Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (106) (Част първа)

105

— Добре ли си, Гардън? Нещо не си на себе си.

— Добре съм, Джон. Не знам какво имаш предвид.

— Нещо много си се отрудила. Горещо е и не е хубаво да се въртиш насам-натам. Остави чиниите. Могат да почакат, докато се върнем от кино.

— Хайде да не ходим на кино, Джон. Ще има голяма опашка, а и не си падам толкова по Бинг Кросби.

— Добре. Тогава ще отидем да гледаме „Бунтът на кораба Баунти“. Не ми казвай, че не харесваш Кларк Гейбъл. Знам, че го харесваш.

— Не. Можеш да гледаш кораби в морски филми, когато си сам. Казах, че днес не искам да ида на кино — гласът й беше напрегнат.

Джон вдигна вежди.

— Мисля, че горещината те е хванала. По-добре да отидем да видим нещо. В киносалона е охладено. Какво ще кажеш за Фред Астер и Джинджър Роджърс?

На Гардън й се прииска да го удари. Той не бе забелязал новата й рокля, нито свещите на масата, готови да бъдат запалени, когато стане тъмно, нито полъха на парфюм в косата й. Нищо не бе казал за пакета на масата, не бе попитал какво е, за кого е… Нищо не вървеше, както го бе замислила.

— Добре — каза тя мрачно. — Какво пък, да отидем на кино.

Беше се стъмнило, когато излязоха от киното. Въпреки че нощта беше знойна и влажна, тъмнината създаваше илюзия за хладина.

Джон отбеляза, че в къщата на Елизабет не свети. Гардън му каза, че Елизабет е завела Хелън на плаж. Стояха на тъмния площад. Тежкият нощен въздух ги притискаше мълчаливо, като че ли чакаше. Нямаше никакъв полъх. Трудно се дишаше.

Гардън се движеше бавно като сомнамбул или като плувец по морското дъно. Тя се приближи до Джон.

— Сами сме — просто каза тя.

— Гардън… уверена ли си в това, което правиш?

— О, да — ръцете й обвиха врата му, тялото й се притисна до неговото.

Дългите месеци на въздържане, чакане и желание бяха натрупали такова напрежение, че то избухна, когато жадуващите им устни се сляха. Спъваха се в тъмнината, спираха се да се целуват и милват, отдръпваха се и конфузно бързаха в нуждата си един за друг към убежището, което предоставяше малката къща на Гардън.

Нямаше време да запалят грижливо поставените свещи или да отворят добре изстуденото шампанско, или пък да разпънат сгъваемото в стената хубаво постлано легло. Едва влезли през вратата, правиха любов на пода с радостни възклицания, когато телата, им се сляха и изгоряха заедно в една почти мигновена кулминация.

След това останаха прегърнати, притихнали; само сърцата им биеха силно и бързо, дъхът им се смесваше и отново разпалваше страстта. Отново и отново се любиха, докато не беше задоволена настойчивата им нужда за това.

По-късно запалиха свещите, отвориха шампанското и се погледнаха един другиго, като че ли за първи път се виждаха и техните очи разкриваха нови дълбочини на любовта им.

— Не очаквах това да се случи — каза Джон.

— А аз — да — каза Гардън. — Съжаляваш ли?

— Никога не съм бил по-щастлив през живота си. А ти?

— Също.

 

 

Месецът измина по странен начин — времето ту изчезваше, ту изпълваше света, който ги обкръжаваше. Докато бяха заедно, то не съществуваше и се изненадваха, когато разбираха, че часовете са отлетели. Когато бяха разделени, съществуваше само времето — то сякаш пълзеше и отказваше да бърза, бавейки поредното им единение. Сутрин Джон излизаше рано, отиваше с кола до базата и се връщаше веднага след работа.

За пред хората Джон живееше в къщата на Елизабет, за да я пази, докато нея я нямаше. С детинска радост Гардън скачаше върху леглото, в което Джон би трябвало да спи, разхвърляше го, за да може прислужницата на Елизабет да го намери в такова състояние.

— Мислиш ли, че успяваме да заблудим някого? — попита Джон.

Гардън се изкиска и поклати глава.

— Поне сме дискретни — каза тя — и спазваме правилата.

Те не страняха от света. Често пъти сутрин Гардън отиваше при една своя приятелка да пият кафе и да си говорят. Тя и Джон отидоха на две неофициални вечери. И те дадоха една, при която гасите бяха навън, под големия дъб, по който бяха накачили японски фенери. Гардън бе облечена в бялата си рокля модел „Фортуни“.

Гостите донесоха плочи. Алън и Мили Ендрюс им услужиха с техния електрически грамофон „Витрола“, а след вечерята всички танцуваха на малката тухлена тераса, под звуците на „Буза до Зуза“, „В настроение за любов съм“, „Луна над Маями“, „Каква разлика прави само един ден“, „Самата мисъл за тебе“, „Синята Луна“, „Тъмновиолетово“, „Очите ми са само за теб“. Времето бе идеално за любов.

