Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (1)

Глава първа

Хелена, Монтана

Януари, 1889

Валери Стюарт го съзря в момента, в който той влизаше в музикалния салон, при което на лицето й се изписа огромна изненада.

Трей Брадок-Блек — на следобеден концерт на пиано!?

Това беше безпрецедентен случай.

Изненадата на Валери подобно на верижна реакция обзе и останалите присъстващи в салона, при което Ерик Сати, новото откритие на Ема Пийбоди, мигновено изгуби вниманието на слушателите си.

Най-преследваният и желан ерген в Монтана стоеше до вратата, облегнат на стената, с небрежно скръстени отпред ръце, със загадъчна усмивка на лицето, издаваща чувство на благодарност. Трей знаеше добре какво е да си известен — дали заради скандалната му репутация, дали заради изключителната му красота на мелез, или пък поради невероятното богатство на семейството му, Трей винаги бе старателно оглеждан и изучаван.

Той кимна последователно на всички присъстващи, при което дългата му черна коса се спусна пред очите му. Изведнъж всички се досетиха защо всъщност присъстват в салона и бързо обърнаха погледите си към младия брадат мъж с пенсне, който изпълняваше своите най-нови композиции на огромното пиано на Ема Пийбоди. През следващите двадесет минути вече никой не поглеждаше към сина на Хейзард Блек, макар че повечето мозъци усилено разсъждаваха над въпроса коя ли е дамата, успяла да измами Трей да дойде на концерта. Никой не се съмняваше, че идването му във всички случаи се дължеше на жена.

Музикалният салон на Ема представляваше огромно помещение с боядисани в гълъбово стени, декорирани със златен кант. Паркетът бе със специална изработка на орнаменти — дело на италиански майстори, известни като прочутите реставратори на Царския дворец в Царское село. Елегантни за сервиране маси в светлорозови щампи бяха красиво разположени между плетените виенски столове, около които имаше и миниатюрни кръгли масички, така че за нито един от гостите не представляваше никаква трудност да си вземе чаша шампанско или сладкиш, когато пожелаеше.

Сред многообразието от гости няколко известни модерни млади дами, облечени красиво, по вкуса на майките си и с парите на бащите си, с отегчение и апатия демонстрираха дългите си, богато надиплени, разкошни рокли. Бонетата им, набрани и декорирани по най-различен начин, наподобяваха цяла цветна градина. Мелодичната прелест на творбите на младия пианист Сати изпълваше пространството на луксозния салон. Трей отправи поглед, в който се четеше уважението му към присъстващите политици, бизнесмени и банкери, поспря очи на възрастните дами и вдовици, и с любопитство и интерес се вгледа в няколко от младите и красиви дами. Но кого всъщност бе дошъл да види?

Младите госпожици, като в предварително репетиран синхрон, наблюдаваха уж прикрито младия мургав мъж, опрял рамене на стената.

Когато най-после Сати приключи и учтивото ръкопляскане заглъхна, любопитните погледи се насочиха към Трей в очакване да се разкрие най-после виновницата за неговото появяване при Ема.

Само след миг Валери Стюарт, елегантна млада лейди, облечена в червено кадифе със стилно боне от коприна, се изправи и се приближи към Трей.

В целия салон се долови всеобщо шушукане, а част от младите дами дори измърмориха.

Валери, както винаги, застана максимално близко до Трей. Той бе убеден, че Валери постъпва така, за да може всеки спокойно да разгледа красивите й гърди.

— Добър ден, скъпи, изглеждаш… — тя поспря и огледа високата мускулеста фигура на Трей, чиито достойнства се подчертаваха от изящния костюм, ушит от Севил Роу — … добре. — В гласа й прозвуча страстно желание и опит да го изкуси.

На Трей му се искаше да й каже: „Валери, скъпа, не можеш да ме изядеш жив пред гостите на Ема“, но му се стори твърде нагло и невъзпитано, поради което той само се усмихна и учтиво отбеляза:

— Благодаря ти, ти също си, както винаги красива, Валери.

