Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ondine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Ондин

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Иванела П.)

ПРОЛОГ
Съдбата и корабите, които се носят в нощта

Дворецът Уестчеапър, юни 1678 година,

при царуването на Чарлз II.

Парещото слънце изпращаше немилостивите си лъчи към мъжете и хората. Нито едно облаче не обещаваше спасителен дъжд. Гордо изправен на гърба на изнервения си кон, Уоруик Чатъм проклинаше горещината. Не му се занимаваше с игри и представления. Ала кралят беше заповядал турнирът да се проведе и Уоруик трябваше да признае, че възможността да кръстоса шпагата си с лорд Хардгрейв, виконт на Бедфорд Плейс, го блазнеше. Двамата бяха врагове още от детските си години. И двете семейства бяха подкрепили стария крал Чарлз I. Ала мъжете от семейство Чатъм излязоха на бойното поле срещу Кромуел, докато родът Хардгрейв остана да чака накъде ще задуха вятърът. Към това се прибавиха и постоянните спорове около граничните земи…

— Спокойно, Дракон, спокойно — прошепна Уорик, опитвайки се да усмири буйния си червенокафяв жребец, който водеше потеклото си от чистокръвни арабски коне. Той беше свикнал с истински битки, не с разкошни турнири — също като господарят му, който от най-ранната си младост трябваше да защитава наследството си, разположено в северните области, от нашествията на шотландците.

Уоруик хвърли нетърпелив поглед към трибуната. В средната ложа седяха кралят и съпругата му Катрин. Макар да беше женкар и постоянно да си намираше любовници, кралят се отнасяше към законната си съпруга любезно и почтително. И сега беше свел към нея тъмнокосата си глава и слушаше внимателно думите й.

Пейките се пълнеха. Най-отпред седяха аристократите с най-висок ранг, зад тях не толкова значителните лордове и лейди. Гражданите нямаха достъп до кралското забавление. Уоруик разглеждаше развеселено пъстрата публика. Навсякъде блестяха коприни и кадифе, дори кожи — въпреки горещината. Сияещите лица свидетелстваха за весело, празнично настроение. След турнира щеше да се състои тържествена вечеря. Тази нощ и най-бедните благородници щяха да се нахранят до насита.

Да свършваме, каза си Уоруик. По шията на неспокойния му жребец се стичаха струйки пот.

— Спокойно, добричкият ми, спокойно — пошепна ездачът. Конят беше загърнат в покривало със синьо-златните инициали на лордовете Чатьм. Личният герб на Уоруик беше „горският звяр“, митическо същество, нещо средно между лъв и дракон. Гербът беше изобразен и на щита, а облеклото на рицаря беше в същите цветове като покривалото на коня. Под ризницата Уоруик носеше панталон от златна тъкан, подгизналата от пот риза грееше в кралскосиньо.

По дяволите, колко още трябваше да търпи, докато започне турнирът? Най-после Чарлз вдигна ръка, прозвуча сигналът на тромпетите. Турнирмайсторът стана и обясни причините за враждата между графа на Норт Ламбрия и виконта на Бедфорд Плейс. После покани противниците да застанат пред кралската ложа. Уоруик и Хардгрейв скочиха от конете, коленичиха пред Чарлз и издигнаха гласове:

— За Бога и за нашия владетел!

Зададоха им въпрос дали са съгласни спорът им да бъде решен на полето на честта. Турнирмайсторът отново подчерта, че битката няма да бъде на живот и смърт. Уоруик погледна към краля, който се усмихваше многозначително, вдигна рамене и смъкна наличника на шлема си.

Преди да започне турнирът, на арената излязоха няколко акробати. Уоруик се метна на седлото и препусна към красивата руса дама, която седеше на първата редица. Усмихна й се окуражително, тя скочи от пейката и му подаде шала, който беше свалила от главата си. Избухнаха ръкопляскания. Уоруик се поклони и се върна на мястото си. Публиката ценеше високо факта, че рицарят ще носи цветовете на своята дама.

Джейк, паж на Уоруик, когато го изискваха обстоятелствата, иначе камериер и кочияш, изтича при господаря си и му подаде копието.

— Всемогъщият е на ваша страна, милорд.

