Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (54) (Част първа)

53

Привикването на Гардън към новия живот започна с шок следващата сутрин.

Тя се събуди и не можа да разбере къде се намира. Не беше виждала никога преди тази сумрачна спалня. Нито нощницата върху нея, нито чехлите до леглото на пода, нито робата, опъната на стол при краката й. И беше съвсем сама.

Какво се беше случило? Какво правеше тя в тази непозната стая? Къде беше Скай? Тя облече робата и плахо отвори вратата до кревата. Тя водеше към стая с осем врати на всяка стена. Гардън се почувства, като че ли се е загубила в някакъв кошмар.

Тя отвори вратата, която беше най-близо до нейната. Зад нея се намираше пуст килер. Зад следващата, по-следващата и още по-следващата се оказа същото. Гардън хукна като обезумяла към другата стена и отвори всички врати, откривайки зад тях чекмеджета.

— О, не! — изплака тя и хукна обратно към спалнята.

Там имаше друга врата, от другата страна на леглото. Гардън завъртя валчестата дръжка, бутна я напористо, но вратата не се помръдна. Започна да плаче. Обърна се, търсейки някакъв начин да излезе, а вратата се отвори тихичко. Навътре.

Гардън избърса страните си с опакото на дланта си. „Колко съм глупава“, каза си тя. Мушна глава през отворената врата и откри един широк коридор, който имаше врати отляво и отдясно.

— Скай? — извика тя с изтънял гласец. — Скай?

 

 

Скай попи с устни сълзите на лицето и очите и.

— Каква си ми глупавичка! — каза той. — Трябваше да звъннеш на прислужницата и да я изпратиш да ме намери. Никой не може да те чуе, когато викаш. Голям късмет имаш, че бях нетърпелив и дойдох да те събудя, а иначе щеше да си лежиш тук, скимтейки като бебе.

— Не знаех къде съм.

— Бедничката ми!

— Нито пък къде си ти.

— Е, сега съм точно тук. Всичко е наред. Обяснението е просто. Беше толкова заспала снощи, че просто те пренесох в твоята стая и те пъхнах в леглото. Там имаше нощни принадлежности и си казах, че са от багажа ти. Сигурно помниш, скъпа, че на яхтата никак не се налагаше да носиш нощница.

— Но защо имам своя отделна стая? Защо си нямаме обща стая?

— Защото всеки трябва да си има отделна спалня, скъпа. Може да си лягаме в различно време. А и винаги се събуждаме по различно време. Освен това е по-романтично да те посещавам с похотливи намерения, отколкото да привикнем да се бутаме насън. По същия начин и ти ще можеш да ме посещаваш. Моята спалня е точно отсреща през хола. Ще бъде чудесно.

Гардън допусна, че може би е прав. В края на краищата, майка й и баща й също на времето си имаха отделни къщи.

— Ще ми помогнеш ли да си намеря дрехите? Гардеробната има само празни шкафове. А и бих искала да измия лицето си.

— Следвай ме.

Скай отвори всички шкафове. Част от дрехите на Гардън висяха зад три врати, а останалите бяха подредени в чекмеджета зад четвърта. Две от вратите се отвориха към тоалетна масичка зад тях. Нейните гребени и четки бяха върху й заедно с пулверизатори за парфюми и купчина сгънати кърпички.

Последната врата беше точно срещуположна на спалнята. Тя водеше към блестяща мраморна баня в розово.

— Ще ти поръчам закуска, докато се измиеш — каза Скай. — Къде ще искаш да закусиш, в кревата или на масата?

— Няма значение.

— Добре. Ще те видя след минута.

Когато Гардън се върна в спалнята, пердетата й се оказаха дръпнати и всичко беше окъпано от слънчевата светлина. Тя забрави всичките си страхове. Скай седеше до масата, поставена пред широкия прозорец с френска врата. Той стана и изтегли за Гардън срещуположния стол. Масата беше покрита с розова ленена покривка. Розово оцветен беше и сервизът, запълнил половината място. Пред Скай имаше само чаша с чинийка.

Гардън седна. Тя притисна носа си о стъклото на прозореца.

— Виж, Скай, какъв голям балкон. Можехме да закусим там, отвън.

— Когато стане по-топло, така и ще правим. В Ню Йорк пролетта още не е настъпила.

Гардън гледаше отвъд балкона в оградената със стени градина долу. Беше изненадана да види такава в центъра на Ню Йорк. В нея някак си беше заседнало убеждението, че единствената трева в града се намира в Сентрал Парк.

— Толкова се радвам, че има градина — каза тя.

— И аз се радвам, че има Гардън^[1] — каза Скай, докосвайки ръката й.

Гардън се засмя. Тя погледна през прозореца.