Тъмната й коса и бялата й кожа изпъкваха на фона на червеното кадифе.

— Допаднаха ли ти композициите на Ерик? — добави Трей.

Валери махна небрежно с ръка и изсумтя в отговор.

— Всичките звучат по един и същ начин, не мислиш ли?

Валери разбираше от изкуство дотолкова, че основната й цел беше да бъде забелязана на музикалните концерти и приемите, както и да успее да демонстрира познанията си за бижутата.

Светлите очи на Трей мигом се разшириха в отговор на безцеремонното изявление на Валери. Поразен от глупостта й, Трей реши, че може да я възприеме и като безочлива неучтивост, в резултат на което той измърмори сдържано:

— Напротив, скъпа, всички композиции до една звучат абсолютно различно.

След като го изгледа изпод гъстите си мигли, Валери приведе срамежливо лицето си, така че да се разкрият максимално прелестите й и смени темата на разговора, насочвайки го към себе си — нещо, за което тя обожаваше да разговаря.

— Липсвах ли ти? — запита Валери с кокетен, леко прегракнал глас.

— Разбира се.

Не бе трудно да се отговори на въпрос, който от само себе си налагаше съответната реплика. Трей насочи поглед над бонето й към групата, обградила Сати около пианото.

— Кога ще те видя, слънчице? — попита Валери и пристъпи още една крачка към него, така че той да може да усети аромата на парфюма й.

— По-късно — уклончиво отвърна Трей. Бе дошъл, за да види приятеля си, а не да флиртува и затова пристъпи настрана, за да я заобиколи.

Леко повдигайки затвореното си ветрило, Валери препречи пътя на Трей:

— Кога по-точно? — запита тя леко нацупена.

— Скъпа Валери — започна Трей с лека усмивка на лицето, като нежно я докосна по раменете, — много сладко се цупиш, но съм дошъл при Ема тази вечер, за да видя Ерик. Ела с мен — покани я той галантно, — ще си поговориш с него.

— Та той е само вторият пианист в Парижкия клуб — отсече тя презрително. Ценностната й система почиваше на понятия като пари, състояние, обществена позиция и начин на обличане. — А освен всичко е и странен, неглиже и… бохем. Защо ще искам да разговарям с него?

— Той е композитор, надарен с невероятно въображение — възпротиви се Трей със спокоен тон, макар и разгневен от буржоазните възгледи на Валери. — А сега, много те моля да ме извиниш… — довърши Трей и галантно я отмести от пътя си.

С Ерик се бяха запознали в известното парижко кафене „Черната котка“ миналата година, когато Трей го бе обсипал с възторга и комплиментите си и двамата бяха открили колко общи неща имат помежду си. Малката разлика от няколко месеца във възрастта им, голямата любов към пианото и Шопен, непоносимостта към Вагнер, както и противопоставянето на консервативните методи на обучение по музика, ги сближиха още повече. Предимно самоук пианист, Трей инстинктивно попадна под влиянието и чара на ексцентричния млад композитор, облечен „а ла бохема“, с вечната полузавързана вратовръзка, кадифено сако и мека филцова шапка. Винаги когато Трей посещаваше Париж, двамата обикаляха по цяла нощ салоните и клубовете, а после, в малките часове, се завръщаха в квартирата на Трей и след бутилките „Перно“ и бренди разучаваха последните композиции на Сати. Благодарение на огромната настоятелност и ентусиазъм на Трей, Сати бе представен на Ема Пийбоди, която претендираше, че е най-големият познавач на авангардната музика в Хелена.

Ема беше висока, снажна, сивокоса вдовица, която, макар и да говореше рязко и безцеремонно, разбираше от музика. С Трей се познаваха и дружаха от неговите детски години.

— Измъкна се от клещите й, както виждам — навъсено отбеляза Ема в момента, в който Трей се приближи да я поздрави, след което добави: — При това закъсняваш.

— На кой от въпросите ти да отговоря първо — отвърна Трей със закачлива момчешка усмивка на лицето.

