Дългата му глава, притисната при раждането с форцепс при изваждането й през малкия като фъстък отвор, изглеждаше направо уродлива. Голямо, тъмночервено родилно петно покриваше почти цялата задна част. То издаваше слаби, жални звуци, подобни на мяукането на гладно коте.

Зензи го вдигна и опипа дупето му.

— Тя суха. Може би тя гладна. Аз пратила търсят някоя родилка с много кърма.

— Кажи й да го взима оттук с нея — изхълца Маргърит. — Не го искам вкъщи. Реве, откакто се е родило, и е грозно като смъртта. Ако продължавам да я гледам и да я слушам, ще полудея.

Зензи остави бебето в креватчето и бързо отиде при Маргърит.

— Ето, сега — зауспокоява я тя — не трябва тревожи никак. Зензи ще грижи за вас — тя подпъхна завивките й около нея и я гали по гърба, докато Маргърит заспа.

После взе бебето и се измъкна на пръсти от стаята. Срещна повиканата кърмачка по пътеката за селцето.

— Ето, момиче — каза тя, като й подаде кошницата за пране. — Това тук е бебето и всичките му неща. То кръстено Гардън. Ти гледаш него, докато аз ти каже друго. Може бъде дълго време.

Кърмачката на Гардън се казваше Реба. Тя беше висока като мъж и изключително кльощава. Имаше съвсем тънки бедра и много малки гърди, дори и сега, когато бяха пълни с мляко. На пръв поглед изглеждаше като облечен в рокля мъж, впечатление, създавано от фигурата й и от едрите черти на лицето й. Тя имаше широка, квадратна челюст; големият й плосък нос заемаше по-голямата част от лицето й; челото й беше високо и преждевременно набръчкано; ушите й бяха големи, с високо издаден едър хрущял. Беше сплела косата си в стегнати плитки, навити на кръг в плоска прическа на върха на главата й, което засилваше впечатлението от мъжката й фигура. Реба си беше чиста негърка, в кръвта и нямаше никакви жилки на примес, било от кавказки, било от индийски произход. Беше черна, черна като най-рядък абанос, а венците й бяха сини. Реба беше жена на Метю Ашли, най-хубавия мъж в селцето, отговорник за всичкия добитък в плантацията, любимия внук на Пенси. Ако беше пожелал, той би могъл да има, което и да е момиче от негърките в енорията, и немалко от тях се бяха опитали да се омъжат за него. Но той беше видял Реба в църквата, в дрехите на хористка, пееща като един от небесните ангели, и повече не погледна друга жена.

Реба и Метю имаха двама сина: Джон — на пет години и Люк — на една. Между ражданията на двамата, те бяха загубили две деца — момче и момиче, и двете мъртвородени. А третото, момченце, се беше родило преди три седмици и умря една седмица след раждането си. Реба си беше мислила да държи и двете, нейното бебе и бебето на Маргърит Трад. Малките й гърди даваха мляко, достатъчно и за четири. Когато нейният Айзък умря, тя си пристегна гърдите, за да не изтича млякото й и зачака да я повикат от Горската къща. Тялото й жадуваше да усети едно малко телце в ръцете си и гладна уста, впита в гърдите й.

Още щом Зензи си замина, Ребека седна встрани на пътеката и взе повитото бебе от кошницата. Тя притисна малкото телце до гърдите си и започна да го люлее.

— Благословен да си Исусе! Благодаря ти! Благодаря ти!

После разкопча жилетката и роклята си. Млякото се процеждаше от изпъкналите зърна на гърдите й.

— Сега — каза Реба, — ей сегичка, хвала на Господа — и тя отгърна пеленките, за да погледне бебето.