— Радвам се, че има… — погледна назад към съпруга си — … Скай!^[2] — каза тя, натъртвайки думата.

— Глупаво.

— Ти започна.

Те се хванаха за ръце и се погледнаха един другиго, разменяйки си безмълвни признания в любов.

— Ще изстине закуската ти — отбеляза меко Скай.

— Не съм гладна. Предпочитам да държа ръцете ти.

Скай пусна дланта й.

— Няма да говориш така след около час, когато стомахът ти започне да къркори от глад. Яж, скъпа. Имаме много работа днес.

Гардън повдигна куполообразните похлупаци и откри под тях омлет, печена пъстърва на скара, печени домати и притоплени хлебчета.

— Хъм — каза тя. — Няма ли да си вземеш?

— Не, благодаря, скъпа. Вече ядох. Може да ми подадеш каната с кафе.

Гардън наля кафе в чашата му. Обичаше да върши домакинска работа.

— Какво имаме да правим този много зает ден?

— Ще разгледаме това-онова, ще обядваме с Патерсънови, ще отидем на коктейл у Марк, после следва вечеря с някого, не помня с кого точно, после театър, и най-накрая ще видим накъде ще ни занесе течението.

Преди Гардън да попита кои са Патерсънови, някой тихо почука на вратата.

— Влез — каза Скай.

Пълна жена на средна възраст влезе, направи бърз реверанс и застана до масата, за да чака нареждане. Тя имаше сива коса, опъната на кок в горната част на главата й и широко, сериозно лице с правилен нос между малки кафяви очи. Нейната бяла блуза беше фино колосана. Носеше широка черна пола до глезените, черни чорапи, обувки със закопчаваща се каишка и малка черна престилка от тафта.

— Добро утро — каза тя. — Аз съм Корин, прислужничка на Мадам.

— Добро утро — отговори Гардън. Не знаеше какво още да каже.

Корин стоеше мълчаливо, с ръце върху престилката.

— Добро утро, Корина — каза Скай. — Мисис Харис ще позвъни, когато бъде готова за обличане.

— Много добре, сър, мадам — Корина излезе чевръсто, както беше влязла.

Гардън погледна прямо Скай.

— Тази прислужничка само за мен ли е? Аз не съм толкова неуредена. Зензи винаги казваше, че съм много по-сръчна от мама и Пеги.

— Тя е дамска прислужница, мила, а не камериерка. Като я гледам, тя точно знае какво да прави. Няма нужда да я учиш. Просто я остави да си върши работата. Но не й давай да ти оправя косата. Току-виж ти направила същата фризура, която е направила на себе си. Аз питах Лори Патерсън кой е най-добрият фризьор в града и тя обеща да ми го прати. Ако не се окаже достатъчно добър, ще вземем друг, който е по-добър.

През следващия половин час Гардън се срещна с мис Трегър, своята секретарка, и мистър Франсоа — фризьора. Скай каза на мис Трегър да се консултира с него за това на кои покани за посещение да отговори положително.

— Докато научиш кои харесваме и кои не, скъпа — обясни той на жена си.

Той обясни на мистер Франсоа, че мисис Харис иска така да й се направи косата, че да изглежда само руса.

— Обясни му какво направи твоят фризьор в Чарлстън, Гардън.

После тръгна да излиза.

— Мис Трегър ще ме намери, когато станеш готова за излизане. Ще изпратя Корина — каза той от вратата.

Гардън се остави в ръцете на специалистите. Не беше много по-различно, отколкото при абитуриентските й празници и венчавката й, освен дето прислужницата и секретарката й заеха мястото на майка й, а мистър Франсоа беше много по-бърз от мистър Анджело.

В единадесет тя срещна Скай в дневната, която беше свързана с нейната спалня. Носеше своята най-хубава синя копринена рокля. Скай й намигна.

— Най-хубавото момиче в града! — каза той.

Корин се изкашля.

— Мадам има нужда от сини обувки и чорапи — каза тя.

— Ще се погрижим за това.

Скай взе шапката на Гардън и палтото й от прислужницата.

— Корин, вчера вечерта някой е сбъркал и е сложил не където трябва нощните вещи на мисис Харис. Преместете ги.

Скай се сети откъде идваха сатенената нощница и роба. Мици ги беше оставила един уикенд.

— Много добре, сър — каза Каролин безучастно. Тя и без това щеше да свърши това. Преди Гардън да се върне в стаята си отново, Каролин възнамеряваше основно да я прегледа. В случаи като този винаги имаше изпуснати фиби, червила, парфюми, ако не и по-интимни аксесоари.