— На нито един — отсече Ема. — Не понасям Валери. Ненавиждам закъсненията. Още повече мразя обяснения и извинения. И не се опитвай да ме въртиш или заблуждаваш с очарователната си усмивка… Твърде съм стара за теб. Запази си номерата за флиртуване за такива като мис Стюарт. Доста е добър. — Ема внезапно смени обекта на разговор, кимвайки към Сати, като че ли се намираше на търг, на който пианистът бе обявен за разпродажба. — При това е дяволски надарен.

— Аз ти казвах — потвърди Трей и си спомни упоритостта на Ема, когато за пръв път й предложи Сати за годишния рецитал. Бе убедена, че младият пианист е твърде екстравагантен, но това мнение очевидно бе оспорено от присъствието на надарения пианист.

— Какво знаеш ти, малък мой? — подигравателно и настойнически реагира Ема. — Още имаш жълто около устата.

— Зная достатъчно, за да не харесвам Вагнер. Пропаднала музика за цяло едно столетие.

Лицето на Ема винаги почервеняваше от яд, когато се обсъждаше Вагнер. Ето защо Трей побърза да смени вежливо темата на разговора.

— Ерик е твърде различен. Мисля, че Gymnopedies е нещо доста свежо.

Ема видимо се поуспокои. Недостатъците на Вагнер се превърнаха в нещо безинтересно пред невероятния талант на Сати.

— Композициите му са толкова прости и същевременно така смели — допълни тя, като кимна отсечено. — А и тези средновековни дисонанси — изведнъж се пренасяш в съвсем друго време. Как успява да го постигне?

— С помощта на „Перното“ — отбеляза Трей със закачлива усмивка, — поне като начинаещ.

— Ах, ти, немирно момче! — порица го Ема и го тупна с ветрилото от слонова кост по рамото. — Някой ден ще трябва доста да се потрудиш, за да промениш ужасните си маниери.

Гневните и резки думи бяха смекчени от усмивката, която Ема не успя да прикрие, а стрелкащите го кафяви очи бяха изпълнени с привързаност и нежност.

— Е, ако това „някой ден“ се намира някъде в далечното неясно бъдеще — провлече глас Трей, след което продължи: — Хайде, ела да поднеса комплиментите си на Ерик, при което можеш да му кажеш, че заслужава поне още пет хиляди, благодарение на Gymnopedies.

И като я прихвана внимателно под лакътя, Трей я поведе между тълпите от любители на музиката, струпани във високия музикален салон.

— Вече и бездруго му плащам много повече, отколкото на Ляпунов — възпротиви се Ема, докато заобикаляха губернатора и неговата съпруга, разменяйки си взаимно усмивки и поздрави.

— Е — започна Трей, като междувременно взе чаша шампанско от една от масите и я подаде на Ема, — по мое лично мнение, той е много по-добър от Ляпунов.

— Щом считаш, че е толкова добър, ти му плати повече! — заяви Ема и изпи на една глътка шампанското. Начинът й на пиене наподобяваше твърде много говора й — безцеремонен и директен.

Трей вежливо пое чашата й и я остави настрана, след което се обърна отново към нея:

— Той няма да приеме пари от мен, а освен всичко съм убеден, че ти самата не би постъпила така.

Ема спря рязко, обърна се към Трей и срещна изящно изваяното му лице, подчертано от дългата лъскава гарвановочерна коса. С типичния си язвителен, безапелационен и делови тон, с който бе свикнала да работи в собствената си банка, издигнала се на първо място в околността, Ема запита:

— И какво би направил, ако напълня джоба на приятеля ти с още пет хиляди?

Трей отвърна хладнокръвно и отмерено:

— Бих дошъл на някоя от твоите вечери и дори бих се съгласил да забавлявам онази твоя племенница, която ми натрапваш открай време. — Трей се усмихна ведро и намигна, което накара Ема да си спомни баща му отпреди двайсет и повече години. Нямаше жена, която да не желаеше бащата, а сега и със сина положението не се беше променило.

