Серия
Семейство Малъри-Андерсън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gentle Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 301 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-021-6


Глава първа

Лондон, 1818 година

— Още една! — Джорджина Андерсън взе парче ряпа от чинията си, постави го умело върху лъжицата, нагласи пръста си като прашка и запрати резенчето през стаята. То се удари с плясък в стената и почти улучи тлъстата хлебарка, която побърза да се скрие в най-близката пукнатина. Добро попадение! Нямаше да допусне тези отвратителни гадинки да попречат на вечерята й. Точка!

Тя въздъхна облекчено и се зае отново с яденето. Хвърли кратък поглед към превареното нещо в чинията и отвратено я отмести настрана. Ах, как копнееше за Хана, дългогодишната готвачка на Андерсънови и нейните великолепни менюта със седем ястия. От седмици насам Джорджина сънуваше готварското й изкуство — и нищо чудно, след четириседмичното пътуване по море. След пристигането в Англия преди пет дни само веднъж се бяха нахранили както трябва — първата нощ след установяването на дока. Отседнаха в изискания хотел „Олбъни“ и Мак я отведе на вечеря в елегантен ресторант. Ала още на следващата сутрин се наложи да напуснат луксозния хотел и да се задоволят с доста по-мизерен подслон. Нямаха друг избор: като се прибраха в хотела след закъснялата вечеря, с ужас установиха, че всички налични пари от багажа им са изчезнали.

Джорджи, както на галено наричаха Джорджина семейството и приятелите й, не можеше да обвини хотела за кражбата. Само те двамата бяха обрани, освен това стаите им бяха на различни етажи. Много по-вероятно изглеждаше, че кражбата е била извършена по дългия път от доковете към хотел „Олбъни“, който се намираше на „Пикадили“, в западната част на града. На пристанището бяха наели файтон и бяха поверили багажа си на коларите, а те се бяха разположили удобно на седалките и безгрижно се бяха отдали на първите впечатления от нощния Лондон.

За съжаление това не беше първото им нещастие. Неудачите започнаха още седмица преди кражбата. След пристигането в Англия корабът им не можа да бъде закотвен веднага на пристанището и разтоварен. Пътниците трябваше да останат на борда цели пет дни, преди да ги отведат с лодки на сушата.

Всъщност това не би трябвало да изненада Джорджина, защото достатъчно често бе слушала колко е трудно да се намери място по доковете на Темза. Пристанището беше винаги препълнено, защото в зависимост от времето и вятъра в него влизаха десетки кораби наведнъж. Техният кораб беше само един от многото, пристигнали от Америка, а заедно с тях чакаха още стотина други от всички части на света. Това безкрайно чакане беше една от причините търговците от семейството й още преди войната да зачертаят Лондон от корабните си карти. Търговията с Далечния Изток и Западна Индия беше също така печеливша и не създаваше толкова трудности.

Дори след като страната им реши споровете със старата родина и в края на 1814 година бе подписан мирен договор, компанията „Скайларк“ продължи да се държи настрана от търговията с Англия, защото разтоварването и складирането на доставените стоки си оставаше сериозен проблем. Всяка година около петстотин тона ценен товар се разваляха или биваха открадвани.

Наистина не си струваше да се търгува с Англия при тези условия. Затова Джорджина не пристигна в Лондон на борда на кораб на „Скайларк“ и сега не можеше да се надява на свободно място за обратния път. Двамата с Мак се намираха в много трудно положение, защото наличните им пари възлизаха на смешната сума двадесет и пет американски долара. Това беше всичко, което носеха у себе си по време на кражбата, и сега не знаеха колко време ще им се наложи да изкарат с тези пари. Затова и Джорджина трябваше да се задоволи с тази мръсна стая, разположена над една кръчма в квартала Саутуорк.