 

 

Скай поведе Гардън на бегла разходка из къщата. В тяхната част бяха: дневната, където се състоя посрещането им, спалнята на Скай, кабинет, гардеробна и баня, дневната на Гардън, спалнята й, пак гардеробна, баня и още по една спалня и баня за прислужницата й.

Скай обясни, че стаите на Вики са на същия етаж в другото крило. Имаше и стаи за гости. Нямаше нужда да се отбиват там сега.

Но тя можеше да види балната зала. Беше разположена в централната част на втория етаж.

Той отвори вратата и натисна ключа. Шест кристални полилея изведнъж светнаха с ослепителен блясък, пречупвайки светлината, която се отразяваше от огледала, поставени на всичките четири стени.

— Това беше Версайския период на Вики — каза Скай.

Той угаси полилеите и прекоси в ширина просторното помещение, за да дръпне пердетата от позлатен брокат на един от прозорците.

— Така е по-добре — каза той. — Ела тук. Можеш да видиш напъпилите дървета в парка.

— Друг балкон! Каква чудесна къща, Скай! Тя е като замък.

Скай се засмя.

— Че къде може да живее една принцеса? Когато бях малък, обичах да хвърлям балони, пълни с вода, върху хората по улицата.

Той отвори френските врати.

— Х-ъъъм. Мирише на пролет.

Гардън вдъхна въздуха. На нея повече й миришеше на бензин. И всичките тези моторни коли по улицата! Тя излезе на балкона да погледа движението по авенюто в двете му посоки.

— Гардън, здравей, Гардън! — някой я викаше през улицата.

Тя се усмихна и махна с ръка. Скай бързо я дръпна навътре.

— Това е някой, който ме познава, Скай.

— Всички те познават, Гардън. Трябва да е някой проклет репортер. Не ги поощрявай.

Скай тръшна вратите и спусна завесите, закривайки светлината на слънцето.

Гардън се опита да види лицето му във внезапната мрачина. Изглеждаше ядосан.

— Съжалявам — каза тя. — Мислех, че е някой от приятелите ти.

— Нищо. Само гледай да не го правиш отново.

Останалата част от обхода мина бързо.

Гневът на Скай, ако имаше такъв, беше преминал. Гардън се закикоти на неговите язвителни коментари на първия етаж.

— Това са приемните — каза той, като плъзгаше широко вратите отворени — също познати като „Холовете на драконите“.

Гардън премига срещу стените. Там висяха брилянтни китайски кимона и великолепни платна с китайска живопис и китайски фигури. Червени килими със златни дракони покриваха пода. Мебелировката беше нещо, което Гардън никъде не бе виждала — черно полирано дърво с фантастична дърворезба.

— Всичко това беше направено, когато Вики откри маджонга — каза Скай.

Гардън врътна глава, изразявайки неразбиране.

— Това е игра, скъпа. Не мога да повярвам, че още не е пристигнала в Чарлстън. Всички по света са луди по нея. Ще те науча веднага. Ние всички я играем.

Той я заведе в по-малка стая, също китайска, с четири маси, покрити със зелено сукно.

— Това е стаята за маджонг. Това са костюмите за играта — Скай отвори шкафа и й показа купчина бродирани копринени кимона във всички цветове на дъгата.

— Всеки си взема едно кимоно да носи, докато играе.

Скай погледна ръчния си часовник.

— По-добре е да вървим. Нататък няма нищо забележително. Трапезарията си виждала. Има закусвалня, библиотека, билярдна зала, бар, също китайски, и гардеробна за гостите. Разбра ли?

— Ще разбера, ако драконите не ме изядат.

Скай се разсмя.

— Знам какво искаш да кажеш. Те ядат само онова, с което са свикнали. Но може всички да станат сфинксове следващия месец. Сега Вики мисли за Египет. Тя винаги прави някоя друга къща. Мисля, че държи по един-двама декоратори във всеки град на цивилизования свят.

— Стаята ми е страшно красива и дневната също.

— Това е от времето, когато Вики беше се побъркала по Елзи де Уулф. Мисля, че свърши огромна работа и казах на Вики да не се занимава с моята част от къщата след това.

Гардън се радваше да чуе, че Скай може да каже на майка си да остави на мира неговото си. Нямаше да й хареса да се събуди някоя сутрин в саркофага на мумия. Тя пъхна ръце в палтото си, което икономът държеше за нея.

— Благодаря, Дженингс — каза тя с усмивка.

Скай й беше казал, че Дженингс е истинският шеф на къщата. Той можел да направи всичко — да ти осигури нещо или да те отърве от него. Достатъчно било да му се каже. Гардън изпитваше желанието да го помоли да направи така, че тя да не се чувства такава провинциалистка в големия град. „Но, каза си тя, това вероятно не е във възможностите му.“