— Да се надяваме, че няма да иска твърде висока цена за милостта си — ухили се Уоруик. Джейк направи една от обичайните си гримаси и се отдалечи.

Застанал пред кралската ложа, турнирмайсторът размаха флага с цветовете на Стюарт и го сведе към земята. Уоруик вдигна копието си и пусна коня в галоп. Лицата и цветовете наоколо изчезнаха пред очите му, крясъците на зрителите се сляха с воя на вятъра. Остана единствено противникът. Само след миг…

Копието се заби с все сила в щита на Хардгрейв, чу се оглушителен трясък. Остра болка прониза ръката на Уоруик, от китката чак до рамото. Той се олюля, но напрегна цялата си воля и многогодишният опит, както и силните крака, му помогнаха да се задържи на седлото. Болката замъгли погледа му.

Едва когато се върна на изходната си позиция, той чу одобрителните викове на множеството и разбра, че е хвърлил Хардгрейв от коня. Обърна Дракон, грамадният боен жребец изцвили и се изправи на задните си крака. Господарят му захвърли счупеното копне и притичалият Джейк му подаде меча.

Рицарят препусна като светкавица към противника си, който стоеше в пясъка с вдигнат меч. Само на няколко крачки от Хардгрейв Уоруик скочи от седлото и прочете бесния гняв във воднистосините очи на виконта.

Този гняв означава поражение за него, каза си Уоруик и парира с лекота силния начален удар на виконта. Чу се звън на стомана.

— Един ден ще ви убия, Чатьм — изфуча Хардгрейв.

— До днес не съм имал причини да се боя от вас.

Двамата отскочиха назад, Хардгрейв нападна прибързано и Уоруик веднага се възползва от предимството си. Той избягна нападението, опря острието на меча си в оръжието на противника си и с лекота го изби от ръката му. Когато виконтът се втурна да го вдигне, Уоруик му подложи крак.

Хардгрейв загуби равновесие и се просна в цялата си дължина на земята. Уоруик направи крачка напред и опря острието на меча си в гърлото му.

— Браво! — извика кралят. Без да бърза, Уоруик прибра оръжието си в ножницата. Хардгрейв скочи и макар и неохотно, протегна ръка на противника си. Двамата се погледнаха с омраза, после се запътиха към краля и коленичиха.

— Добре свършено! — усмихна се владетелят. — Лорд Чатъм, оспорваната земя е ваша. А вие, лорд Хардгрейв, обещахте, че ще приемете без възражения решението ми. Довиждане, господа, ще видя и двама ви на банкета.

Уоруик стана, поклони се и изсвири през зъби, за да повика Дракон. Вместо да се върне в палатката си, той препусна към гората, за да намери малко хладина и спокойствие. Слезе от седлото на брега на едно поточе, свали шлема си и жадно се напи. После се освободи от ризницата, излегна се в тревата и се наслади на гъстата сянка. Славеите пееха, листата на дърветата тихо шумоляха. Толкова рядко му се случваше да преживее подобни мирни мигове. Очите му се затвориха и той заспа.

Не знаеше колко време е спал, когато изведнъж се изправи объркано. Някакъв шум от другата страна на потока го беше събудил. Той присви очи и се взря напрегнато във вечерния здрач, който бавно се спускаше над гората. До ушите му достигна гневен женски глас:

— Не! Никога! Убиец!

— Напротив, красива наследничке — отговори някакъв мъж и се изсмя заплашително. — Сега баща ти е мъртъв, а моят баща става твой настойник и управител на земите ти. И може да докаже, че двамата с баща ти сте искали да убиете краля.

— Мръсни лъжи! — отговори раздразнено жената.

— Съдиите ще кажат друго. Все още имаш възможност да избираш: моята закрила или секирата на палача.

— Върви в ада! Презирам те!

Дълбока тишина последва тези предизвикателни думи и Уоруик се запъти безшумно към брега. Трябваше да разбере какво става там. Навлезе във водата, но преди да достигне отсрещния бряг, жената изкрещя някакво проклятие, чу се шум от чупещи се клони и фигурата й изникна иззад храстите. Уоруик не можа да види лицето й, тя беше само неясен силует в здрача. Като видя непознатия, жената спря изненадано. Тъмната й коса блещукаше червеникава. Освен това Уоруик можа да види, че е млада, висока и стройна, с добре оформени, пълни гърди. Без да каже дума, той й протегна ръка. Тя нададе задавен вик, скочи във водата и заплува като риба.