Кръчма! Ако това стигнеше до ушите на братята й… И без това след завръщането я очакваше линч, защото бе тръгнала на път без тяхно знание, още по-лошо — без разрешението им. В най-добрия случай щяха да я затворят за няколко години в стаята й…

Е, най-вероятно беше да се отърве само със солидна порция конско. Макар че мисълта за петимата разгневени братя с гръмовити гласове, които щяха да се нахвърлят едновременно върху нея, не беше много утешително. За нещастие дори тези неособено розови изгледи за бъдещето не успяха да отклонят Джорджина от намерението й да замине за Англия — на всичкото отгоре придружена от Йън Макдонъл, който изобщо не беше от семейството. От време на време младата жена тайно се питаше дали здравият човешки разум, с който семейството толкова се гордееше, при нея не липсва напълно.

Джорджина тъкмо се надигна от масата след самотната си вечеря, когато на вратата се почука. Тя едва успя да потисне спонтанното „Влез!“, както бе свикнала да отговаря в дома си в Кънектикът, където живееше на сигурно място в кръга на семейството.

Тук вратата беше постоянно заключена, за да я предпази от неканени посетители. Мак бе положил големи усилия да набие в главата й това правило, макар че занемарената стаичка би трябвало да послужи като предупреждение да не се доверява никому в този негостоприемен и опасен квартал.

Ала гласът с тежък шотландски диалект й беше добре познат. Той принадлежеше на Макдонъл. Джорджина отвори и го пропусна да влезе. Масивната му фигура изпълни ниското помещение.

— Имаше ли късмет?

Мъжът изпухтя и се отпусна на единствения стол.

— Зависи как ще го възприемеш, момиче.

— Още едно забавяне ли?

— Така е, но напредваме, макар и бавно. Поне такова е моето впечатление.

— Това е добре — отговори без особен ентусиазъм младата жена. Не можеше да очаква кой знае какво, след като разполагаха с толкова малко средства. Всичко, което мистър Кимбъл, моряк от „Портунас“, кораба на брат й, бе могъл да им съобщи, беше, че е „много вероятно“ изчезналият годеник на Джорджина, Малкълм Камерън, да е бил видян в такелажа на един британски търговски кораб. Двата плавателни съда се срещнали преди известно време на връщане към Кънектикът. Брат й Томас не можа да потвърди тази новина, защото мистър Кимбъл го осведомил за своите наблюдения дълго след като „Погром“ изчезнал на хоризонта. Във всеки случай корабът пътувал за Англия.

Това беше първата следа от Малкълм, който преди шест години беше отвлечен заедно с други двама мъже направо от борда на „Нерей“, кораба на брат й Уорън. Насилственото набиране на американски моряци за английската флота беше един от поводите за избухване на войната, започнала през юни 1812 година. Диалектният изговор на Малкълм му изигра зла шега, защото първите години от живота му бяха преминали в Корнуол, Англия. При това беше американец, защото през 1809 родина родителите му се бяха заселили в Бриджпорт и нямаха намерение да се връщат в Англия. Ала офицерът от флотата на Негово кралско величество не искаше и да знае за това. Белегът, който украси брадичката на Уорън беше достатъчно доказателство за методите, които използваха офицерите при набирането на войници.

Следващото, което достигна до ушите на Джорджина, беше, че корабът на Негово кралско величество „Девастейшън“ е бил изваден от строя посред войната и екипажът му е бил разпределен между половин дузина други кораби. За нея беше напълно безразлично, че Малкълм е бил видян на борда на английски търговски кораб, и то след края на войната. Важна беше единствено следата и тя трябваше да тръгне по нея, за да намери Малкълм. В никакъв случай нямаше да напусне Англия без него.

— Към кого те насочиха този път? — попита с въздишка тя. — Към някого, който е срещнал някого, който познава един, който може би знае къде е той?

Мак се усмихна като на себе си.

— Това звучи доста обезкуражаващо, миличка. Та ние търсим едва от четири дни. Малко от търпението на Томас би ти се отразило добре.

— Моля те, не споменавай Томас в мое присъствие, Мак! Толкова ме е яд на него! Защо сам не дойде да потърси Малкълм?