— Бедното създание си мисли, че е влюбено в теб — призна Ема, при което повдигна едната си вежда и продължи: — Ще ти дам всичките си пари, ако се ожениш за нея. И без това щях да ги дам на нея.

— За бога, Ема. — Трей беше шокиран не толкова от нейната откровеност, колкото от самата мисъл за женитба. — Нима изглеждам така, сякаш ще се продавам на търг. Притежавам повече пари, отколкото са ми необходими.

— Но си нямаш съпруга! — дружелюбно подметна Ема.

— И не изпитвам никаква нужда от такова нещо! — повиши тон Трей, при което околните гости извърнаха любопитно глави. Трей мигом снижи глас и измърмори: — Хайде, Ема, не го вземай толкова навътре! Просто дай допълнителното възнаграждение от пет хиляди на Ерик и аз давам дума в името на дедите си, че ще бъда толкова добър с твоята племенница, че ще се усмихва цяла седмица след това.

— Ах, ти, самонадеян мошенико, толкова си очарователен — съвсем като баща си. Знаеш ли, аз го познавах, преди да се срещнат с майка ти, от времето, когато всяка дама във Вирджиния сити бе готова да разкрепости схващанията си и най-либерално да покани на вечеря един индианец.

— Не всичко е точно така, както изглежда, Ема. Жените често желаят неща, които не могат да си позволят. Просто го считат за вид предизвикателство — опроверга я Трей с най-естествен тон, макар че имаше всички основания да се гордее със себе си и произхода си.

— Все някой ден ще намериш жената, за която ще пожелаеш да се ожениш — заяви Ема, като считаше с това да приключи разговора.

— Между другото… обсъждахме въпроса за петте хиляди — осмели се да напомни Трей с ясното съзнание, че въпросът за неговата евентуална женитба е последното нещо, за което има желание да говори. В неговия списък по приоритети той стоеше на второ място след възможността за едномесечен престой в Антарктика.

— В такъв случай, утре си канен на вечеря у дома.

Трей се усмихна и протегна ръка с думите:

— Дадено, договорихме се.

 

 

— Ако толкова много те интересува, ще го видя по-късно — дяволито подмяташе Валери на Сирила Шоръм.

Те се бяха настанили на два стола около малка масичка, на която бе разположен сребърен сервиз за чай.

— Не ти вярвам — предизвикателно й отвърна Сирила.

„Ех, ти, жалка, дребна нещастнице, помисли си Валери, яд те е, защото той дори не поглежда към теб.“ И продължи на глас:

— Искаш ли да следиш тайно отнякъде? Мога да те скрия в килера например. — Думите й прозвучаха ехидно и с явно презрение.

— Нима искаш да кажеш, че отиваш у Трей? — Очите на Сирила се разтвориха широко от почуда.

— Той сам ме покани — заяви Валери, намествайки дантелата на маншета си, след което се пресегна за чашата си с чай. — Всъщност ние с него сме много близки. Мислех, че знаеш. А освен това… — Тук тя замълча театрално и продължи: — … смятам, че той в най-скоро време ще ми предложи женитба.

— О, не — почти пронизително възкликна Сирила, — не ти вярвам!

Този път нейната реакция не бе плод на злобна завист, тя бе наистина втрещена от почуда. Валери кокетно присви рамене.

— А би трябвало да ми вярваш — отбеляза тя самодоволно, — той е доста привързан и влюбен в мен.

 

 

Трей бе повече от объркан, когато час по-късно, влизайки в апартамента си заедно с Ерик, откри очакващата го Валери.

— Как си успяла да влезеш? — запита я тихо той, а наум си каза, че е крайно време да разговаря сериозно с хазаина си.

— С помощта на Харис — заяви Валери и грациозно се отпусна на бара с изражението на човек, който най-редовно пребивава в дома на Трей. Е, разбира се, миналата есен тя доста често се бе подпирала на този бар, и то в повечето случаи гола.

Само че Трей отдавна бе прекъснал срещите си с нея. Той поначало не удължаваше връзката си с жени, при които му се налагаше непрекъснато да потиска традиционното им чувство за притежание над неговата личност.

