Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

78

— Докато смиламе храната — каза г-ца Лемоан, — ще ти разкажа живота си. Ще ти вдъхне увереност.

— Родена съм в Лион, шестото дете и четвърта от дъщерите в порядъчно буржоазно семейство. Беше ясно от самото начало, че за мен няма да има зестра, следователно няма и да се омъжа. Щях да бъда подстригана за монахиня и да отида в женския манастир, където учех. За нещастие не считах това за свое призвание, затова избягах в Париж. Къде другаде можеше да се избяга? Имах малко дрехи и още по-малко пари и трябваше да си намеря работа. Възможностите не бяха многобройни. Беше 1875 година и аз бях петнадесетгодишна. Бях добре образована, можех да свиря на пиано, да шия, да говоря немски и италиански почти толкова добре, колкото и родния си език. Езиците определиха накъде да се насоча. Вървях по „Шанз Елизе“, когато дочух страхотна кавга. Жена крещеше на друга жена, а в същото време един мъж крещеше и на двете. Жените бяха италианки, мъжът — германец.

Разбрах го по думите му. Не погледнах към него. Погледнах само жените. Бяха такива, каквито още не бях виждала. Едната от тях… казах ли, че мъжът и жените бяха в открит файтон? — беше облечена в сатен, с огромно деколте, с шапка, ненадминато украсена с цветя и пера. Тя блестеше, както нощното небе от звезди, от диаманти. Най-удивителното беше, че лицето й беше гримирано. Тя налагаше другата жена по главата със слънчобран, крещейки, че не бил този, който трябва.

Другата жена привлече вниманието ми. Лицето й беше без всякаква украса, единственото й бижу беше малко златно разпятие и бедното създание нямаше никаква шапка. Но роклята й, поне в моите очи, изглеждаше даже по-красива от сатена на другата. Синя лъскава коприна, разточителна големина и лекомислие, каквито никога не бях виждала. В гънките й имаше малиненорозови кадифени панделки. Ах, колко ми се искаше да ги докосна. Изглеждаха толкова меки.

Нещастницата с прекрасните панделки беше, разбира се, прислужница на красавицата във файтона. Беше донесла син слънчобран, при положение, че господарката й беше облечена в зелено. Както заслужаваше, тя беше уволнена.

Прислужница, облечена по такъв начин! Исках да бъда такава. Избързах към господина, който беше ужасно ядосан от публичната сцена, и бързо му обясних на немски в какво се състои случаят. Жената в каляската, казах му, е докарана до безумие от страх, че той може да бъде принуден да се срамува от външния й вид. След това изтичах през вратата, която стоеше отворена зад прислужницата, намерих слънчобран в най-деликатен червеникавооранжев цвят, върнах се бързо на улицата, поклоних се и го предложих. На италиански помолих да бъда наета като прислужница на дамата.

Работодателката ми беше една от големите кокотки, grandes horizontales, както ги наричаха. Тя беше нещо като актриса — това ще рече, че се показваше на сцената на „Фоли Бержер“ с много оскъдно облекло, но преди всичко беше компаньонка. Любовниците й бяха многобройни, богати и щедри. Или преставаха да й бъдат любовници… Прозяваш се. Сигурно си чувала за куртизанки и по-рано.

Гардън не беше чувала. Мислеше, че г-ца Лемоан има предвид проститутки.

— Диана дьо Поатие… Мадам дю Бари… Жозефин де Боарне, която стана императрица на Франция, едва ли могат да се нарекат проститутки. Големите куртизанки бяха звезди, каквито сега са вашите кинозвезди, с изключение на това, че бяха по-талантливи. Трябваше да са талантливи, защото се намираха на сцена непрекъснато. Сред обществото и още повече в частния си живот.

— Как беше името на жената, която ви нае?

— Джулиета де ла Вакия беше името й, но то никога не беше използвано. Тя беше наричана „Божествената“. Божествено изглеждаше, а имаше темперамента на една от най-раздразнителните богини. При все това тя беше много щедра. Такъв беше характерът на прочутите кокотки. Толкова много се изсипваше върху тях, че те бяха разточителни в харченето и даването на подаръци. Божествената не обличаше определена рокля повече от веднъж. После роклята ставаше моя. Трябваше да нося формено облекло само когато въвеждах господа в покоите й и когато се отзовавах на звънеца, ако бяха при нея и желаеха нещо.

Можеш да си представиш колко много съм научила там. Когато вече знаех колкото ми беше необходимо да знам, аз започнах своя собствена кариера.