— Със сигурност щеше да дойде…

— Да, след шест месеца. Заяви ми, че трябва да почакам още половин година, докато се върне от пътуването до Западна Индия. После още няколко месеца, докато отплава за Англия, намери Малкълм и го доведе. Никога нямаше да издържа! Не забравяй, че чакам вече шест години!

— Четири — поправи я мъжът. — Братята ти не се съгласиха на годеж, преди да навършиш осемнадесет години, макар че Малкълм ти направи предложение още когато беше на шестнадесет.

— Това не ме интересува. Всеки друг щеше да тръгне веднага. Но не, трябваше да бъде точно Томас с магарешкото му търпение. За нещастие неговият „Портунас“ беше единственият кораб в пристанището. Представяш ли си, той дори се изсмя, когато му казах, че вече съм твърде стара и Малкълм няма да ме иска.

Мак едва успя да потисне широката си усмивка. Нищо чудно, че Томас се забавляваше от тревогите на сестра си. В миналото малката госпожица не се тревожеше от вида си; красотата й разцъфтяваше бавно. По онова време вниманието й бе съсредоточено върху кораба, който щеше да получи за осемнадесетия си рожден ден. Но и от „Скайларк“ се интересуваше дотолкова, доколкото притежанието на собствен кораб щеше да осигури подходящ съпруг. И без това Мак беше на мнение, че младия Камерън е поискал ръката на Джорджина само по тази причина, преди да потегли с Уорън на дългото плаване към Далечния Изток, което щеше да продължи няколко години.

Минаха цели шест години, но Джорджина не искаше и да знае за добрите съвети на братята си, които настояваха тя да забрави Малкълм. Дори когато войната свърши и момъкът не се появи, тя не се предаде. Това поне би трябвало да накара Томас да се замисли. Джорджина нямаше никакво намерение да продължава да се мъчи, докато той се завърне от търговското си пътуване. Нима тя не беше изпълнена с жажда за приключения също като останалите от семейството? Не беше ли олицетворение на нетърпението? Всъщност всички би трябвало да го знаят. По онова време Томас не гледаше на този проблем като на свой, защото в края на лятото брат му Дрю щеше да се върне от плаване и да прекара няколко месеца вкъщи, преди да поеме следващия курс. А Дрю не отказваше нищо на единствената си сестра. Само че Джорджина нямаше търпение да изчака завръщането му. Тя купи тайно билети за един кораб, пристигнал в пристанището три дни след заминаването на Томас. Постара се да убеди Мак, че трябва да я придружи; толкова умело, че накрая той вече не беше сигурен кой от двамата е стигнал до тази идея.

— Слушай, момиче, търсенето ни напредва много добре, като се има предвид, че из Лондон се движат повече хора, отколкото из цял Кънектикът. Имаме късмет, че „Погром“ е в пристанището и екипажа му е разпуснат. Мъжът, с когото ще се срещна утре вечер, познава всички моряци. А днешният ми осведомител ме увери, че Малкълм напуснал кораба заедно със същия този мистър Уилкокс. Той със сигурност знае къде можем да го намерим.

— Това наистина не звучи лошо — съгласи се Джорджина. — Този мистър Уилкокс би могъл да ни отведе право при Малкълм. Аз… Мисля, че е най-добре да дойда с теб.

— Да не си посмяла! — изръмжа Мак и я изгледа сърдито. — Срещата ще се състои в една пристанищна кръчма.

— Така ли?

— По дяволите! Достатъчно лошо е, че си тук. Не ме затруднявай още повече!

— Но, Мак…

— Без „но“, малката. — Мак изглеждаше неумолим, но бързият поглед на Джорджина му даде да разбере, че каквото и да стори, ще бъде напразно: тя беше твърдо решена да наложи волята си. Фактът, че беше в Лондон вместо вкъщи, в Кънектикът, както предполагаха братята й, беше достатъчно доказателство за ината й.