— Ерик, разреши ми да ти представя Валери Стюарт — произнесе той невероятно учтиво, без ни най-малък нюанс на раздразнение от факта, че тя му се натрапва. — Валери, това е Ерик Сати.

Кимвайки едва забележимо на поклона на Сати, Валери се усмихна на Трей и го запита:

— Ще се забавиш ли дълго? — Въпросът й бе невъзпитан и крайно неуместен.

За един кратък момент Трей се изкуши да й отвърне със същия груб тон.

— Ако имаш някакви други планове… — започна Ерик, който изглеждаше по-неугледен и раздърпан от всеки друг път в един от дванайсетте си любими сиви костюми от рипсено кадифе.

— Не, сядай, Ерик — бързо отвърна Трей и кимна към барчето с напитки, добавяйки: — Там е „Перното“.

След това Трей се извърна към Валери, предложи й ръка и попита:

— Можем ли да поговорим насаме?

Разговорът им във фоайето протече бързо.

— Ерик е пристигнал тук само за няколко дни — започна Трей.

— Но ти ми каза, че ще се видим по-късно — измънка Валери.

— Съжалявам, ако не си ме разбрала правилно — поясни Трей, — но с Ерик искаме да репетираме неговите последни композиции.

— И кога ще те видя?

Трей не дръзна да отсече „Никога“, защото не беше сигурен, че Валери ще реагира спокойно на подобен отговор.

— Какво ще кажеш за едно малко бижу от „Уесткоут Джуълърс“?

Очите й светнаха, а Трей се усмихна с облекчение. От всичко най-много мразеше сцените.

Той я погали по бузата, а мислите му вече бяха заети с нотните композиции.

— Отбий се още сега и си избери каквото пожелаеш. Аз ще позвъня на „Уесткоут“, за да предупредя, че ще ги навестиш.

Валери се надигна на пръсти и го целуна.

— Ти си цяло съкровище — избъбри тя щастливо.

— Благодаря ти — каза той.

 

 

Три дни след като изпрати Ерик, Трей и двама негови братовчеди се бяха разположили блажено в игралния салон на Лили, съзерцавайки на фона на чаша питие и празни разговори облаците дим, провлачващи се през украсените в гирлянди и ресни еркерни прозорци.

— Като гледам как се смени вятърът, ми се струва, че се задава буря. Днес, докато се придвижвахме към града, стадата добитък вече се прибираха. Допивай си питието и да тръгваме.

— А защо да не останем тук тази вечер? — кротко попита Трей. — Няма смисъл да бързаме да се връщаме вкъщи.

Неговите братовчеди, Блу и Фокс, мълчаливо размениха замъглени погледи, които изразяваха невъзможността им да спорят с Трей и едновременно с това разбиране за ситуацията. И двамата добре знаеха защо Трей не бързаше да се връща вкъщи.

Сред гостите, поканени на партито, организирано от родителите му тази вечер, бе и Арабела Макгинис — още една от жените, които най-безцеремонно третираха Трей като кандидат за женитба. След като преодоля набезите на упоритата Валери, а после и племенницата на Ема, Трей никак не бе склонен да се среща с поредната си обожателка. Това бе една от причините тази вечер да се намира в салона на Лили.

В отговор Трей запита братовчедите си:

— Да не би да изгаряте от желание да правите компания на сладките госпожички, като танцувате цяла нощ с тях на партито у дома? Само отговаряйте честно, а не както ви повелява дългът!

При вида на Трей, озарен от насмешливо-лукава усмивка, двамата му братовчеди също се усмихнаха. Е, нищо че не бе честно спрямо младите дами, които престорено свенливо се изчервяваха при всеки по-смел коментар или пък се кикотеха глупаво, когато не можеха да се изчервят.

— Само че ти ще ни извиняваш утре пред всички — заяви Блу.

— Няма проблеми. Мама знае колко безчувствена може да бъде Арабела, а и ако баща ми и Рос Макгинис не бяха бизнес партньори — Трей потръпна конвулсивно, — за нищо на света нямаше да ми се налага да издържам стоически на глуповатото преследване и натрапване на Арабела.