Гардън не позволи нищо да попречи на магията на този месец, който Елизабет им даде.

— Толкова съм ти благодарна — каза тя на Елизабет, когато с Джон отидоха на острова за рождения ден на Хелън.

— Значи благодарността е като козметиката — отвърна Елизабет. — Цялата сияеш в тъмнината. Изпод кожата ти свети чак.

Гардън повтори думите на Елизабет пред Джон, когато се връщаха с колата.

— Лъчезарна — каза Джон. — Това е искала да каже и ти си точно това. Лъчезарна, великолепна и красива — той погледна Гардън и след това върна погледа си към пътя. Ръцете му стиснаха здраво кормилото. — С такива думи обикновено наричат булките. Гардън, знаеш какво чувствам към теб.

Тя потупа ръката му с пръст.

— Шшт, не сега, не днес. Много съм щастлива и не искам да мисля за нищо друго, освен за сегашния миг и за това как го чувствам.

— Все пак ще трябва да помислиш за това, Гардън. От Пеги знаеш какво представлява животът във флотата. Всеки момент могат да ме преместят.

Гардън затисна ушите си с ръце.

— Не искам да чувам — изписука тя и покри очите си с ръце. — И няма да гледам. Кажи ми, когато свърши.

Пред тях се показа мостът над река Купър.

 

 

Тя не можа да си запуши ушите, когато с нея разговаря Логан Хенри, но отложи да мисли за това, което той й каза. Г-н Хенри беше разтревожен. Съдилищата винаги излизаха във ваканция през лятото; температурата вътре в съдебните зали достигаше около 40 градуса и съдиите си вземаха отпуск. Но той току-що бе получил официално съобщение, че за 26 август е насрочено новото дело за родителските права над Хелън. Това беше безпрецедентно и възрастният адвокат гледаше с недоверие на всичко, което няма прецедент.

До края на август оставаше още месец. Гардън не можеше да мисли за нищо друго, освен за намаляващия брой на дните от юли. Как можаха тези седмици да се изнижат толкова бързо?

 

 

Джон погледна Гардън над вестника си.

— Има съобщение за търг в Съмървил в събота. Искаш ли да отидем?

Гардън откъсна вниманието си от комикса, който четеше.

— Какво? Смяташ ли, че ако си боядисам косата черна ще изглеждам като „Драконовата лейди“?

— Казах, че има добър търг в събота. А ще изглеждаш като нещо, което котката е довлякла. Би ли искала да отидем?

Гардън се замисли. Джон наистина бе влюбен в търговете. А и тя се нуждаеше от някои неща за магазина. От друга страна…

— Честно казано, не знам — каза тя. — Това ще е последният ни уикенд. Хелън се връща в понеделник и магазинът се отваря в сряда.

На Гардън й се искаше Джон да каже, че предпочита двамата да прекарат уикенда заедно, да не виждат никого и да не ходят никъде. Но вместо това той чакаше тя да реши.

— Е, добре, защо не — каза тя. — Да отидем в Съмървил — след като го каза почувства, че наистина искаше да отиде.

Тръгнаха в събота рано сутринта. Щяха да бъдат там даже преди да се отвори залата на търга, но пътуването щеше да бъде по хладина. А и можеше да спрат някъде по пътя. Гардън не беше виждала от дълго време Реба и Метю и искаше Джон да се запознае с тях.

— Вземи кошницата за пикник, аз ще изтичам горе да си взема гердана. Идвам веднага.

— Изглеждаш много хубава — каза Джон, когато Гардън влезе в колата. — Защо така се натруфи за Съмървил?

— Не е за Съмървил, глупчо? Харесва ми да се труфя заради тебе. Освен това, когато отивам при Реба, винаги си вземам талисмана. Той ми е като че ли връзката с миналите години. Всъщност даде ми го старата Пенси.

— Коя е тази „стара Пенси“?

— Трябва да съм ти разправяла за старата Пенси. Сигурна съм, че съм ти разправяла, когато живеех с Реба като малка.

— Спомням си за Реба, но нищо за жена с такова интересно име като „старата Пенси“.

Гардън се отнесе по спомените си за старата жена…

— Така че — заключи тя — по този начин получих самодивското ковчеже и талисмана срещу уроки. Знам, че е глупаво да си суеверен, но винаги се чувствам по-сигурна, когато го нося.

— Мисля, че трябва винаги да го носиш.

Гардън се засмя.

— Добре, дразни ме колкото си искаш; все пак ти казах, че знам, че е глупаво.

Джон не се засмя.

