Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (65) (Част първа)

64

На следващия ден Франсис Фабер вече се мотаеше около палубата за разходки, когато Гардън се появи там. Той повдигна за поздрав шапката си.

— Добро утро, ученичке.

Гардън влезе в крачка с него.

— Трябва да съм ви отегчила с въпросите си вчера. Съжалявам.

Фабер се разсмя.

— Не можете да си представите какво рядко удоволствие беше за мен да говоря толкова много. Професията ми налага единствено да изслушвам други хора. Умолявам ви да ми задавате каквито въпроси желаете.

Само един въпрос беше от значение за Гардън сега: „Как да накарам съпруга ми да ме заобича отново?“ Но него не можеше да зададе. А подозираше, че и Фабер не би могъл да му отговори.

— Как станахте психиатър? — попита тя вместо това.

Историята, която Фабер разказа, продължи по време на разходката, пушенето, бульона, още разхождане и обяда, сервиран върху подноси в безлюдния бар с шампанско и цигари. В нея имаше нищета, упорита работа, научни трудове, пълно себеотдаване в служба на страдащите.

— Толкова дълго време — каза Гардън, след като чу края на историята. — Толкова време ви е струвало да станете лекар — тя беше дълбоко впечатлена от това, че някой може да работи толкова усилено, толкова дълго, без да се откаже.

— Да, много време мина. Бях минал четиридесетте, когато получих най-високата си научна степен. Сега съм на петдесет и съм се отправил към Виена, за да започна отново да уча.

Петдесет. Почти можеше да й бъде баща.

— Какво ще правите във Виена? — запита тя почтително. За малко да прибави „сър“.

Следобедът Фабер предложи да обядват заедно.

— Аз ям сам на балкона — каза той, — и поглеждайки надолу, виждам, че и вие се храните сама. Жалко е, при положение, че бихме могли да се наслаждаваме на яденето заедно. Аз бих могъл да паля цигарата ви вместо един от четиримата сервитьори, които се надпреварват да сторят това.

Гардън размисли за момент; би било приятно. Но…

— Не — каза тя, — хората ще останат с погрешни впечатления. Знаете начина, по който се приказва за всичко, което се случи на кораб.

— Много сте предпазлива. Да, това ме натъжава, но е вярно. Все пак няма причина, поради която да не се срещнем в нощния бар след вечеря на чаша бренди и танци. Оркестърът е доста добър.

Истина беше. Гардън беше чула музиката им на път към каютата си след вечеря.

— С удоволствие — каза тя.

— Какъв добър танцьор сте, д-р Фабер.

— Какъв добър ласкател сте, г-жо Харис.

— Знам само едно нещо — боксьорската стъпка. Безнадежден случай съм, когато става дума за нещо по-модерно от фокстрот.

Гардън си помисли за г-ца Елис и нейните училищни дни за танци.

— Какво означава тази очарователно загадъчна усмивка? — попита тихо Фабер.

Гардън му разказа за г-ца Елис и собствения й фатален неуспех като танцьорка.

— Не мога да повярвам — те си пасваха идеално като двойка, телата им се движеха в безупречна координация в лекия ритъм на мелодията. — Кой съжалява сега?

— Истина е. И ставаше все по-лошо. Знаете ли, че съм блъскана от кола и единственото нещо, което си помислих, когато я видях да се приближава към мен, беше „слава Богу, че сега няма да се наложи да ходя на чай с танци“.

— Бедното ми дете — той я привлече по-близо към себе си, за да направят едно гладко завъртане. След което я задържа близо до себе си.

Гардън не забеляза това. Вниманието й беше заето от нова мисъл.

— Ако е вярно, че, погледнато психологически, няма случайни произшествия, мислите ли, че, в такъв случай, тогава съм излязла нарочно на пътя?

— Нарочно случайно?

— Да. Чудя се. Божичко, можело е да бъда убита. Колко глупаво. Забеляза, че широкото рамо на Фабер е много близо до бузата й. „Искам да положа глава на него, помисли си тя, да затворя очи и да танцувам цяла нощ“. Музиката беше толкова приятна, поклащането на телата им, усещането за силна мъжка ръка около кръста й. Внезапно се стресна. Що за мисли се въртяха в главата й? Единият й крак се блъсна в този на Фабер.