— А аз си мислех, че си падаш по сладникавите пищни блондинки.

— Е, падам си, но предпочитам да имат и малко мозък в главата.

— И откога имаш такива изисквания? — попитаха в един глас двамата братовчеди.

Трей леко повдигна тъмните си вежди. Той знаеше каква репутация си е спечелил и реакцията на братовчедите му не го учуди. Той действително харесваше жените и се възползваше от тях, за да получи най-голямото удоволствие в този живот. А и това, че се интересува колко е умна една жена, далеч не бе самата истина.

— Прави сте. Е, хайде най-после да сменим темата.

— Носят се слухове, че Арабела спи със съдията Ренкуист.

Трей се подсмихна. Какво пък, нали и той бе спал с нея? И се бе уверил, че тя притежава сладострастната енергия на блондинка, способна да задоволи цяла армейска част. Дано да се е отказала от намерението си да се жени за него. И без това вече бе изчерпал цялото си въображение да измисля учтиви откази.

— Днес е вторник, а навън започва някаква ужасна снежна виелица — подметна Трей, опитвайки се да измести темата за Арабела. — И защо всъщност сме се захванали да обсъждаме някакви си възрастни богаташи?

— Чувам, че ще се продават две китайки тази вечер — спомена Блу.

— Аха, ето защо тази вечер при Лили е пълно с хора, едва ли всички са заради противното време — заключи Трей, оглеждайки залата със светлите си очи.

— Присъствал ли си някога на такъв търг?

— Не, а ти?

— Аз също.

— Ще наддаваш ли, Трей, миличък? — запита закачливо закръглената брюнетка, сгушена в него.

— За бога, не — отсече Трей, вдигна водната чаша от шлифован кристал и отпи последната глътка.

— Не предполагах, че ти допада жълта плът — добави с гърлен глас тъмнооката жена.

Трей се разсмя и погледна жената, която така фамилиарно го бе хванала под лакътя. От ясните му очи бликаше развеселеност. Оставяйки чашата си настрана, той махна с ръка за нова бутилка, а после добави с полуусмивка:

— Фло, сбъркала си адреса, ако говориш точно на мен за друг цвят на кожата.

Трей Брадок-Блек се гордееше, че е потомък на племето абсароки. На онези, които с презрение гледаха на хората с малко по-тъмен или различен цвят на кожата, той с удоволствие и гордост напомняше кой е и откъде произхожда. „Аз съм син на Хейзард Блек, казваше той, някога притежавахме Монтана.“ Някои хора въпреки раздразнението си бяха склонни да мислят, че абсароките все още владеят Монтана. Златото, което баща му притежаваше от първата си мина; новооткритите залежи на мед, достатъчни да обезпечат двадесет човешки живота; богатството на майка му; властта на Хейзард; личната армия на абсароките — всичко това, което Трей наричаше с една-единствена дума — „семейство“ — допринасяше за самочувствието и арогантността му пред белите мъже на неговата възраст, които след четири години обучение в университетите на Изтока се завръщаха и правеха опити да постигнат нещо, което приличаше на игрички, в сравнение с империята, която един ден щеше да принадлежи изцяло на Трей.

Тримата млади мъже бяха отседнали в най-изискания в цяла Хелена публичен дом, собственост на известната Лили, и пиеха поредната си бутилка, след като добре се бяха намръзнали навън. Още с пристигането им Трей бе повикал Лили с молба да им донесе бренди, за да сгреят кръвта си. Навън не можеше да оцелее нито човек, нито животно. Двамата братовчеди се разсъблякоха, докато Трей разменяше по няколко думи със закръглените блондинки в луксозния игрален салон. Блу и Фокс продължиха да държат пушките ниско до краката си, а очите им шареха любопитно из залата.