Гардън не можеше да повярва, че приведената, сивокоса жена с остър език, някога може да е била куртизанка. Но тя не издаде с нищо мислите си. Най-малкото, историята беше интересна.

— Скептична си — каза Елен Лемоан. — Ще забравиш скоро недоверието си. По това време бях на шестнадесет години и бях много сладка. Не красива колкото Божествената, но лицето ми беше приятно за окото, а тялото ми беше достойно за възхищение, както често се случва с шестнадесетгодишните. И се бях научила, от слушане по вратите, как да давам удоволствие.

Божествената беше най-известна с две неща: рубините си и броя на самоубийствата, които беше причинила. Един журналист от клюкарската рубрика я кръсти „Руската рулетка“, защото в една година се застреляха заради нея трима руски благородници.

Гардън въздъхна.

— Това е ужасно.

— Такъв е славянският темперамент, мила моя. А това бяха дните на голяма екстравагантност във всичко. Във всеки случай тя имаше един любовник, правителствен служител, който очевидно беше близко до отчаяние: въпреки жестовете, които правеше за нея, тя рядко го приемаше. Зная, че възнамеряваше изобщо да се отърве от него. При това да го направи публично, така че историята да влезе във вестниците. Разбираш ли, от месеци не беше се случвало самоубийство и тя се безпокоеше за репутацията си.

Гардън беше възмутена. От Божествената и от небрежното отношение на г-ца Лемоан към всичко това.

— Да — каза французойката. — Божествената беше брутална. Но тези мъже бяха глупаци в най-голямата възможна степен. Никой не се самоубива от любов, още повече, когато любов няма. Божествената беше като скъпа стока на търг. Никой не беше принуден да наддава, но присъствието на конкуренти го налагаше.

Съжалявах бедния Етиен, а освен това знаех, че скоро няма да имам такава възможност. Изчаках го пред жокейския клуб един четвъртък, свободния ми ден. Изглеждах наистина чудесно в пелерина с качулка — те са толкова романтични. Казах му, че Божествената ме е уволнила, защото е научила, че съм влюбена в него.

— Бяхте ли влюбена?

— В никакъв случай. Нито влюбена, нито уволнена. Трябваше да запазя работата си, ако малката ми игричка не успееше. Етиен ми предложи чаша вино, после вечеря, после протекцията си. Същата нощ му станах любовница. Тогава бях девствена. Мъжете много се трогват, когато са първи. Скъпият Етиен. Приятели сме и до днес. Не може никога да забрави, че ми е бил първият, разбираш ли?

— Не ви ли беше тежко, г-це Лемоан? Без да сте влюбена, искам да кажа.

— Милата ми Гардън. Реших да ти разкрия другото ми „аз“ и първото си име, което е Елен. Скъпа Гардън, ако бях имала зестра, щях да бъда омъжена за някого, избран от баща ми, и той щеше да получава от мен същите неща, но с по-малко умение от моя страна и по-малка отплата от негова. Етиен беше още по-щедър към мен, отколкото към Божествената. Той ме настани в очарователен голям апартамент в частен хотел, даде ми каляска, коне, кочияши и лакеи, откри ми банкова сметка в Уърт. Пак той ми подари първите ми бижута — перлен гердан за врата, кучешка каишка, както я наричахме, инкрустирана по краищата с диаманти. Наех си отлична прислужница със забележителна грозота, а хотелът имаше готвач на ниво. Беше много добро начало.

Г-ца Лемоан беше видимо обзета от носталгия. Гардън почувства някаква топлина към нея. Сигурно е много тъжно да имаш само спомени. Спомни си собствения си брак. Колко тъжен й се струваше. Тя имаше също само спомени.

— Задържахте ли любовниците си за продължително време? — попита тя внимателно.

— Но, разбира се, че не. Трябваше да изградя кариерата си, докато бях млада. Етиен ме въведе в обществото, разбира се. Беше едно от задълженията му. И една вечер в „Максим“ Божествената ме нападна. Тя отскубна цяла шепа коса от главата ми. Репутацията ми беше изградена.

— Станахте — как се наричаше — grande horizontale?

— С две думи казано. Истината е, че това не ми се нравеше. Трябва да се правят скандали, името ти да попада във вестникарските колони, да се носят клюки за теб. Скоро уморява. По душа съм като теб, консервативна буржоазка. Обичам по-спокойното съществуване. Така че се превърнах в demi-castor.