— Съжалявам — каза Фабер. — Счупих ли ви пръста?

— Не, няма нищо. Грешката беше моя. Трябва да си тръгвам.

— Наистина ли трябва? Все пак нараних ли брака ви?

— Не, не, бъдете сигурен, не сте. Просто искам да си тръгна.

— Разбира се — той я придружи до масата им.

Докато Гардън събираше ръкавиците и чантата си, Фабер взе шала й. Той я последва към изхода и постави шала на раменете й.

— Моля, позволете ми да ви изпратя до каютата — каза той. — Искам да съм сигурен, че не куцате. — Предложи й ръката си.

Гардън пъхна своята под лакътя му.

— Ще минем ли през палубата? Чистият въздух ще ви помогне да спите дълбоко — той не изчака за съгласието й, а я поведе към вратата, водеща навън. Прислужник я отвори при приближаването ви.

— Най-сетне — каза Фабер. — Изчиства се. Утре за първи път ще видим синьо небе — нямаше луна, звездите бяха ярки и близки като фенери, окачени на най-горната палуба.

— Колко е красиво — каза Гардън.

— Никога ли не сте виждали звездите над морето? Елате да ги видите по-добре — те минаха покрай осветените прозорци към носа на кораба.

Изглеждаше като че ли се движат из обсипания със звезди рай.

После звездите бяха затулени от главата и раменете на Фабер, когато той я прегърна и притисна устните си към нейните. Силната му ръка се пъхна под наметката й, докосна врата й, плъзна се по гърба й, стигна до основата на гръбначния стълб, притискайки нея към него, него — към нея.

Топлина изпълни сърцето на Гардън; гъдел плъзна по ръцете и краката й. Ръцете й се издигнаха по раменете му и обхванаха врата му и тя отвърна на целувката му със страстта на изгладнялата си за любов душа.

Наметката й падна и се изгуби нанякъде. Устните на Фабер се придвижиха надолу по гърлото до рамото й.

— О, Боже мой! — извика Гардън. Тялото й се изви в ръцете му. — Какво правя? Пуснете ме!

Фабер изправи глава, отпусна прегръдката си и хвана китката й в пръстите си.

— Не се плашете — каза той успокояващо. Доверете ми се. Най-естественото нещо на света е мъж и жена да се пожелаят един друг и да се вземат.

— Аз обичам Скай. Само Скай. Желая него.

— И така би трябвало, мила моя. А в този момент ти желаеш мен. Това не те отдалечава от твоя Скай. Него го няма тук. Аз съм тук сега. Можем да се радваме един на другиго.

— Не, не ми се вярва. Това е грешно — Гардън издърпа ръката си и се затича през палубата. Фабер вдигна наметката й, понечи да я последва, после се спря. Той я притисна под мишницата си, извади цигара и я запали в сключените си ръце. Горящата клечка освети усмивката му.

— Толкова ми е интересно — измърмори той, — когато декламират погрешните си представи за Фройд. И толкова са уплашени, когато им се случи да ги изпитат в реалността. Той изхвърли клечката през борда. „Въпреки това е жалко. Тази би трябвало да е невероятна в леглото.“

Гардън не напусна каютата си до края на пътуването. Храната, шампанското и цигарите й се носеха там.

Бяха я хванали в момент на отпускане, каза си тя, д-р Фабер се беше възползвал от моментната й слабост. За кратко тя беше насочила енергията си към него.

Въпреки това тя знаеше, че беше изпитала и нещо непознато. Целувката на Фабер беше различна от целувката на Скай, което й хареса. Опасно. Вълнуващо. Ново.

Никога не си беше представяла, че целувките на различни мъже са различни. Или пък че би допуснала да я докосне някой друг, освен Скай. Или че може да съществува физическо желание, без да има любов.

Сега мислите я връхлитаха ден и нощ.