— По дяволите, момиче, искам да ви помогна! — извика Уоруик и се втурна към мястото, където беше изчезнала. Затърси я, но напразно. Дали пък не се беше удавила?

Най-после той излезе на брега, където търпеливо го чакаше Дракон, събра снаряжението си, метна го на гърба на коня и излезе от гората. Но не можа да забрави случилото се. Или всичко беше само сън?

Когато наближи палатката си, Джейк изскочи насреща му.

— Ах, милорд, да знаете какво изпуснахте — покушение срещу краля! Какво вълнение настана! За щастие Негово величество дори не е ранен. Аз самият не видях нищичко. Доколкото разбрах, някакъв парламентарист, който бил противник още на Чарлз I, се върнал в двора с намерението да убие сина му. Но бил открит навреме и пронизан с меч. Негово Величество бил доста засегнат от случилото се, но наредил тържествената вечеря въпреки това да се състои.

Стъписан, Уоруик смръщи чело. Покушение срещу краля? Въпреки съпружеската си невярност Чарлз II беше почтен, умен, весел мъж — и добър приятел.

Трябваше лично да се увери, че кралят е жив и здрав. А и съпругата му Женевиев сигурно вече се тревожеше къде е изчезнал.

 

Късно вечерта той влезе в полутъмната стаичка, съседна на спалнята, която му беше отредил главният кралски разпоредител Риймс. С доволна въздишка се отпусна на богато резбования стол пред камината, в която пламтеше буен огън. Най-после този дълъг ден беше свършил.

Женевиев вече спеше, самият той беше останал малко по-дълго на трапезата, след като с облекчение бе установил, че с краля не се е случило нищо лошо.

Изведнъж чу лек шум и светкавично се обърна. Неясна фигура се плъзна като привидение към него и той я сграбчи за китката.

— Уоруик! — произнесе укорно женски глас и мъжът се взря изненадано в красивото, но разкривено от гняв лице на лейди Ан Фентън. Пусна я веднага и се облегна назад в стола си.

— Какво правиш тук Ан? Нима вече загуби интерес към краля?

Устните й се нацупиха в прелестна гримаса. Тя коленичи грациозно пред обутите му в ботуши крака и му позволи да надникне дълбоко в деколтето й.

— Нали знаеш, че ти си и си оставаш първата ми любов.

— Наистина ли? — ухили се той. — А мъжът ти?

— О, той не се интересува от светския живот.

— И аз щях да се чувствам зле, ако съпругата мм се домогваше до благоволението на краля. Бедният Джофри!

Жената стана нетърпеливо, забелязала, че прелестите й не постигат нужното въздействие, и се заразхожда като тигрица в клетка.

— При последната ни среща никак не те беше грижа за съпруга ми.

— Сега съм женен за Женевиев.

— Женевиев! — изсъска разярено тя. — Сладката, невинна, прекрасна Женевиев! Предупреждавах те да не се жениш за нея! — Смехът й прозвуча горчиво. — Всички казват, че треперела от страх, когато трябвало да застане с теб пред брачния олтар. Забележителният, твърд като скала, закален в безброй битки воин — един демон, който подлудява от възбуда повечето жени, но не и наивната Женевиев. Глупак си ти! Жена ти се бои от теб и от духовете, които обитават дома ти — от призрака на баба ти и на кого ли още не. Такъв властен съпруг, а на всичкото отгоре и семейно проклятие…

— Млъкни, Ан! — прекъсна я мъжът и в тихия му глас прозвуча недвусмислена заплаха. Той се изправи и пристъпи бавно към нея. — Съгласен съм с теб, макар и само в някои отношения. Жена ми наистина е сладка и мека, освен това познава фамилните легенди. Но нощем, в брачното легло, не й се налага да се брани от някакъв демоничен дивак, смея да те уверя в това. Ако си искала да събудиш звяра в мен, моя похотлива лейди, може и да си успяла. Но всичко това свърши, разбери. От два месеца Женевиев очаква дете и аз никога не бих й причинил болка. Напротив, бих дал живота си, за да я защитя.