— Не! — изкрещя тя. — Не синьо! Това бебе не трябва да умира! — сложи Гардън на земята и коленичи до нея. — Няма да позволя това да се случи, не и с това бебе — тя подложи едната си ръка под главичката на Гардън и допря уста до нейната. След това вдъхна въздух в малките устенца, поставила другата си ръка на гърдичките й. Те помръдваха едва-едва. Реба вдишваше и издишваше в устата на бебето и се молеше. Така се бори тя цели безкрайни две минути, докато ушите й запищяха от огромното усилие.

После се изправи и изплю на тревата слуз, примесена с кръвни съсиреци, която беше изсмукала от гърлото на бебето. Тя вдигна ръце и глава към небето.

— Благодаря ти, Господи.

Гардън проплака. Реба гледаше как крехките малки гърдички потрепват, докато бебето плачеше, и как кожата постепенно порозовява.

— Сега можеш да ядеш — каза тя. Вдигна бебето и сложи малката главичка на гърдата си.

 

 

Хората от селцето наизлязоха от колибите си и изтичаха на пътя, когато видяха Реба да идва.

— Какво ти прави тук вкъщи, Реба? Господарка не иска тебе?

Реба смъкна голямата кошница от главата си, където я беше сложила да я носи.

— Не мен — каза тя. — Господарката не иска бебето. Тя го прати да живее при мене. Никой не го иска, освен мен. Това тука е мое бебе, изпратено на мене от Господ на Коледен ден.

Хората я последваха и вътре в къщата й.

— Метю — каза Реба, — ние си имаме бебе за нас — тя вдигна спящото бебе от кошницата и го поднесе към Метю. Той разгърна пелените и започна да се смее.

— Реба, това тук е най-грозното бебе, което аз някога съм виждал, включително и от опосуми.

Всички започнаха да се тълпят напред да го погледнат, после се отдръпваха с възклицания назад. Реба прие това с усмивка.

— Всички бяло бебе е грозно — каза един добросърдечен съсед.

— Не толкова грозно като това — шепот на съгласие се разнесе из тълпата.

— Как изглежда не най-важно — подхвърли някой.

Реба се усмихна.

След като всички огледаха бебето, Метю ги отпрати. Седна до Реба и я прегърна.

— Ще те направи ли това бебе щастлива жено?

— Ще ме направи.

— Само това има значение — Метю се засмя отново. — Тя наистина е най-грозното нещо, което някога съм виждал.

Реба се засмя заедно с него.

— Трябваше да я видиш, когато ми я дадоха. Ще ти разкажа всичко.

Гардън, която беше спала по време на представянето й на обществото в селцето, размаха юмручета и захленчи.

Реба отиде при нея.

— Някой май е гладен тук. Чакай да й сменя гащичките на тая лейди и да започна да я храня, после ще ти разправям, докато тя яде — тя взе и притисна страстно към себе си грозното, нежелано бебе.

 

 

Гардън остана при Реба почти десет месеца. Отначало имаха неприятности: Пенси не беше съгласна кръв на Традови да остане в селцето. Това щяло да докара при тях Прободено око. Но Метю успя да я убеди, че Реба има нужда от това бебе. — Освен това — каза й той — Традови не го искат, значи и Прободено око няма да го иска.

Старата Пенси отстъпи; тя не можа да откаже на молбите на Метю. Но го накара да боядиса и нейната, и неговата врата със синя боя, за да ги предпазвала от духовете.

Гардън беше постоянен обект на интерес за хората от селцето. При Реба никога не липсваха посетители, любопитни да узнаят дали главата на бебето е започнала да се оправя. Някои се интересуваха от формата й, други — за косата. Ден след ден белезите и вдлъбнатината, предизвикани от форцепса, се заличаваха малко по малко. Когато Гардън стана на три месеца, главата й вече имаше нормалната за всички бебета форма с по-развита горна част. Но все още нямаше коса.

Дори и Реба започна да си мисли, че може никога да не й покара. Тя все слагаше малки шапчици на главата на Гардън. Гардън пък правеше неуспешни опити да ги смъкне с пълните си ръчички.

