Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (92) (Част първа)

91

От деня, в който Гардън реши да започне търговия, до деня, в който отвори магазина, изминаха четири месеца. Тя бе уплътнила всеки един ден и всяка една минута от тези четири месеца. Бе толкова заета, че изобщо не усети кога минаха Денят на Благодарността, 26-ият й рожден ден и Коледа.

Повечето от работата, която свърши, беше наистина необходима. И тя беше огромна по обем. Но освен това свърши много неща, които бяха излишни. Съзнаваше, че ако е постоянно заета, няма да може да се поддаде на отчаянието. Бракоразводното дело се проточи до септември за голямо удоволствие на вестникарите по цял свят. Отначало репортерите бдяха часове наред пред къщата на Маргърит с надеждата, че Гардън ще се появи. После някой (Елизабет кисело отбеляза, че може би именно Маргърит, и то за пари) им каза къде живее Гардън и на нея й остана единствено възможността да се крие зад затворените кепенци и заключените врати на къщата на Елизабет.

Тя запълваше времето си с четене на справочна литература относно старинни мебели, сребърни прибори, китайски порцелан и стъкло. За една седмица разбра, че колкото и усърдно и продължително да учи, никога няма да научи достатъчно, за да бъде истински експерт, в която и да е област от изкуството на старите майстори. И дори беше на път да изостави плановете си, когато Пеги даде една идея. Писмото на Пеги беше кратко и грубовато загрижено.

„Гардън, ти определено забърка голяма каша. Радвам се да чуя, че се опитваш да я оправиш. Свържи се с човека, комуто продадох боклуците от имението. Казва се Бенджамин и изглежда, си разбира от работата. Изобщо не ти съчувствам за горещината в Чарлстън. Куба прилича на огромна пещ. Боб скоро ще го прехвърлят и се надявам да го изпратят някъде, където е по-хладничко. Ако ще и Аляска да е. На Боби няма да му е лесно да свикне. Дебеличкото му телце изобщо не е свикнало с дрехи. Трябва да родя през март. Надявам се да е момиче, за да я направя първата жена — президент на САЩ. Мъжете вършат такива поразии, че сигурно скоро ще се основе партия на жените.“

Гардън телефонира на Джордж Бенджамин. О, да, много ясно си спомнял Пеги. Да, с удоволствие щял да помогне на сестра й. Да, знаел коя е тя. Да, сериозно говорел. Наистина би помогнал с удоволствие. Щял да дойде лично, ако тя в момента е възпрепятствана да излезе.

 

 

Отначало мистър Бенджамин малко се поразочарова от Гардън. Той си спомняше за Пеги с такова възхищение и сърдечност, че в сравнение с нея сестра й бе направо незабележима. Гардън нито беше толкова напориста, колкото Пеги, нито можеше да бъде тъй агресивно пряма, колкото сестра си. Но тя напълно съзнаваше невежеството си и имаше страстно желание да се изучи, две качества, които силно привличат всеки просветен ум. Преди да привършат разговора си, той вече я беше оценил по достойнство.

И освен това имаше с какво да я зарадва.

— Не се притеснявайте от това, че ви липсват знания — каза той. — В повечето случаи това ще бъде във ваш плюс. Мнозинството от хората, които ще посещават магазина ви, ще си мислят, че знаят повече, отколкото в действителност знаят. „О, Нелсън, ще каже някоя жена на съпруга си, струва ми се, че този стол е оригинален «Чипъндейл» и после ще се обърне към вас: «Мис, разкажете ми нещо за този стол.» А вие, какво ще й кажете вие? Ако сте много добър експерт ще кажете: Мадам, този стол е изпълнен в стила «Чипъндейл» от края на деветнадесети век и явно е изработен в една от работилниците в Ню Джърси, които произвеждат имитации за заведения за обществено хранене. Съдим за това по неправилните пропорции на задните крака и по-неустойчивата конструкция на кръстовидната опора.“ Обаче, скъпа моя Гардън, вие просто не знаете това. Знаете само, че сте купили този стол заедно с куп други вехтории на някаква разпродажба, че сте платила за него деветнадесет долара и че се надявате да го продадете за четиридесет. И затова казвате: Нищо не мога да ви кажа, мадам. Както виждате, махагонов е и прилича на „Чипъндейл“. „Аха, мисли си жената, това момиче е глупаво. И изобщо не разбира колкото мен. И сега ще й отмъкна този оригинален «Чипъндейл» само за петдесет долара.“ Тя е щастлива, вие имате солидна печалба и Томас Чипъндейл за пореден път се обръща в гроба. Виждате ли колко е полезно да знаете прекалено много.