— Ти не я обичаш. Ожени се за нея само за да изпълниш обещанието си. А аз…

— Моля те, Ан, иди да изпробваш изкуството си на прелъстителка пред Чарлз и ме остави на мира! Женевиев е и ще си остане моя жена. Тя носи под сърцето си наследника ми. Освен това тази вечер съм твърде уморен, за да я мамя. Върви си най-после, чуваш ли!

Вбесена, жената забърза към вратата, но на прага се обърна още веднъж и разтърси гъстата си черна коса.

— Значи тя носи под сърцето си наследника ти, Уоруик? И вероятно се съмнява, че ще преживее раждането.

Мъжът я последва, сграбчи я за раменете и я разтърси с все сила.

— За Бога, Ан, не обичам да посягам на жена, но не смей да ме предизвикваш!

— О, Уоруик! — изхълца дамата и се облегна на гърдите му. — Аз те обичам, имам нужда от теб! И мога да те направя щастлив, докато тя никога няма да успее!

— Стига, Ан! — Гласът му прозвуча по-меко, защото знаеше какво означава за нея, въпреки многото й любовници. — Никога няма да причиня мъка на жена си, не разбираш ли! Аз обичам доброто й сърце.

Разгневена, лейди Фентън се изтръгна от ръцете му.

— Един ден ще се върнеш при мен, Уоруик Чатьм! Кълна се в това! Още по Коледа ще потърсиш страстта в обятията ми!

Тя изскочи навън с шумящи поли, мъжът въздъхна облекчено п прекоси бавно стаята, за да седне отново в стола пред камината.

Само след няколко крачки обаче спря и изгледа втренчено вратата към спалнята. На прага стоеше Женевиев, лека и въздушна в сиянието на пламъците. Светлата й коса се стелеше на меки вълни по крехките рамене. Треперещите й пръсти бяха вкопчени в дървената рамка.

— Всичко ли чу? — попита потиснато Уоруик.

Тя кимна и се усмихна.

— Преди малко имах кошмар и се надявах… — Изречението остана недовършено. Тя се втурна към мъжа си, обви изящните си ръце около врата му и се сгуши като дете на гърдите му. — Благодаря ти… Аз се страхувах, че съм те разочаровала, а ти ми остана верен дори тук, в кралския двор. Това ме изпълва е истинска гордост.

Уоруик помилва нежно копринената й коса, вдигна я и я отнесе пред камината. Седна в грамадното кресло и я настани в скута си.

— Ти не си ме разочаровала, мила моя.

Жената се усмихна тъжно. Знаеше много добре, че той лъже, но не го обвиняваше в нищо. Макар че беше много внимателен с нея, тя просто нямаше сили да се мери с него в брачното легло. Нощем често се преструваше на заспала, за да избяга от съпружеските си задължения, макар че сърцето й беше пълно с любов към него. Той разгадаваше без усилие тактиката й, това се виждаше. Въпреки това не я принуждаваше и беше безкрайно търпелив. Един ден ще му се отблагодаря за всичко, заклеваше се пред себе си тя. Вярно, преди сватбата се боеше от него. Но страхът и скоро отлетя след срещата с неговата нежност и деликатност.

Всъщност тя искаше да стане монахиня в манастира, където я отгледаха. Но на смъртното си легло баща й помоли Уоруик да я вземе за жена и да се грижи за нея. Верният приятел не можа да отклони това желание на умиращия.

Една от цепениците в камината се разтроиш шумно, въглените се разлетяха и Женевиев подскочи уплашено.

— Спокойно, мила! — прошепна мъжът и я притисна по-силно.

Известно време двамата мълчаха, всеки потънал в мислите си. Уоруик смръщи чело. Ан имаше известно право — може би наистина не биваше да се жени за Женевиев, за тази плаха, крехка красавица, твърде слаба, за да излезе с вдигнато чело срещу злобните хорски приказки.

— Женевиев?

— Да? — попита тя и вдигна глава.