— Никак не мисля, че е глупаво. В Далечния изток има различни вярвания, на които се смеят западняците. А в модерния и прогресивен Запад има стотици суеверия, на които хората се присмиват, но въпреки това не се отърсват от тях. Кой може да каже кое е реалното и кое — не? Ако тази стара жена е могла да лекува изгаряния, без да оставя пришки или белези, не бих пренебрегнал нищо от това, което е правела.

Гардън се усмихна.

— Откачен си, но те обичам. Реба много ще те хареса.

Реба наистина го хареса, също и Метю. А също така около двадесетината мъже, жени и деца, които бяха дошли да видят „господарката Гардън и нейния моряк“. Те всички бяха от рода Ашли от едно или друго коляно, всичките част от имението, въпреки че не бяха живели там много години.

— Обичам тези хора — каза Гардън като махна за сбогуване през прозореца на колата. — В сърцето ми Реба е истинската ми майка. Много повече, отколкото мама… Господи, погледни колко е часът. Давай напред, моряко.

— Тъй вярно, капитане.

— Това ми харесва: „господарката Гардън и нейният моряк“. Звучи романтично.

— Звучи ми като началото на хумореска.

Те бяха пропуснали началото на търга, но това нямаше значение. Толкова горещо беше, че търгът се провеждаше навън; предметите за продажба бяха наредени в широк кръг на тревата около мястото на наддаване. Гардън и Джон имаха достатъчно време да разгледат интересните за тях предмети, както и да посетят щанда на госпожите от Методистката черква, където се продаваше лимонада и орехова торта.

Безмилостното слънце беше прогонило много хора. Гардън и Джон извадиха от колата чадъри за слънце и си купиха още лимонада. Това, че тълпата бе рехава, означаваше, че покупките ще бъдат добри. В три и двадесет следобеда единствено те бяха останали. Провеждащият търга свали сламената си шапка и избърса потната си глава и лице.

— Съжалявам, малка лейди — каза той с пресипнал глас, — страхувам се, че това е всичко за днес.

Гардън му подаде чаша лимонада, която беше запазила за него.

— Не, г-н Бигърс. Все още имате двама посетители тук. Достатъчни са за търг.

— Госпожо, ще ми провалите бизнеса.

— Ами, виждала съм ви да продавате лъскава мед за злато, г-н Бигърс. Бъдете сега джентълмен, защото този път сте хванат натясно.

Бигърс изпи лимонадата и се засмя.

— Окей, но правете го колкото се може по-безболезнено — той вдигна напукана китайска каничка на цветя и започна приказките си, намигвайки на Гардън. — Кой ще започне наддаването за този великолепен порцеланов предмет на изкуството? Чувам ли десет долара? Пет? Два? Хайде, уважаеми дами и господа, не обиждайте притежателя на този ценен музеен предмет от семейното наследство на една от най-големите плантации в Суоний Ривър… Какво искате да купите? — попита Бигърс.

Джон донесе желаните от Гардън предмети и ги постави на платформата, където стоеше Бигърс. След това направиха „търга“. Бигърс вдигна един чайник.

— Пет цента — каза Гардън.

— Шест — каза Джон.

— Седем — каза Гардън.

— Продадено — каза Бигърс.

— Какъв товар! — възкликна Гардън. Колата беше препълнена с плячката. В скута си и около краката си държеше истински съкровища. Тя и Джон бяха мръсни, вмирисани, но с победоносен вид. — Хайде да ги занесем направо в магазина — предложи Гардън. Нямам търпение да поставя самовара на прозореца. Какво мислиш са правили тези руснаци, при това в Съмървил?

Беше уморена, но възбудена и правеше планове. Хубаво беше да работи отново. Краят на техния вълшебен месец не беше краят на света.

— Ей, Джон, знаеш ли какво? Ужасно горещо ще бъде още два месеца. Обзалагам се, че можем да правим това всяка седмица.

— Гардън, ти имаш душа на пират.

— Я виж ти кой го казва! Не беше ли ти този, който убеди стария Бигърс да сложи всичките лъжици като един предмет, за да ги купим почти без пари?

— Забавно беше, нали? Може би ще си направя татуировка. Череп и кръстосани кости. Всеки моряк трябва да има татуировка.

— Всеки моряк трябва да се къпе. Миришем на порове.

— Ще ти изтъркам гърба и ти моя.

— Продадено, на джентълмена с татуировката.

— Защо телефонът винаги звъни, когато вляза във ваната? — плискайки с вода, Гардън се надигна.

— Аз ще се обадя. Ще кажа, че ще позвъниш по-късно.

Няколко минути по-късно Джон се върна в банята с чаша бренди в ръка.

— Изпий това, Гардън, майка ти е получила сърдечен удар.

Гардън махна с ръка.

— Тя постоянно получава сърдечни удари, не се тревожи.

— Страхувам се, че този път е наистина. Трябва веднага да отидеш в болницата. Ще дойда с теб.