Гардън се превиваше от смях. Мистър Бенджамин кротко се усмихна. Той обичаше добрата публика.

После той сериозно й разясни основните правила, които трябва да следва.

— Не купувайте нищо, което на вас не ви харесва, защото има голяма вероятност дълго да не се отървете от него. От друга страна, избягвайте да се привързвате към някои вещи до такава степен, че да ви става мъчно, когато ги продавате. Навлезли сте веднъж в търговията и единственият начин да успеете, е като непрекъснато продавате. Обичайната надценка е петдесет процента. Тоест, стремите се да удвоите парите си. Купувате за десет долара, продавате за двадесет. Но купувачите са убедени, че могат да се пазарят. Много от тях пазаруват само заради удоволствието от пазарлъка. Така че трябва да добавите още една надценка, обикновено в рамките на десет процента или там някъде, която после с неудоволствие да отбиете от цената. И така това, което сте купила за десет долара, вече струва двадесет и два или двадесет и три, за да можете в крайна сметка да го продадете за двадесет. Разбирате ли ме, Гардън?

— Да. И ми се струва, че това е страхотно губене на време.

— Хората често пазаруват именно поради тази причина. По този начин те купуват вашето време и вашето внимание, докато си купуват чашка и чинийка. А най-често се отказват и от чашката. Ето защо да работиш в търговията е толкова отвратително. Трябва да любезничиш с глупаци. Но освен това се срещаш и с приятни хора. Нещата се изравняват. И накрая, едно последно общовалидно правило. Нормално е да правите грешки и никога не трябва да съжалявате. Пукнато стъкло, фалшификат, който сте помислила за оригинал, треската, която ви обзема, когато отидете на търг и ви кара да предлагате прекалено високи цени, това лесно ще преодолеете. Но най-трудното — и аз съм го изпитал на гърба си — е когато купите, примерно, една симпатична малка масичка за шиене. Плащате за нея петдесет долара, защото я смятате за очарователна, а я продавате за сто. Изумена сте. Първоначално цената й ви се е струвала прекалено висока. Решавате, че сте постъпила хитро и че имате късмет. И после прочитате в някакво списание как някакъв гений открил в някакво магазинче в някакъв затънтен градец автентичната масичка, собственост на Бетси Рос. И илюстрацията ви се струва позната. В този момент вие трябва да се овладеете и да си спомните, че с петдесетте долара, които ви е донесла тази масичка, сте платила наема за четири месеца и именно по този начин сте останала в бизнеса.

Гардън едва удържа смеха си и каза:

— Не ми казвайте, че сте продали масичката за шиене на Бетси Рос.

— Не, но беше нещо такова. Няма да ви кажа какво точно. За съжаление не мога да приложа този свой добър съвет към себе си. Все още ме боли, когато си спомня за това.

Елизабет дойде при тях в приемната.

— Толкова весел смях не съм чувала откак веднъж зъболекарят даде на дъщеря ми етер. Може ли да се присъединя?

Гардън официално представи мистър Бенджамин на пралеля си и после добави:

— Ние си говорим на малко име, лельо Елизабет, защото сме колеги. Джордж е страхотно приятен. Успя да ме убеди, че глупостта не е недостатък.

— Невежеството, Гардън. Казах невежеството. Глупостта е непреодолим недостатък. Мисис Купър, мечтал съм за всяка една мебел в тази тая. Къщата ви е прекрасна.

— Благодаря ви, мистър Бенджамин. Но се опасявам, че аз нямам заслуга за това. Повечето неща си бяха тук. Аз добавих само лампите. И това като че ли е всичко. Все още смятам електричеството за чудесна магия. Гардън показа ли ви своя черен слон?

— Струва ми се, че не ви разбирам.

Елизабет се засмя.

— Значи явно не ви го е показала. Наследи го от една стара негърка от имението Ашли. Това е най-голямото, най-мрачното и най-мръсното нещо, което съм виждала през живота си, но Гардън вярва, че под мръсотията е прекрасен.

