Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (28) (Част първа)

27

„Аз винаги ще пускам сапунени мехури“, пееше тенорът. Грамофонът, който Стюарт беше купил, бе поставен на масата в библиотеката. Маргърит не пожела той да бъде в салона или дори близо до него, в стаята на Стюарт. А Пеги обичаше да се грижи за него. Всяка седмица тя вадеше плочите от техните обвивки и ги бършеше от прахта. И когато го навиваше, въртеше ръчката внимателно, не с обичайната си прекомерна енергичност.

Имаха записи на всички хубави песни, от най-новите като „Аз винаги ще пускам сапунени мехури“ и „Вечно ще гоня дъгата“, до по-стари като „Ей там“, „О, Джони“, „За мен и моето момиче“, „Докато облаците минават над нас“, „Розите на Пикардия“, „Опаковай всичките ми неприятности“ и „Когато си окичена с лале“. Стюарт дори беше уредил сметка в музикалната къща на Зиглинг. Пеги имаше намерение да купи всичките плочи на Енрико Карузо и да ги пуска на Боб, когато идваше да я взема в събота.

— Влез — викна тя в отговор на почукването на вратата. Предполагаше, че е Гардън. Гардън винаги идваше да послуша грамофон, ако си беше вкъщи, когато Пеги го пускаше.

Вратата се отвори и влезе Боб Търстън.

— Комендантът определи днешния следобед за празник — каза той. — От Франция дойдоха добри новини. Фош е избран за генерал на всички съюзнически армии.

— Това хубаво ли е?

— Много хубаво. Той победи германците при Марна през 1914 година с армия от доброволци. Само си помисли какво ще постигне с армия от истински американски войници.

Плочата свърши. Пеги я свали.

— Какво би искал да слушаш? Искаш ли нещо за пиене? А за ядене?

— Не, нищо, благодаря. Нито да слушам, нито да пия, нито да ям. Искам да говоря с теб за нещо. Какво ще кажеш да се поразходим? Навън е чудесен ден.

— Само да си взема шапката.

Спуснаха се по „Мийтинг Стрийт“ към парка Уайт Пойнт и към улицата покрай брега на залива. Когато прекосиха парка и излязоха на оградената с парапет алея, Боб хвана Пеги за ръката.

— Странно е да видя асфалтов път тук — каза той. — Когато дойдох във военното училище за пръв път, насам имаше само калдъръм. Автомобилите променят света.

— И брат ми казва същото. Той е луд по моторите.

— Зная — Стюарт не беше говорил за нищо друго, когато се срещнаха с Боб.

Вървяха бавно. Над блестящата вода се рееха чайки. Зад тях крясъците на играещите в парка малки деца се сливаха в нещо почти наподобяващо музика. Лек бриз шумолеше в твърдите листа на палмите, които бяха оградили улицата, а малки вълнички се плискаха във вълнолома. Пеги осъзна, че звуците бяха нови за нея. Беше се разхождала тук с Боб поне дузина пъти, но никога не бяха вървели в пълно мълчание. Тя спря.

— За какво искаше да говориш с мен, Боб? Трябва да е нещо важно. Иначе не би ти отнело толкова време, за да започнеш.

Боб сведе поглед към нея. Шапката й беше настрани, косата под нея свободно изскачаше изпод панделката и се виеше в немирни червени къдрици. Роклята й беше изпомачкана, с петно от мастило на единия маншет.

— Обичам те, Пеги — каза той.

— Боб!

Пеги го прегърна, като удари шапката си отстрани в главата му. Боб бутна ръцете й обратно.

— Хората ни гледат, Пеги.

— Не ми пука. Не ме интересува, дори ако излезем на първа страница във вестника.

Тя отново намести шапката на главата си и се усмихна лъчезарно под наведената й периферия.

— И аз те обичам.

— Искам да се запознаеш със семейството ми. Те също искат да се запознаят с теб. Толкова много съм им писал за теб.

— Нямам търпение. Надявам се, че ще е скоро.

— Скоро ще е. Родителите и братята ми ще дойдат за завършването. Искам и ти да дойдеш на церемонията с тях и после да обядваш с нас в хотела. А после, мила, мила Пеги, трябва да замина веднага за Кеми Джаксън. Получавам назначение, веднага щом завърша.

— Не! Боб, ти сам казваше, че си дошъл във военното училище, за да учиш инженерство, да строиш разни неща. Ти не си войник. Ти дори не вярваш във войната.

— Не вярвам в никоя война. Но ние сме във война, а аз имам дълг към страната си.

— Дълг! Това е мъжка дума. Глупаво е. Глупаво е да бъдеш убит.

— Пеги, престани. Знаеш, че вярваш в отговорността и в дълга. Също както и аз. Има толкова много грешни неща по света и всички ние носим отговорността да се опитаме да ги направим по-добри.

— Не по този начин. Не със смърт.

— Но аз няма да умра.

Пеги поклати глава.

— Ще умреш. Знам, че ще умреш. А ако умреш, аз ще се самоубия.

Боб се засмя.

— Ето това е моята Пеги. Знаеш ли, обичам твоите преувеличения. Обичам начина, по който приемаш нещата — хиляди пъти по-навътре, отколкото всеки друг в света. Ти си толкова млада, Пеги. Ти ме спасяваш от преждевременна старост. Обичам всичко, което е свързано с теб, Пеги Трад. Това е. Чуваш ли ме? Успокои ли се вече?

— Чух те, Боб. Ти ми казваш довиждане, нали? Решил си вече.

— Да, решил съм.

— Тогава защо? Защо ми казваш, че ме обичаш, точно когато ще заминаваш?

Пеги се извърна от него. Сви рамене и отпусна брадичка към гърдите си, като с гърба си издигна стена между двамата.

Боб сложи ръка на рамото й.

— Ти си в сърцето ми, Пеги. Ти си част от моя живот, най-добрата част. Тежко ми е, че те напускам. Недей. Помогни ми. Трябва да ми помогнеш.

Пеги вдигна главата си и я изви, за да целуне ръката му.

— Ще направя всичко, което ми кажеш, Боб. Кажи ми как да ти помогна.

— Обърни се и се опитай да се усмихнеш… Добро момиче. Имаш най-хубавата усмивка, която някога е съществувала, дори и когато е малко неуверена. А сега ми подай ръката си. И двете си ръце. Сега ми кажи отново, че ме обичаш. Както и аз те обичам.

— Обичам те, Робърт Търстън.

— И ще се омъжиш за мен, когато се върна, и ще ме последваш до края на земята, живеейки в колиби, пълни с паяци, докато аз строя язовири?

— Ще се омъжа за теб и ще избия всички паяци в джунглата, за да не ти пречат, докато строиш своя язовир.

Боб стисна ръцете й.

— Знаеш ли — каза той. — Вярвах, че ще се справиш. Пеги, мисля, че ще те целуна тук, на булеварда, за да ни видят всички.

— Тогава престани да говориш и го направи. Откакто се запознах с теб, целувам възглавницата си, като си представям, че си ти. Искам да разбера как е в действителност.

Керълайн Раг за малко не удари кадилака си в една палма.

— Видя ли това? — зина тя. — Беше момичето на Маргърит Трад, сигурна съм.

Майка й изви глава.

— Не е ли тъжно, Керълайн? Този нов век променя всички правила. Бих искала да се бях родила петдесет години по-късно.