След това, на първи април, деня на лъжата, Реба напипа едва набол мъх по главичката на Гардън. Тя продължи да я държи с шапка, с намерението да изненада всички критици, когато яркият родилен белег бъде покрит изцяло с коса.

Но Реба не можа да изчака толкова дълго. Растежът на косата беше така интензивен, че тя започна да разпитва дали някой е виждал такова нещо досега. Какво можеше да значи това? Не беше ли опасно?

Косата на Гардън растеше на кичури. По цялата й глава бяха покарали туфички копринена светлозлатиста коса. Но между кичурите главичката й все още оставаше гола.

— Може да е хванала краста — каза Метю.

— Хм! Че не съм ли виждала аз краста? Тя няма нито рани, нито е зачервена, нито нищо, само чиста, гладка кожа.

— По-добре да идем при доктора, при доктора на белите. Никое черно бебе няма такава глава.

Но доктор Дрейтън не можа да помогне.

— Не може да е болест това, Реба. Досега не съм виждал толкова здраво бебе. Ти си направила чудеса. Да ти призная, не очаквах това бебе да оживее.

Реба се усмихна.

— Няма за какво да се тревожим — каза тя на Метю. — Като й порасне достатъчно дълга косата, ще й я сресвам да закрива голите места. Дотогава може да си носи шапчицата.

Тя целуна малката главичка с прораснала на кичури коса и пак й сложи шапчицата.

— Не се привързвай толкова много към нея, Реба, чуваш ли ме? Тя скоро ще спре да суче и тогава ще си иде у тях. Не искам после да тъжиш за нея.

— Не вярвам скоро да спре да суче.

— По-добре почни да вярваш.

Реба се сепна. Метю почти никога не й беше заповядвал. В редките случаи, когато това беше ставало, то бе свързано с неща, отнасящи се до неговата работа и прехраната на семейството. На следващия ден тя помоли Клоуи да й донесе една купичка за хранене за бебето от кухнята на Традови.

Но вместо това дойде Зензи. През цепнатините на спуснатите кепенци очите на всички, останали през деня в селцето, я проследиха как отиде до вратата на Реба, с тежка кошница в ръка. Джон се скри зад полите на Реба, а тя стисна Люк здраво в ръце, докато отговаряше на чукането на Зензи.

— Нося купичка за бебе и някакви други неща — каза Зензи.

Реба я пусна да влезе.

— Това твои, тия две хубав момчета, Реба?

Реба кимна с глава.

— Нося някои от дрешки на мистър малък Стюарт кои умалели — Зензи посочи към кошницата. — И хубава шунка от бут за теб и бутилка вино за твой мъж.

— Какво искаш от мен, Зензи?

Зензи погледна към строгото лице на Реба.

— Аз вижда, аз по-добре говори направо — каза тя. — Аз ще те помоля, каквото ти каже, остане между тебе и мене.

— Не мога да обещавам.

— Добре, все пак те моля. Просто така. Клоуи ми казала ти искаш отбиваш бебе. Казвам ти, ако това бебе се върне в къщата толкова скоро, то ще направи нещо ужасно с мис Трад. Тя не прилича на нея откак дошло това бебе. Не знам какво става, но това бедно малко същество нещо като отрова за негова майка. Аз отгледала мис Маргърит, откакто тя била по-малка, отколкото малка Гардън сега. Аз винаги познавала нейно сърце. Но аз не може едва познае нея вече. Тя пълна с отрова. Към децата, към мистър Стюарт, дори към мен. И всичко започнало от това бебе. Аз не смее даже спомене име на Гардън. Клоуи или Джуно, или Хърклис споменава нещо за колко добре пораства тя и аз споменава на мис Маргърит, а тя започва да проклина нейно лице и да ругае както аз не чувала друга лейди да ругае. Е, все едно аз не казала нищо сега — Зензи сложи ръка на устата си и прехапа пръста си. Устните й трепереха, очите й бяха стиснати затворени.

Реба докосна коляното на Зензи.