— Лельо Елизабет, защо трябваше да споменаваш това? Не исках Джордж да разбере, че освен невежа съм и глупава. Аз щях да си премълча за това.

Мистър Бенджамин разпери ръце.

— Сега просто не зная какво да правя — каза той. — От една страна, изгарям от любопитство, от друга страна, не искам да смущавам Гардън.

Гардън сви рамене.

— Е, май е крайно време и аз да се уверя каква съм всъщност. Само без хитрини.

Джордж Бенджамин се изправи.

— С удоволствие бих хвърлил един поглед. Но ви предупреждавам: ако не се впечатля, вие не бива да се обезкуражавате. Винаги помнете примера с масичката на Бетси Рос. Аз в никакъв случай не съм непогрешим.

Гардън отвори вратата на постройката и направи път на Джордж Бенджамин и Елизабет. Скринът беше в центъра на помещението. Беше огромен.

Гардън изтри дланите си в полата си бяха изпотени от напрежение. На ярката светлина, която нахлуваше от вратата, шкафът наистина приличаше на слон. Чувстваше се като глупачка.

— Мили Боже! — едва чуто произнесе мистър Бенджамин.

Гардън не знаеше какво да каже.

Елизабет стоеше до вратата безмълвна.

Мистър Бенджамин приближи скрина и бавно го обиколи. Извади от джоба си носна кърпа и почисти едно кръгче върху първото чекмедже. Погледна мазното черно петно върху кърпичката си.

— Мили Боже — повтори той.

„Всеки момент ще изкрещя“, помисли си Гардън.

Той прокара пръсти по ръбовете на скрина по резбования корниз и през фасадната плоскост! — където се съединяваха основата и надстройката. През цялото това време тихо си мърмореше и изведнъж се извърна към Гардън. Изглеждаше бесен.

— Тази изумителна мебел е потънала в мръсотия — каза той.

— Ценен ли е? Джордж, наистина ли е ценен?

— Варварство — каза той и поднови огледа си. Извади едно от чекмеджетата и го обърна. — Да, да, кипарис, да, кантована кръстовидна опора…, сглобка на длаб и зъб…, това може да е заостряне… — той измъкваше чекмедже след чекмедже, като подлагаше всяко на същия педантичен оглед. И още преди да извади напълно предпоследното, се вцепени като статуя. — Не, това не може да бъде — каза той.

Гардън се чувстваше на предела на силите си.

Мистър Бенджамин извади чекмеджето, нежно го прегърна и го отнесе до вратата. Той благоговейно го положи на пода и извади от джоба си очила и бавно си ги сложи.

— Е, и?

— Тишина! — извика мистър Бенджамин. Той коленичи на мръсния под и се наведе над чекмеджето. В задния му край имаше мръсно квадратно парче хартия. Краищата му бяха подвити нагоре. В средата имаше нещо, което приличаше на безформено черно петно. Мистър Бенджамин постави показалците си върху два от подвитите краища и ги изправи. После направи същото и с другите два края. Челото му блестеше от пот. Пусна хартийката и краищата отново се подвиха. Мистър Бенджамин седна на пода и свали очилата си.

— Дами — тържествено изрече той. — Това е истинско съкровище. Грандиозен принос към науката. Вгледайте се в това парче хартия. Не го докосвайте, просто го погледнете. Това е етикетът на мебелиста. Изглежда съвсем непретенциозен, нали? Но съвсем не е така. Всъщност е безкрайно претенциозен и ще ви кажа защо. През осемнадесети и началото на деветнадесети век на малката площ, която тогава е заемала нашата нация, е имало много майстори мебелисти. Работели са главно в по-големите градове, където е имало пазар за скъпите им изделия — Бостън, Филаделфия, Балтимор и Чарлстън. В наши дни най-известният център на това изкуство е Филаделфия, защото много от образците са оцелели непокътнати. За историците Чарлстън е също толкова известен, но изключително голям брой образци са били унищожени по време на Гражданската война, а още повече са изнесени след нея.

Мистър Бенджамин погледна чекмеджето с любов. Гардън и Елизабет се спогледаха неразбиращо. Накъде биеше мистър Бенджамин? Какво имаше на етикета?

