Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (93) (Част първа)

92

— Не е ли прекрасно, лельо Елизабет? Просто не мога да повярвам. Джордж Бенджамин е прекрасен, нали? — Гардън не можеше да си намери място от щастие.

Елизабет се усмихна.

— Отговорът на двата въпроса е „да“. Осъзнаваш ли, Гардън, че току-що ти започна да трупаш капитал? Имам предвид финансов капитал. Истинският ти капитал е добрият ти вкус. С негова помощ ще дойде всичко останало.

Гардън изумена се взря в леля си.

— Не бях помислила за това. Какво облекчение! Винаги мога да продам скрина. Каквото и да се случи, ще мога да ти се издължа, да откупя огърлицата. Сега вече наистина съм в бизнеса — тя седна и замечта за блажените дни, които й предстояха.

Елизабет помълча и след това прекъсна мечтанието й.

— Сега, когато пожъна такива успехи, трябва да обсъдим това как ще живееш занапред. Не би ли желала да живееш самостоятелно, Гардън? Сигурно ти е омръзнало да живееш като нечий гост.

Гардън си спомни безметежните дни в Хампстед Хийт, когато със Скай имаха собствен дом. И еуфорията покрай скрина на Елф бързо се стопи.

— Винаги съм мечтала за собствен дом, лельо Елизабет. Мечтата ми се сбъдна, но за кратко. Тогава бяха най-щастливите дни в живота ми. Но те безвъзвратно отминаха.

— Щом е така — каза Елизабет, — няма никакъв смисъл да се унасяш в носталгични спомени. Имам едно предложение относно твоето бъдеще. Забрави миналото. Постройката, където сега е съкровището ти, може да се преустрои в чудесна вила. На горния етаж има две стаи, които ще станат спални. Отдавна възнамерявах да я постегна и да я дам под наем, но така и не се реших. Ето сега една прекрасна възможност. Можеш също така да ползваш и другата постройка. Тя ми служеше за канцелария, докато управлявах предприятието за торове. Нужно е само добре да се почисти и Хелън ще има къде да си играе, когато се развали времето. Как мислиш?

— Искам да ти плащам наем.

— Разбира се, че ще ми плащаш наем.

— Хайде още сега да отидем и да ги разгледаме.

— Ти иди сама. Аз съм ги разглеждала достатъчно. Ще изпия на спокойствие чаша чай, преди Хелън да се е събудила. Не е трябвало да учиш това дете да говори.

Ремонтът на постройките, инсталирането на електричество и водопровод се проточи до средата на октомври. Дотогава процесът беше завършил и Гардън бе официално разведена. И репортерите бяха изчезнали.

— А сега възнамерявам да обзаведа къщата и магазина — заяви тя. — Като за начало ще ползвам къщичката за игра на Хелън вместо склад.

Мистър Бенджамин бе дълбоко възмутен. За него къщичката за игра бе светилище. Там можеше да се подслони единствено безценният скрин на Елф. Всяка неделя, когато неговият магазин бе затворен, той с любов и търпение сваляше от скъпоценната мебел пласт след пласт мръсотия и прах с помощта на смес от хладка вода, дървени стърготини и терпентин.

— А сега ще си потърся магазин — каза Гардън. Имаше много помещения под наем. Единственото неудобство се състоеше в това да напусне сигурността на къщата на Елизабет и да се изложи на любопитните погледи, които я следваха навсякъде из града. Гардън преднамерено бе спряла да следи пресата, но знаеше, че седмици наред процесът е бил основна тема.

— Страхувам се — призна тя пред пралеля си.

— Ако сега не намериш сили да преодолееш този страх, той никога няма да те напусне.

Агентът по недвижими имоти бе пределно тактичен. Той отхвърляше възможност след възможност с оправданието, че помещенията са прекалено малки… прекалено големи… прекалено мрачни… прекалено осветени…

— Мистър Смайт, зная какъв е проблемът ви — каза Гардън. Тя бе пребледняла. — Хората не желаят да си имат работа с мен, нали?

— Съжалявам, мисис Харис.

— Вината не е ваша. Напълно ви разбирам.

Мистър Смайт се почувства изключително неудобно. Два от предлаганите имоти бяха негова собственост. Той се чудеше дали всички слухове, които се носеха, бяха достоверни. Тя определено беше красавица. И ако имаше поне капчица истина в това, което разправяха вестниците… Може би, ако й дадеше под наем помещението на „Чърч Стрийт“ Тя щеше да се чувства задължена към него, а и той щеше да наминава от време навреме, за да види как вървят нещата… Жена му щеше да го убие.

— Има една възможност, но мястото не е съвсем централно.

— Намерих! — каза Гардън, когато се върна вкъщи. — Преди е било конюшня и е невъобразимо мръсно, но отзад има малко патио с прекрасно смокиново дръвче. На „Чалмърс Стрийт“ е.