— Ще направя кафе — каза тя. — Джон, изведи Люк навън и го наглеждай да не излиза на пътя.

Когато Реба донесе кафето от печката, Зензи вече се беше овладяла.

— Благодаря — каза тя и отпи. — Това много хубав кафе — отбеляза тя.

Реба стоеше и чакаше.

Зензи изпи чашата си и я постави внимателно на масата.

— Това, което искам да те моли — каза тя — е да можеш да задържиш Гардън до края на лято. Може дотогава мис Маргърит стане добре отново. Ако не стане, е, деца започнат да ходят на училище. Те няма да имат нужда да се грижа за тях. Ще мога да гледам Гардън, без мис Маргърит съвсем да разбере. Не очаквам да работиш без пари, Реба. Аз имам спестени малко пари за мое погребение. Ще мога да ти платя.

— Защо не плати мис Трад?

— Тя няма никакви пари.

— Ами мистър Трад?

— Мене ме страх да му искам… Неща не добре между него и нея.

— Всички го знаят. Чуй ме, Зензи. Не мога да ти кажа нито да, нито не. Трябва да питам мъжа си.

— Разбирам.

— Но мога да ти кажа едно нещо. Който и да е от нашите тук в селцето по-скоро би взел бебето да го гледа при себе си, отколкото да го върнем там, където не го искат. Всички тук обичат Гардън. Ако не мога да я задържа при себе си, ще намеря някой, който да може. Освен това не ти искаме парите за погребението ти. Все ще можем да намерим храна за още едно гърло.

Зензи плесна с ръце от благодарност. Тя се наведе в нещо като дълбок поклон, засвидетелстващ почит.

— Бог да те благослови, Реба — каза тя.

След като Зензи си отиде, Реба седна спокойно да изпие кафето си с тъжно лице. В един момент скочи на крака и отиде до ъгъла, където Гардън спеше в кошчето си.

— Тя дори не поиска да те види — каза тя на бебето. — Даже не се и огледа да види къде те държим — Реба погали бебето по меките бузки, после и по устата. Тогава спящото бебе започна да премлясква и да суче с уста. — Готово, мем — каза Реба, — мисля, че ще можеш да получиш вечерята си и малко по-раничко днес. Харесваш ми.

Метю се съгласи, че Гардън трябва да остане и не каза нищо за привързаността на Реба. Но тя знаеше, че той е прав и предприе действия, които сметна за необходими. Тя говори с всички жени от селцето и няма и след седмица Гардън започнаха да я взимат от къща на къща, за да прекара там било сутринта, било следобеда, било вечерта. От бебе на Реба, тя стана бебе на цялото селце. Скоро тя се научи да познава и други физиономии и се усмихваше и на тях, също както се усмихваше и на Реба. Реба почувства, че й се стегна сърцето, като видя това. И така, докато не разбра, че е бременна. Сега вече можеше да остави Гардън да си отиде.

На четвърти юли малкият Моуз, едно от хлапетата в селцето, забеляза, че на Гардън е започнала да й покарва нова коса.

— Вижте — развика се той, — на Гардън й покарва нов кичур коса. Прилича на фишек.

Сара, по-голямата му сестра, дръпна Гардън от ръцете му и започна да я разнася по хората, връщащи се от неделната служба, и да им показва какво са открили. Под горния слой от златисторуси косички, скриващи голите петна, се виждаше гъсто наболата меденочервена коса, характерна за Традови.

Метю започна да подхвърля Гардън във въздуха, а тя запищя от възторг.

— Голяма работа си, бебче. Удари ги всички в земята. Дойде при нас с гола глава, а сега си вече с два цвята коса — целуна я по пухкавото вратле и я върна на Сара.

— Моуз — извика тя. — Ела да вземеш Гардън. Още не е минал твоят ред да я гледаш.

Моуз се отзова покорно. Даже даде на Гардън да си дъвче това, което беше останало от пилешката кълка в ръката му.