— Онова, което каза Ан, не е вярно. Има известни легенди, които засягат семейството ми, но баба ми е починала при злополука. Ние не сме демони, а и тези истории са от времето на Уилям Завоевателя, значи от тъмното минало.

— Освен историята с баба ти.

— Тя е полетяла надолу по стълбата, защото стъпалата са били стари и изгнили. Това няма нищо общо с проклятието.

— Да, знам, но в кошмара, който ме събуди, видях именно нея… — Хълцания задавяха гласа й. — Тя излезе от гроба, цялата в плесен, и ми предрече, че скоро ще я последвам…

— Тихо, милата ми, тихо! Никога няма да допусна да ти се случи нещо.

— О, Уоруик, толкова ме е страх! Толкова съм слаба…

— Имаш силата на моята любов.

— Аз също те обичам с цялото си сърце, а днес, на турнира, се бях самозабравила от гордост. Нито един рицар не може да се мери с теб. Всички го казаха.

Мъжът избухна в смях.

— Много съм доволен, че ти харесвам. А сега си легни, моя сладка, мила жено. Трябва да пазим детето, което расте в утробата ти. Аз ще изпия още една чаша портвайн и ще дойда.

— Добре, ще те чакам.

— Не е нужно — отговори той и помилва бузата й. — Знам, че искаш да си отпочинеш.

— Не, ще те чакам — отговори решително тя и стана от коленете му. Никога вече нямаше да разочарова добрия си съпруг. Щеше да се брани храбро срещу всички нощни призраци. Усмихна му се, после обърна пламналото си лице и забърза към спалнята.

Уоруик отиде до масичката с напитките, посегна към една гарафа и си наля чаша портвайн. Злобните приказки на лейди Фентън за проклятието го бяха обезпокоили много повече, отколкото признаваше пред себе си, и вътрешното напрежение сгорещяваше кръвта му. Колко му се искаше да грабне в обятията си жена — силна като Ан, която да сподели страстта му… Той изпразни чашата на един дъх с надеждата, че виното ще угаси огъня в гърдите му. Не, никога нямаше да измами добросърдечната си, изпълнена с доверие съпруга, колкото и трудно да му беше да обуздае напора в слабините си.

Странно защо точно в този миг си спомни младата жена в гората. Действителност ли беше тя или сън? Онзи мъж я заплашваше, но тя съумя да се защити и изчезна във вълните на потока. Реална сцена или игра на въображението му? Макар че не можа да я разгледа добре, красотата й беше направо зашеметяваща. И какъв темперамент… Ето, от такова момиче имаше нужда сега.

Не, той дължеше вярност на Женевиев, дори в сънищата си. Въздъхна и се наведе да изуе ботушите си. Захвърли ги в ъгъла и се стресна от глухия шум на падането им, последван от някакво изтракване. Обърна се и смаяно установи, че вратата към спалнята е затворена.

Странно, никога досега, дори когато беше уплашена до смърт булка, Женевиев не беше заключвала вратата пред него. А днес беше обещала да го чака.

— Уоруик! Ето я пак!

Уплашен, мъжът скочи и се опита да отвори тежката врата.

— Женевиев! — Той натисна с цялата си сила и вратата най-после се поддаде. — Женевиев!

Ключалката се разби с трясък и Уоруик се втурна в спалнята, без да обръща внимание на парещата болка в раменете си. Леглото под високия балдахин беше празно. През отворената балконска врата влизаше свеж вятър и развяваше светлите завеси, които шепнеха като призраци.

Някъде отвън долетя глух писък. Тъмно подозрение се надигна в душата му и краката му натежаха като олово. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да излезе на балкона.

— Женевиев!

 

Опяха я в кралския параклис и я изпратиха към вечния й път с пламенни молитви. Уоруик не се отделяше от ковчега. След няколко дни щяха да я натоварят на черната катафалка и да я откарат в Норт Ламбрия, за да я погребат в семейната гробница.

Преди да отпътува, Уоруик поседя малко в спалнята, която беше споделял с мъртвата. Внезапно усети някакъв странен повей. Стана, за да разбере откъде идва. Обиколи бавно стаята и когато отмести настрана един от стенните килими, откри тесен процеп. Натисна ръба и остана смаян пред безшумно отворилата се врата. Мушна се в тесния коридор и препъвайки се, заслиза по хлъзгавата вита стълба.