Елизабет се вгледа в усмихнатото лице на Гардън. Напрежението бе оставило малки бръчици в ъгълчетата на очите й и покрай ноздрите. Но кризата бе преминала. Тя бе оцеляла.

През следващите седмици, когато Гардън се сблъска с отчуждението и враждебността на хората, тези бръчици се задълбочиха. Но тя устоя. Защото вече сама управляваше съдбата си.

Любимото й занимание бяха разпродажбите. Понякога се случваше да тръгва преди зори за някой отдалечен град или ферма, където имаше обявен търг, за да може преди всички да разгледа продаваните образци. Беше изключително делова. Носеше си бележник, в който записваше какво смята да купи и колко е склонна да плати. Ако наддаванията надхвърляха определената от нея сума, тя спираше участието си, макар че често се ядосваше, че някой има дързостта да я конкурира.

Понякога покупките й не се вместваха в стария „Форд Т“. В такива случаи на другия ден тя заемаше камиона от приятеля на Метю, приготвяше обяд, и двете с Хелън отиваха да приберат придобивката.

Тя вземаше и Хелън, когато ходеше „на лов“. Двете обикаляха бордеите около бившите големи плантации. Чукаше на вратите, молеше за чаша вода и оглеждаше обзавеждането за мебели, които биха могли да са подарени от някой от бившите плантатори. И винаги имаше богати находки. В долината имаше много заможни фамилии. Гардън направи множество запознанства. Собствениците на мебелите бяха щастливи да се отърват от „вехториите“ срещу известна сума, с която да подновят обзавеждането си. Често й се случваше да прави по два курса. Веднъж откри патинирала продълговата сребърна делва, в която са съхранявали мас. Веднага се обади на Джордж Бенджамин.

— Мисля, че попаднах на нещо. Ще ми помогнеш ли да открия какво точно е?

Той почисти дъното и направи няколко справки в каталога на производителите.

— Как го постигаш? Изработена е от Хестър Бейтмън!

Гардън веднага написа писмо на Пеги, за да сподели това, което научи от мистър Бенджамин. Един от най-добрите майстори на сребърни изделия в Англия през 18 век е била жена.

Пеги отговори, че изобщо не е учудена. Освен това й съобщи новото им назначение. В Исландия.

„Казах, че с удоволствие бих отишла в Аляска. Това с Исландия идва малко отгоре, но военните там са решили да си построят летище.“

И изведнъж след многото месеци, прекарани в ремонти, пренасяния, доизкусурявания и планиране, сякаш с магическа пръчица всичко си дойде на мястото. Мистър Бенджамин положи последния пласт лак върху грейналите плоскости на скрина на Елф. Гардън почисти последните остатъци от опаковъчна хартия в магазина. Хелън приготви дрешките на куклата си за преместването в новата къща. Елизабет извади последната си бутилка вино от запасите си отпреди сухия режим и я сложи в новия електрически хладилник в къщата на Гардън.

— Каква прекрасна изненада — каза Гардън, когато я видя. — Благодаря ти, лельо Елизабет. Ще те поканя на вечеря и ще я отворим — тя разопакова продуктите, които беше купила за малката, но практична кухня. — Прекрасно е да се живее в Америка! С това изобилие дори аз мога да сготвя нещо — имаше консервирана супа, бисквити, фъстъчено масло, ябълков сос и дори най-модерното произведение на американската кухня — хлебчета.

„Аз съм кралица на владенията си“, каза си тя и огледа голямата стая, която заемаше първия етаж. На мястото на високите сводести врати имаше дограма с малки прозорчета, пръстеният под беше облицован и полиран. Мебелировката беше набавена чрез „сполучливи покупки“ от различни разпродажби, приятна смесица от различни стилове, като при избора критерий беше не цената, а надеждността. Хелън се опитваше да помага във всичко. Столовете и диванът бяха претапицирани със зебло и дамаска в синьо и бяло. Възглавничките бяха облечени в хасе на бели и червени карета. По земята бяха пръснати множество килимчета.

— Светло и уютно е — одобрително каза Елизабет.

— А освен това евтино и лесно за поддържане — добави Гардън. Беше много доволна от извършеното. Единствената скъпа вещ в цялата стая беше един голям меден котел, който стоеше до камината, пълен с въглища за подхранване на огъня. Над огромната чамова полица висеше картината на Трад „Свети Архангел Михаил“, заета от Елизабет. Имаше няколко лавици с книги, радио „Атуотър Кент“ и синя глинена фруктиера с ябълки. Какво друго можеше да иска човек? Гардън си зададе въпроса, но не й достигна кураж да си отговори. Тя бе запалила огъня в камината с един вестник, в който надълго и нашироко се описваше сватбата на Скай и младата графиня дьо Варини.

Тази вечер Гардън си легна в собственото си легло, в собствената си стая, в собствената си къща. Заспа, докато си повтаряше думите на Елизабет. Тя бе казала: „От тридесет години живея сама и съм установила със сигурност, че това е най-добрият начин да живее човек.“