Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (40) (Част първа)

39

Маргърит Трад беше една от първите, които се отбиха в голямата къща на Енсън в Саут Батъри.

— Какво е направила от имението? — попита тя.

— Не, не, Маргърит, това може да почака — каза Керълайн Раг. — Каква е тя, Едит? Носи ли корона?

Едит Енсън наля чай, удължавайки напрежението.

— Имението е заприличало на музей — каза тя. — А тя самата пък прилича на филмова звезда. И пуши! С дълго цигаре — черно и с диаманти около мястото, където се слагат цигарите.

Чаят изстина в чашите, докато гостите на Едит Енсън го изпият, слушайки разказа й за вечерята с принцесата.

— Тя е италианска принцеса, което се произнася „принчипеса“. В действителност е американка от Ню Йорк, но се е омъжила за италиански принц. Принчипеса Монтекатини. Питах Ендрю защо банката има италиански принц в управителния съвет и няма да повярвате какво ми каза — не той е управител, а тя.

— Дама в бизнеса?

Едит се наведе напред.

— Смела жена — каза тя с нисък глас. — Принцът е третият й съпруг. Развеждала се е два пъти.

Нейната публика мълчеше. Разводът беше толкова голям скандал, че те не можеха да си представят в действителност да срещнат човек, който да е бил разведен. Два развода бяха далеч от всякаква представа. Едит продължи, строейки кула от неправдоподобна информация. На вечерята принчипесата носела вечерна рокля от жълто кадифе, украсена с цветя, извезани от черни кехлибарени мъниста отдолу на предницата, около подгъва и по шлейфа, да, тя носела шлейф. Но това не било всичко. Отвъд подгъва бил наполовина под коляното, най-малко четири инча по-високо от всеки друг подгъв, който някоя от тях е виждала. Косата й била жълта. Но не блонд, представете си, а жълта — същият цвят като на роклята. Една от гостенките в къщата казала на Едит, че принчипесата имала своя собствена коса, избелена до чисто бяло. Върху тази основа нейният домашен френски фризьор боядисвал косата й в различни цветове всеки ден, така че да отговаря на облеклото й. Главата й била подстригана отзад и по гърба й въобще не се спускала коса. Отпред фризурата й била права и се скосявала към ушите й. А обиците, скъпоценните камъни! Висулките на обиците й били положително от диаманти, висящи от ушите почти до раменете. Тя имала диамантени пръстени на двете си ръце. Единият диамант бил голям почти колкото яйце на гълъб. Четири-пет диамантени гривни украсявали всяка ръка. И ръцете й били съвсем голи, роклята й нямала изобщо ръкави.

Гостите имали толкова бижута, колкото принчипесата, но не толкова големи. Всички били с подстригани коси, червило и руж. Да, принчипесата била също и гримирана. Имала дори грим на очите, черна линия на клепките и туш на миглите.

— Да — каза Едит — трябва да се каже, че принчипесата е красива. Шокираща, но определено красива. Едит не можеше да каже колко годишна трябва да е, но сигурно по-стара, отколкото е изглеждала, може би трийсет, може би даже четирийсет. Но кой ли можел да каже точно с всичкия грим, боядисана коса и диаманти върху й?

Мъжете? Да, мъжете били всички много елегантни, в пълно вечерно облекло, без смокинги. Но Едит малко разглеждала мъжете, тя била толкова очарована от дамите! Ендрю казал, че те всички били компания от кълвачи. Не, принцът не бил там.

След като чуха разказа за принчипесата, гостите на Едит бяха твърде преситени, за да слушат нейното описание на къщата. Тя била преустроена в английски стил „Чипъндейл“ от 18-ти век; всичко било перфектно полирано, тапицериите били съвсем нови. Навсякъде имало цветя и порцелан, златни и сребърни дръжки на всички маси и ракли; и сребърни звънчета на масите, близо до столовете и диваните. Принчипесата прокарала електричество в имението! Имало копринени абажури навсякъде и палещи се абажури във входното антре. Тя наредила да се постави също и водопроводна инсталация. След вечерята Едит ходила долу в дамската тоалетна стая. Басейнът бил покрит със син мрамор, а чешмите представлявали златни делфини. Водоснабдената тоалетна приличала на стол от синьо дърво, с позлатена украса. Клозетната чиния имала изплетена облегалка като на трон и седалка, която се вдигала при необходимост.

— За минута помислих, че няма изобщо тоалетна, а само стол. Почти бях в паника след всичкото вино, което бях изпила.