След малко се върна в спалнята и грабна една факла. Слезе по стълбите и попадна в стара, отдавна неизползвана затворническа килия. Между паяжините и цвърчащите плъхове намери монашеско расо и гръцка театрална маска. Изгледа странната находка, вдигна я гневно в треперещите си ръце и забърза обратно по стълбите.

 

Всички в кралския двор знаеха, че графът на Норт Ламбрия е неутешим след загубата на съпругата си. Затова уважиха решението му да се оттегли в далечните си земи. Ала Чарлз скоро усети липсата на приятеля си. Един ден не издържа и замина на север, където бе посрещнат както подобава на крал и приятел.

Уоруик му предложи учтиво гостоприемството си и се опита да се засмее на непрекъснатите му шеги, но студеното му, празно сърце не се затопли.

Най-после Чарлз, който беше умен, чувствителен мъж, се осмели да засегне опасната тема.

— Повярвайте, вие не носите вина за смъртта на жена си. Бяхте много по-добър съпруг от всички лордове, които познавам, без да изключвам и себе си, дано Всемогъщият и кралицата ми простят прегрешенията. Но сега е време да продължите да живеете. Вземете си друга жена…

— Не, няма да тласна към смъртта още една клетница.

— Това така наречено семейно проклятие е глупост и вие го знаете не по-зле от мен. Няма духове, които убиват.

Раздразнен, Уоруик удари по масата и съдовете зазвънтяха.

— Аз също не вярвам в духове, но знам едно — Женевиев не се е хвърлила от балкона, за да се самоубие. Тя е била убита. — За да потвърди думите си, той извади от шкафа монашеското расо и маската.

— И кой я е убил?

— Нямам представа. — Уоруик се отпусна на стола си и потърка пулсиращите си слепоочия. — Но преди да открия причината за смъртта й, не мога да си позволя нов брак.

— Кого подозирате?

— Лорд Хардгрейв.

Кралят поклати нетърпеливо глава.

— Вярно е, вие с него имате някои разногласия, но такова обвинение…

— Може би съм несправедлив към него. От друга страна обаче, кой друг би могъл да бъде?

— Уоруик, колкото и да ми е неприятно да го изрека, ще ви кажа, че вашата жена беше склонна към самоубийство. Е, добре, намерили сте в онази килия расо и маска. Какво означава това? Много хора се преобличат, когато отиват на тайна среща и вие го знаете. Трябва да преодолеете тази лудост, приятелю. Върнете се с мен в Лондон.

Тъй като кралят настоя, Уоруик го придружи в столицата. Както беше предсказала лейди Ан, по Коледа тя вече лежеше в обятията му и се наслаждаваше на дивата му, макар и странно отчуждена страст. Уоруик ощастливи и други жени, без да дари сърцето си — пламенният любовник не изпитваше нищо, докато доставяше удоволствие на дамите.

 

Мина цяла година. Може би времето излекува болезнената рана — но не намали решимостта му да открие убиеца. Нищо не можеше да го разколебае.

Чарлз настояваше приятелят му да се ожени отново, но Уоруик само кимаше с усмивка.

— Прав сте, Ваше величество, имам нужда от жена. — Но тази жена щеше да бъде изложена на смъртна опасност, защото някой искаше да му попречи да създаде наследници. В това нямаше съмнение.

 

Старият съпруг на лейди Ан почина след силна треска и една нощ, докато лежеше в прегръдките на графа, тя заяви възбудено:

— Сега вече можем да се оженим, скъпи!

Уоруик въздъхна, обърна й гръб и седна в леглото.

— Никога няма да се оженя повторно.

— О, аз ще намеря начин да променя решението ти — отговори тя, засмя се прелъстително и леко прокара пръст по напрегнатия му гръб.

Не, Ан не можеше да промени решението му. Тя знаеше само как да го възбужда. Жаден да я има, той я сграбчи в прегръдките си и даде воля на желанието си. Остави я чак на разсъмване.

Мисълта за Женевиев го преследваше ден и нощ. За Бога, той й дължеше справедливост. Трябваше да разобличи убиеца.