Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (57) (Част първа)

56

На седемнадесети юни Скай и Гардън честваха четиримесечния си юбилей с вечерно парти вкъщи. Лори беше помогнала на Гардън да го организират в общи линии. Мис Трегър и Дженингс поеха грижа за подробностите.

Тема на празненството беше цифрата „четири“ Балната зала беше оформена като нощен клуб с маси за четирима и четириъгълен дансинг имаше четири менюта, всяко от тях включващо четири различни ястия, четири вида вина, по четири малки вазички с цветя на масите, четири свещи, четири различно опаковани подправки за менютата, по една за всяко.

Поканите носеха специални инструкции — жените трябваше да носят по четири пръстена и четири гривни на всяка ръка, а на вратовете на мъжете трябваше да има връзки с четири свободни края.

Върхът на вечерта дойде в четири сутринта, когато Дженингс отвори вратата за четирима тромпетисти, които възвестиха като с фанфари влизането на четирима мъже, носещи дълга маса, която поставиха в центъра на дансинга. На масата имаше кекс, дълъг четири фута и направен във формата на аероплан. Той беше посипан със зелен скреж и украсен с цифрата „четири“ на крилата шприцована от жълт крем. Гардън се хвърли и прегърна Скай.

— Честит юбилей, скъпи — извика тя и го целуна четири пъти. Беше страшно възбудена. Най-накрая тя го беше изненадала, поднасяйки му подарък, изцяло измислен от нея. Кексът представляваше миникопие на аероплана, който беше купила за него. Тя беше спечелила пари, давайки своя щемпел за нов вид студен крем. Рекламата за него щеше да се извести във всички списания през есента.

— Ето — каза тя щастливо, връчвайки му връзка ключове. На връзката имаше четирилистна детелина и четири ключа.

— Каза, че искаш да се научиш да летиш това лято. Аеропланът се намира в хангара на Лонг Айлънд.

Скай я сграбчи и я завъртя в кръг над дансинга.

— Ще полетим до луната! — извика той. Беше развълнуван като дете от своята първа голяма играчка. Подаръкът на Гардън беше вълнуващ в такъв смисъл, че той никога нямаше да се накани сам да си купи самолет.

Скай я спусна на краката й и върна четирите целувки.

— Страхувам се, че не преуспявам в областта на въображението, ангелче — каза той, после извади четири кутийки от джобовете си и ги постави на масата. Гардън ги отвори под възклицанията на всички жени. Те съдържаха четири гривни от диаманти, сапфири, рубини и смарагди. Всяка гривна беше направена от един вид скъпоценен камък, всеки камък беше четири карата, изрязан във формата на квадрат.

— Какво ли ще измислят на едногодишния си юбилей? — измърмори един от мъжете на жена си.

— Триста шестдесет и пет перли, разбира се — отговори тя. — Това е най-щастливата танцуваща кукличка на света.

Празникът беше честване на Гардън и Скай, но в същото време беше и събиране, за да си вземат довиждане. Хората щяха да напуснат града скоро за през лятото, заминавайки за Европа, Нюпорт, Кейп Код, Ейдирондекс или Лонг Айлънд. Нямаше да бъдат заедно до октомври, когато, всеки уверяваше Гардън за това, че Ню Йорк е в зенита си.

Вики беше вече заминала в къщата си в Саутхямптън. Скай и Гардън щяха да се присъединят към нея след два дни.

Те имаха още една голяма вечер в града. Следващата нощ Марк даваше вечеря за една малка група от дванадесет души, а и премиера на новото шоу на Гершуин „Скандалите на Джордж Уайт“.

Гардън беше чела за подобни премиери, но още не беше ходила на нито една.

Скай пък искаше да узнае, преди да замине, дали то щеше да стане хит.

Първата вечер надмина очакванията на Гардън.

Конна полиция задържаше настрана тълпата, докато лимузините спираха и мъже с цилиндри и изящно облечени жени пресичаха тесния тротоар до вратите на театър „Глоуб“. Гардън видя Лон Чени и Лилиан Гиш и за момент й се стори, че се мярка и Рудолф Валентино. Навсякъде имаше фотографи — на улицата, на тротоара, даже във фоайето. Без да е умишлено, Гардън се усмихваше непрестанно и бе разтворила наметката си, за да се вижда роклята, която носеше.

След представлението тяхната компания отиде в бирения ресторант „Брюъри“ за вечеря. „Брюъри“ имаше повече славата на бар, отколкото на ресторант, но неговите немски наденици и пържени картофи бяха признати за нещо подходящо за след театър. Там те се изпълниха с атмосферата на квартала, на квартирите, на мансардите на художниците оттатък улицата и на съседната западнала бирария. Ийст Ривър изглеждаше тъмна и тайнствена река, алеите между сградите предизвикваха тревожен трепет. Това беше екзотика, която неуморните, жадни за неизвестното млади нюйоркчани обожаваха. Простата храна бе също екзотика за тях.