Имало много питиета: шампанско преди вечерята, после три различни вина с вечерята, а след това и бренди за мъжете. Жените пили ментовка. Забраната нищо не значела в имението, също както и в Чарлстън. Даже и отгоре. Жените пиели колкото мъжете.

Менюто? Едит не можеше наистина да каже. Тя била толкова отдадена на усилията си да не се заглежда в лакеите, че едва виждала какво има в чинията си. А въпросните лакеи били по един зад всеки стол в ливреи, с панталони до коленете и всичко останало.

Освен това, тя не можела и да познае какво яла. Принчипесата имала френски главен готвач и всичката храна била със сосове. Ястията били чудесни, но чуждестранни. Единственото, което могла да определи, бил десертът „Креп сюзет“. Главният готвач сам дошъл да ги фламбира в сребърен поднос, над сребърна алкохолна горелка. Каквото и да били яли, това си било пир.

Гостите на Едит въздъхнаха. Тя пък беше им дала друг пир. Имаше достатъчно да се говори със седмици.

— Ние пристигнахме — каза някой от скоро дошлите, — точно когато говореше за позлатената баня, Едит. Кажи нещо за принцесата. Как изглежда?

Едит наля чай за всеки, който беше дошъл по-късно, след първата група, докато по-рано дошлите се приготвиха да тръгват.

— Кога можем да я срещнем, Едит? — попита Керълайн Раг. — Можеш ли да я поканиш в нашия град? Чудя се какъв цвят ще бъде косата й тогава!

Мисис Енсън тръсна глава:

— Страхувам се, че вече е заминала. Те говореха, шумяха за заминаване. Някакъв техен приятел си бил купил яхта и се канеха да ходят на Палм Бийч за кръщаването й. Това, което мога да кажа, е, че те пътуват през цялото време.

Докато гостите на Едит Енсън се отдаваха на клюки за неморалността на богатите от Север, дъщерите на две от дамите изследваха моралното падение в пустинята.

— Бързай — каза Уентуърт на Гардън. — Ще изпуснем трамвая — Уентуърт затвори външната врата зад себе си.

— Защо излизаш, Уентуърт? Аз мислех, че съм поканена на вечеря у вас.

— Шъ-ъ-т. Не говори толкова силно. Татко мисли, че отивам на вечеря у вас. Хайде, да не закъснеем.

— Къде отиваме?

Уентуърт тръсна джоба на палтото си. Тежък звън накара Гардън да премига.

— Този звън като че ли показва, че си богата. Но какво можеш да си купиш в неделя? Всички магазини са затворени.

Тя говореше зад гърба на Уентуърт:

— Не бързай толкова, Уентуърт.

Уентуърт закрачи по-бързо:

— Не, ти побързай. Спестявам от седмици. Ще те черпя, Гардън. Отиваме на кино.

Скоростта на Гардън се утрои. Глезенът й беше наранен и въпреки твърдението й, че кракът й е още слаб за танци, тя можеше да се движи бързо като всички други, когато беше нужно.

Киното си заслужаваше да бяга заради него. На момичетата се позволяваше да го посещават само веднъж месечно и то само за един филм, избран от родителите им. Гардън даже нямаше нужда да пита дали да ходят, когато техните майки бяха заети при мисис Енсън.

Във „Виктория“ даваха „Шейха“.

— О, Гардън, не беше ли чудесно? Мислех, че ще припадна и май наистина припаднах.

— Мислиш ли, че хората наистина се целуват така? Как могат да задържат дъха си толкова дълго?

— Гардън, понякога ти се чудя. Те не само се целуваха, а правиха много повече. Той се любеше с нея.

— Уентуърт! Знаеш ли какво означава това?

Уентуърт мълчеше.

— Не, не знам — каза тя. — Мама каза, че ще ми обясни, когато порасна достатъчно.

— Моята майка каза, че мъжете искат само едно нещо. Аз я попитах кое е това нещо, а тя само ми каза, че ако някой се опита да ме докосне, трябва само да го шамаросам по лицето.

— Това нищо не ми говори.

— И на мене също. Мразя начина, по който големите пазят тайни и не ни казват нищо.

Уентуърт се разсмя.

— Каквото и да е, Рудолф Валентино наистина го искаше. А и го получи — тя въздъхна артистично. — Майстор — това е той! Бих се радвала да ме прегърнат така. Бих се радвала и ако се омъжа за такъв майстор.

— Ти си луда! Ще ти счупи ръката или ще ти разкървави носа. Аз искам да се омъжа за мъж като мистър Джилберт, в планините, който ще ми носи цветя и ще коленичи в краката ми.