Тримата пиеха вече втора бутилка от скъпия френски коняк, докато сивият мразовит следобед преваляше и бавно преминаваше в зимен здрач. Преди да се стъмни, до тях вече се бяха настанили три от момичетата на Лили. С настъпването на нощта салонът се изпълни с хора, чиито разговори се смесиха с тихата, ненатрапчива музика, която се разнасяше откъм пианото. Въздухът се изпълни с дима на скъпи пури и аромата на изискани одеколони.

Заведението на Лили беше от онези, които наистина доставяха удоволствие и развлечение на богатите мъже — уютно, скъпо и красиво обзаведено с автентична мебел в стил „Рококо“. В ъглите бяха разположени големи саксии с парникови рози и макар всичко да не беше толкова изискано, както в „Малкия Трианон“ на мадам Помпадур, то поне максимално се доближаваше до него, особено като се имаше предвид, че се намираше в обрулените от вятъра прерии на Монтана.

С току-що напълнена чаша, Трей се беше настанил удобно и оглеждаше със задоволство ароматизираната разкрасена зала, отпуснат в канапето с бродирана покривка, подобно на някой разглезен принц. Макар и мелез, той бе наследил величествената, класическа красота на дедите си по бащина линия — прав и съвършено пропорционален нос; телосложение, което бе в състояние да вдъхнови всеки скулптор; гъсти тъмни вежди, надвиснали над дълбокия поглед; неспокойни очи, на чиято сребърна сияйност не можеше да се устои; мъжествена осанка с подчертани широки рамене, които бяха отличителна черта на абсароките. Въпреки привидната отпуснатост, първичната му сила и очарователност неминуемо правеха впечатление.

Трей бе като украшение за обществото, в което се движеше, и младите дами намираха компанията му за завидна награда от момента, в който бе навлязъл в юношеската си възраст. Трей се държеше доста дръзко и неразумно. Подвизаваше се в твърде много спални, стараейки се да не дразни бдителните бащи на младите, току-що навлизащи в обществото момичета, но същевременно измъчваше крехките създания, събуждайки у тях неосъществими мечти и желания с неустоимия си чар и мъжественост. На неговата първичност не устояваха и майките на младите госпожици, като всички те единодушно го считаха за извънредно подходяща партия. Милионерите винаги са си били желани за зетьове.

Трей обаче предпочиташе тихия „пристан“ на Лили, вместо да прахосва времето си във флиртове с младите госпожички; допадаше му откритото, сърдечно приятелство на Лили, а освен това от време на време не се отказваше и от услугите на някое от нейните момичета. Мургавата му кожа, дръзкият чар, невероятните умения и търпеливост в леглото, всичко това му бе спечелило симпатиите и привързаността на всички в „Малкият Трианон“ на прерията.

— По дяволите, Лили — изруга внезапно един възрастен мъж, облечен безупречно. В злостната му забележка се усещаше надигащо се възмущение от собственицата на дома. — Ти каза, че в седем започва търгът и да ме прости Господ, ако вече не е станало седем и половина.

— Успокой се, Джес — отвърна му кротко Лили.

Обиците й отразяваха по невероятен начин светлината, излъчвана от оцветената лампа. Тя прокара ръка по стегнатата си талия, за да подчертае елегантната си скъпа рокля и добави:

— Чу ще закъснее малко, но всеки момент ще се появи. А освен това, скъпи ми Джес, нали това е само едно забавление, което организирам за милите си гости. Нямам лично участие или пристрастие към цялата процедура, нито пък мога да контролирам самия Чу.

Продажбата на китайски момичета бе по-разпространено на Китайската алея, отколкото тук, при Лили, където това се случваше рядко, и то само при положение, че клиентите настояваха упорито. На Китайската алея това явление се наблюдаваше доста отдавна и произтичаше от многовековните традиции, които не само продължаваха, но и улесняваха личната изгода при сполучливото пробутване на нежеланите дъщери.

Трей бе чувал за търговете, но никога не беше виждал подобно нещо. Самата мисъл за придобиване на човешко същество срещу определена сума пари му бе крайно непонятна.

Тази вечер той за пръв път в живота си щеше да присъства на такова зрелище.