Беше само един часът, когато напуснаха „Брюъри“. Беше много рано, за да се прибират вкъщи, още повече, че това всъщност беше последната им нощ в града преди заминаването. Те обсъдиха приятелски какво още да предприемат. Някой извика от един отворен прозорец да престанат да шумят, от друг прозорец чуха мъж да си подсвирква „Пътят, ей там, към Нови Орлеан“.

— Харлем — казаха Марк и Скай едновременно.

Те бяха ходили в Харлем и преди и Гардън не го беше харесала. Чернокожите там бяха различни от тези, с които беше израсла в имението. Те бяха по-черни по някакъв начин, който тя не можеше да определи, и я караха да се чувства чужденка въпреки големите им усмивки и дълбоки поклони.

Тя не каза нищо на Скай за своето неодобрение. Всичко, което Скай искаше да прави, беше това, което на нея й се искаше. А може би не беше права предишния път. Беше изморена, когато ходиха там. Може би си внушаваше.

— Нека отидем в „Котън Клуб“ — каза Марк.

Той се возеше с Гардън и Скай. Другите ги следваха в още три коли.

— Окей, окей. Ваша е колата.

— По дяволите, нали това парти е твое! Ще отидем в „Котън Клуб“.

— Не, не в „Смол…“

— А какво ще кажеш и в двата? Рано е.

Гардън потисна въздишката си.

Пристигнаха в „Смол Перъдайс“ след три часа. Дотогава Гардън получи главоболие. Тук не се различаваше много, според нея, от „Котън Клуб“ — същото общество от формално облечени бели хора и персонал от униформено облечени черни. Барманът направи знак и дузина сервитьори се спуснаха да местят маси, за да ги съединят в едно за групата им. Музиката беше силна, а във въздуха се стелеше гъст пушек.

Главният сервитьор им се поклони и ги поведе по набраната пътека между заетите маси. Включиха прожектор, фокусиран върху завесите, през които щеше да се появи следващата част от забавната програма.

Краят на прожектора осветяваше един от сервитьорите близо до сцената. Гардън замря. После се втурна през залата, блъскайки се припряно в хората и мърморейки извинения. За миг прожекторът докосна златната й глава и рефлектираха отблясъци от диамантите й. След това светлината се премести върху певицата на сцената.

— Къде отиде Гардън? — надвика Скай музиката.

— Може би в дамската, Скай — отговори Лори. — Остави на момичето лична свобода.

Няколко минути по-късно Гардън се шмугна на празния стол до Скай. Главата й се наклони близо до неговата, така че да може да я чуе.

— Познай кого току-що видях, Скай!… Джон Ашли, най-големия син на Реба. Знаеш я, от имението. Той е сервитьор тука.

— Гардън, не трябва да демонстрираш приятелски връзки с човек от помощния персонал. Ще го уволнят.

— Това каза и Джон. Затова и тутакси го оставих. Но беше чудесно да го видя. Той е един от най-добрите ми приятели. Навремето ме научи да плюя.

Смехът на Скай се извиси над музиката. Той прегърна Гардън.

— Ти си момичето с най-непредсказуемите таланти на света — каза той.

Когато певицата свърши, прожекторът се изключи и оркестърът започна да свири за танци.

— Хайде, ангеле мой — каза Скай. — Отложи плюенето за друг път и покажи на тези туристи какво е танц от Чарлстън.

Той я заведе на малкия квадрат пред сцената, оставен за дансинг.

Гардън се огледа за Джон Ашли. Той беше в далечния край на залата, до бара.

Тя му се усмихна и той й отговори с усмивка. После тя започна да танцува, спомняйки си времето, когато те двамата бяха деца, танцуващи върху изсъхналата земя в градината, между бараките на Селището.

Нейното тяло се движеше с непосредствената непринуденост на детето, оставило се на музиката и жизнерадостната свобода на танца. Бижутата й блестяха и нейната стилно оформена коса светеше, плисетата на скъпата й рокля блещукаха през задимената светлина. Но онова, което блестеше над всичко, бе нейното щастие. Тя отново беше момичето на Реба, танцуващо само заради щастието от танца.

Един по един другите танцьори се оттеглиха и спряха да играят, за да гледат Гардън. Скай стоеше на единия край, горд от възгласите на възхита, които чуваше наоколо. Гардън не забелязваше никого. Ритъмът на музиката беше във вените й и тя беше забравила къде е.

Когато музиката спря, тя се огледа учудено. Лицето, раменете и ръцете й лъщяха от пот, но тя дори не дишаше тежко. Не чувстваше да е правила някакво особено усилие. Музиката я бе носила. Музиката и спомените.

Диригентът на оркестъра започна да ръкопляска. Музикантите, а после и сервитьорите се присъединиха. Джон Ашли поклати глава и се ухили, пляскайки с останалите. Той знаеше онова, което Гардън не знаеше: че никога никоя бяла жена или мъж не са били аплодирани в харлемски нощен клуб по този начин. Той се гордееше с „малкото синьо и грозно бебе“ на майка си.