— Какво е това?

— Куртизанка с по-малко амбиции и по-голяма избирателност. Тя е любовница само на един мъж за определено време и се явява в ролята на домакиня за приятелите му в дома, който той поддържа за нея. Трапезата ми беше прочута. Държах да имам превъзходен готвач, дори с цената на по-малко прислужнички.

— Колко дълго оставахте любовница на някого?

— Различно. Трябваше да се проявява бдителност. Винаги съществуваше опасността покровителят ти да се влюби в теб. А аз не желаех самоубийства. Така че сменях покровителя си, ако имаше изгледи такова нещо да се случи или ако това щеше да подобри материалното ми положение.

— И никога ли не се влюбихте, госпожице?

— Елен.

— Елен. Нямаше ли опасност и за вас?

— Естествено, че имаше. Не че не съм се влюбвала в покровителя си; задълженията ми към него изискваха и повече от това. Както и да е, станах покровителстваща жена. Купих този апартамент за протежетата си. Обикновено това беше някакъв артист. Има студио отгоре. В свободния си ден, четвъртък, винаги идвах тук. Обичах Монмартър. Още го обичам, въпреки че артистите го напуснаха.

— Какъв необикновен живот сте имала, Елен — Гардън усети тъга и съчувствие.

Възрастната французойка повдигна брадичката си. Погледна Гардън иззад тесния си нос.

— Наистина ли? — каза тя студено. — Ти си мислиш: бедната Елен, която е трябвало да бъде държана като пудел на каишка, бедната Елен, която е имала бижута и слуги, но не и съпруг, бедната Елен, която се е продавала на мъжете. Нека да помисля и аз на свой ред. Бедната Гардън, която се показва, за да прави шоу, бедната Гардън, която има слуги и бижута, но няма съпруг, бедната Гардън, която се продаде за любов и изгори запасите си от нея. Никога, бедна Гардън, никой мъж не ме е оставял охотно да си отида. И днес винаги мога да разполагам, с когото и да е от същите мъже. Кой трябва да бъде съжалявай тогава?

— Рязка съм с теб, Гардън, защото не искаш да се научиш, не мислиш. Трябва и с двете неща да се справяш, за да ти помогна… Престани да плачеш или най-малкото използвай носна кърпичка. Ще направиш петна по тапицерията — гласът на Елен се смекчи. — Слушай ме, дете мое. Разказах ти тази дълга история, за да повярваш, че познавам мъжете и онова нещо, което ти наричаш любов. Имам знанието, което ти е необходимо. Ще ти го дам. Ако имаш желание да бъдеш много внимателна и доста да поработиш, аз имам желание да те уча. Можеш да имаш твоя Скай, бебето и живота в каймака на буржоазията. Имаш ли желание да учиш?

— О, да, моля. Много съжалявам, ако съм била груба.

— Не беше груба, беше лицемерно набожна. Което е безкрайно по-лошо. Става късно. Не трябва ли да си някъде другаде по това време?

Гардън погледна часовника на полицата над камината — минаваше пет. Вернисажът беше наполовина приключил. Люсиен вероятно си беше тръгнал. Не й се струваше важно, освен за това, че чувствата му щяха да бъдат наранени. Ще му пише довечера.

Довечера.

— Би трябвало да замина за Антибите довечера — каза тя. — Със съпруга си и някои други хора.

— И какво ще стане, ако не заминеш? Ще останат ли всички в Париж?

— Не. Ще отидат без мен.

— Много добре. Кажи на твоя Скай, че трябва да останеш, трябва да развличаш една стара жена с разговори, за да получиш картините на братовчед си. Бъди тук утре в единадесет и ще започнем обучението ти — Елен се усмихна и Гардън видя, че наистина е била много хубава.

— Правила съм го вече веднъж — каза Елен — Беше много забавно. Последният ми покровител, преди да се оттегля, се ожени за очарователно младо момиче. Не го видях пълни два месеца. После дойде пак, както очаквах, с изключително красив комплект изумруди и цветя, достатъчни за погребението на принц. След два месеца младоженката дойде при мен, обляна в сълзи. Тя беше красиво дете, затова я взех под крилото си. Сега те имат шест деца. Лиан ми изпраща цветя и оранжерийно грозде всяка седмица. Тя искаше да стана кръстница на първото й дете, но аз я вразумих веднага. Иди си, Гардън. Утре ела пак. Имам нужда от почивката си преди вечеря. Ще те науча как да бъдеш абсолютно неустоима.