— За един сериозен колекционер — продължи той търпеливо, — определянето на произхода не е достатъчно. Колкото и красив да е образецът, колекционерът желае да знае със сигурност кой го е изработил. Много образци носят етикета на майстора. Много образци от Филаделфия. И от Бостън, и от Балтимор. Но не и от Чарлстън. И защо е така? Защото са лепили етикетите с лепило и от тукашния влажен въздух те просто са се отлепяли. Или лепилото е било изяждано от някои от многобройните разновидности насекоми, голяма част от които си падат по лепилата на животинска основа. До днес имаше само един известен чарлстънски образец с етикет. До днес.

Гардън се спусна към пралеля си и я прегърна. Щеше й се да прегърне мистър Бенджамин, но, независимо от това, че си говореха на малко име, това не би било благоприлично.

— Значи наистина е ценно — каза тя с известно самодоволство.

— Има ли стойност, мистър Бенджамин? — каза Елизабет със забележително самообладание.

— Безценен е, мисис Купър. Трябва да се постави в музей.

— Глупости. Ще бъде най-престижната стока в магазина. Гардън, трябва да му поставиш ужасяваща цена. Тогава цените на всичките ти останали антики ще изглеждат съвсем приемливи.

Раменете на мистър Бенджамин потрепнаха, след това цялото му тяло се затресе от смях. Смя се толкова дълго, че Гардън и Елизабет се разтревожиха за него. Най-после той изтри сълзите от очите си и очилата с мръсната си кърпичка.

— Трябва бързо да си намеря друга работа, преди Гардън да е отворила магазина си. Първо Пеги с таланта си да се пазари, след това Гардън с таланта си да открива съкровища. Няма място за конкуренция. Ако ми разрешите ще изпратя историк, за да фотографира и регистрира това невероятно откритие. Не просто образец с етикет, а образец с етикет от Томас Елф — най-добрия мебелист на Чарлстън.

Той се изправи на крака и върна чекмеджето на мястото му.

— Не пипайте нищо в мое отсъствие. Почистването трябва да се извърши изключително прецизно. На теб, Гардън, като собственик може би ще ти разреша да помогнеш, но не съм сигурен още. Нямам търпение да се заема с него — тръкна с пръст една от почернелите дръжки на чекмеджетата. — Оригинални месингови дръжки. Господи, какъв ден. Трябва да тръгвам. Ще ви телефонирам утре.

Елизабет изпрати мистър Бенджамин до вратата.

— Вие знаехте, нали, мисис Купър? — попита той тихо.

— Че имало етикет? Или какво означава той. Ни най-малко. Знаех само, че е ценен. Леля ми Джулия го даде на старицата Пенси, а нищо около леля Джулия не беше евтино.

— Но вие изразихте определено отрицателно отношение към скрина. Сигурно много обичате Гардън.

— Да, така е. Освен това й вярвам. За нещастие самата тя не си вярваше. До днес. Сега вече си вярва. И за това съм ви много задължена, мистър Бенджамин.

— Аз съм ви задължен. През целия си живот съм чел за научни открития. И през ум не ми е минавало, че един ден ще участвам в такова откритие.

— И аз много се радвам, че участвахте, мистър Бенджамин. В противен случай щях да изхвърля това парче хартия — толкова е неугледно — Елизабет дяволито се усмихна.

Мистър Бенджамин потръпна и се поклони за довиждане. Беше онемял.

 

 

Когато се върна вкъщи, се отправи директно към кабинета си, без дори да си свали шапката. Искаше да направи някои бележки, да телефонира на свой приятел в музея, да се разтовари от напрежението на деня. Жена му го пресрещна във фоайето.

— Как изглежда тя, Джордж?

— Дороти, случи се нещо изумително. Една стара негърка…

— После, скъпи, после ще ми разкажеш. Сега кажи за Гардън Харис. Много ли бижута имаше по нея? Гримирана ли беше? Имаше ли шампанско? Имаше ли вид на ъъъ, нали разбираш, разпусната?

— За Бога, Дороти, за какво говориш? Открих подписан Елф. Кой го е грижа за шампанско, диаманти и тям подобни глупости?

Мисис Бенджамин въздъхна.

— Сигурна бях, че няма да забележиш нищо важно, но все пак се надявах. Хайде, добре, разказвай за Елф.