— Басирам се, че и Мейн Уилсън е майстор, когато поиска да бъде такъв. Гардън, кога ще ме заведеш на чай?

— Дявол да го вземе, Уентуърт, аз съм много заета, за да ходя на чай у леля Елизабет. Ходих веднъж като благодарност за музикалната кутия. Нямам време да ходя отново. При това Мейн не е там. Той ходи на работа, а не на чай при баба си.

— Но той ходи там, Ребека ми каза. Той ходи при мисис Купър всякога, когато може да се измъкне от офиса. Ти обеща, Гардън, обеща да ме водиш.

— Добре. Ще я попитам дали е удобно да доведа една приятелка.

— Да, следващата сряда иди и я попитай, а след това по-следващата сряда ще отидем двете.

Когато дойде сряда, Гардън, с визитка в пъхнатата си в ръкавица ръка, се появи на външната врата на къщата на Традови, намираща се на „Мийтинг Стрийт“. Ниският чернокож мъж, който се появи след позвъняването, я позна от предишното й посещение. Той отпусна надолу малкия сребърен поднос, който държеше.

— Задръж си визитката, драга — каза той. — Ти си от семейството.

Гардън го последва по дългата алея до вратата на къщата. Той я задържа отворена за нея.

— Благодаря ти, Джошуа — каза тя, като влизаше. Беше малко разочарована, че не й беше позволено да постави визитната си картичка на подноса. В Чарлстън момичетата се сдобиваха със свои собствени визитни картички, когато навършеха шестнадесет години. При предишното посещение Джошуа със сияйна физиономия бе занесъл нейната на мисис Купър и Гардън се бе почувствала съвсем възрастна. И все пак хубаво е, когато разбираш, че те помнят и Джошуа те посрещне с „добре дошла“.

Елизабет се усмихна на Гардън и я въведе в стаята. Тя я представи на присъстващите.

— Седни тук, мис Трад — каза един от джентълмените, предлагайки й стола до себе си. Гардън се подчини, изпълнена с благоговение. Тя познаваше джентълмена по физиономия. Той беше говорил на момичетата в Ашли Хол за Поетичното общество и неговото списание и беше чел някои от своите стихотворения. Неговото име беше Дю Боуз Хейуърд.

Гардън сръбваше чай и се черпеше щедро от чинията с малки сандвичи и печени сладки, поднасяне от прислужница в униформа. Тя слушаше лекия забавен разговор на възрастните, впечатлена от това колко непринудени бяха всички те с мистър Хейуърд — истински поет, когото мис Макбий беше представила като „известен писател“.

По-късно нейната леля Елизабет каза:

— Дю Боуз е очарователен млад мъж и вярвам, че е чудесен поет. Аз нямам усет за поезията, тъй че не мога да кажа нищо определено. Имам усет за хората и той не е допускал фалшива нота досега. Ще трябва да се научиш, Гардън, да не се впечатляваш или влияеш от етикета. Важното е човекът, а не това дали е известен в обществото.

— Да, мадам — отговори Гардън. Но тя все пак беше впечатлена от това, че нейната стара леля беше в такива приятелски отношения с „известния писател“. Тя малко се плашеше да пита дали може да доведе една приятелка. Но нали беше обещала, а и беше вярна на Уентуърт.

Елизабет се съгласи веднага.

— Разбира се — каза тя. — Ще се радвам да видя твоята най-добра приятелка — и изсмивайки се тихо, добави: — Надявам се, че не е същата Уентуърт Раг, с която Ребека дразни брат си.

Гардън призна, че Уентуърт мисли много за Мейн.

— Кой знае — каза Елизабет, — тази момчешка глава няма нужда да се надува повече, отколкото сега, но Уентуърт има моята благословия, ако иска да се присъедини към групата млади момичета, които го преследват. И въпреки че е мой внук, мисля, че е най-привлекателният млад ерген в Чарлстън. Познаваш ли го, Гардън?

— Срещнах го на бала и това е всичко.

— Мисля, че ще го харесаш. Ще му кажа да дойде следващата седмица. Само запомни: не обещавам, че ще бъде тук. Все пак той работи.

По пътя за вкъщи Гардън се отби при Уентуърт, за да я запознае с успеха на мисията си. Уентуърт изпищя и я прегърна силно от радост.

— О, ще умра! Не мога да чакам цяла седмица! — тя се завъртя из стаята и падна на дивана в лъжлив припадък. — Ще видиш, като го срещнеш, Гардън. Той е най-чудесният мъж в целия свят!