Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (80) (Част първа)

79

— Нека започнем да те оценяваме — каза г-ца Лемоан. — Ти си изключително красива. Това е сравнително полезно. Все пак не трябва да забравяш, че в холивудските ви филми гъмжи от красавици. Красотата не е рядка стока. Особено когато е обикновена. Казваш ми, че косата ти е отличителна. Веднага започни да я оставяш да расте, без да я изрусяваш. Носи тюрбани. Какво още имаш? Горда стойка на главата и раменете. Това се среща рядко. И по-рано се забелязва от лицето или фигурата. Това е най-ценната ти черта. Следва гласът ти. Той не дразни ухото. Качество, трудно за постигане. Имаш късмет. Добре си възпитана и образована. Едно удобство. Маниерите трябва да бъдат усвоявани, докато станат автоматични, а това отнема доста време. Така че в случая можем да си позволим да отминем този момент.

— И това изчерпва преимуществата ти, Гардън. Всичко останало е в твоя вреда. Добре си облечена, но ти липсва шик. Къде са колиетата, които носеше вчера?

— Вкъщи. Не подхождат на роклята.

— Кой ти каза? Който и да е той, защо го слушаш? Вчера възлагах надежди на теб. Костюмът ти бе имитация, а огърлицата, подобно на останалите ти бижута, не бе от „Картие“ или „Ван Клееф“. Днес сякаш те е облякъл „Ланвин“, а не Гардън Харис. Няма значение, облеклото може да почака. Трябва да започнем от самото начало. Кажи ми, Гардън, получила ли си изобщо някакво образование?

— Разбира се. Посещавах много добро училище.

— И как се справяше?

— Доста добре според мен. Оценките ми не бяха високи, но научих доста неща.

— И това доставяше ли ти удоволствие?

Гардън си спомни Ашли Хол. Сякаш отново усети смесената миризма на тебеширен прах, мастило и подово масло, която изпълваше класните стаи. Спомни си мис Емерсън, сухия й глас, високите й изисквания, търпението й, когато Гардън се затрудняваше, въпреки че полагаше всички усилия, радостта й от успехите на Гардън. Спомни си своята радост, чувството, че е постигнала нещо, задоволството от добре свършената, макар и тежка работа.

— Да, учението ми доставяше удоволствие.

— Тогава защо прекъсна? Не се и опитвай да ми отговаряш. Единственото достойно оправдание е може би само смъртта. Човек трябва непрестанно да се учи. Иначе животът става безвкусен. А за жените това важи с още по-голяма сила. Те трябва да имат непрестанен интерес към околния свят, трябва постоянно да научават нови неща. Защото това е в основата на женския чар. Интересно ми е какво правиш, какво мислиш, в какво вярваш, какво обичаш и мразиш? Кажи ми. Любопитна съм. Ако не съм съгласна с нещо, ще ти кажа. Обори ме, ако можеш. За какво говорим сега, ти и аз? Говорим за теб, за твоя ум, за твоите интереси. И естествено ти ме намираш очарователна. Защото и говоря за това, което те интересува най-много, говоря за самата теб. Кажи ми, Гардън, какви са интересите на твоя Скай?

— Жени и пиене.

— Така няма да стигнем доникъде. Ти просто не знаеш. Това ми каза току-що. Нищо чудно, че го отегчаваш. Ти не го питаш какво го интересува и самата нямаш никакви интереси.

Елен Лемоан докрай разнищи характера на Гардън, внимателно изследва всичките му страни и навсякъде намери пропуски и недостатъци. И след това се зае с трудната и отговорна задача да го изгради отново. Гардън бе живяла в Париж две години и нито веднъж не бе се разхождала по очарователните криви улички, никога не бе ходила в музей, нито пък бе сядала в някое от кафенетата по тротоарите. Допреди да срещне Елен, тя не бе говорила с французин или французойка, ако не се смятат продавачите.

Елен я отрупа със задачи.

Първо книги — за историята на Париж, на Франция. Книгите трябваше да са купени от някоя от сергиите по кейовете по левия бряг на Сена, а не от книжарница. Гардън трябваше да говори с непознатите, които се шляеха и ровеха из старите книги, да ги разпитва какво търсят и с какво то е интересно за четене. Гардън се научи да чете за удоволствие, освен това разбра, че Париж е бездънен извор на забавни и очарователни истории.

Следващата задача бе да се разхожда. Из музеи, из квартали покрай Сена. Да гледа. Да се спира в малките паркове, пръснати из града, и да вдъхва аромата на зеленината. Да седи в кафенета с вестник в ръка и да наблюдава хората, да се вслушва в разговорите им. И без да усети, Гардън се научи да не се бои от самотата, дори да й се наслаждава.

И ежедневни безкрайни разговори. За това какво е чела и какво мисли за него. За това какво е видяла и какво мисли за него. За това какво е чула, какви хора е срещнала, какви улици, картини, църкви и паркове е посетила. И какво мисли за тях. Малко по малко Гардън промени позицията си от пасивна към активна, извървя пътя от наблюдението до мнението. Научи се да мисли.

— Но, Елен, ние говорим единствено за мен — каза тя един ден. — Правиш ми някаква магия, нали?

Елен се засмя.

— Не смяташ ли, че аз съм най-интересният събеседник, който си срещала?

Гардън призна, че е така.

— Точно това е целта. И ти го разбра сама. Наистина напредваш, скъпа моя.

— Човек трябва да е съвременен — твърдо заяви Елен.

И Гардън започна да чете списания и вестници. Научи за Хитлер, Худини, Джъртруд Идерл, купата „Дейвис“, Мечо Пух, Мусолини, Чан Каиши, Ал Капоне, Йосиф Сталин, командора Бърди Пийчиз Браунинг.

И Чарлз Линдбърг. Един съботен следобед в пет часа Гардън взе Елен и двете отидоха на летище „Буржем“. Както много други парижани, от два дни насам те бяха следили по радиото съобщенията за младия американец, който излетял рано сутринта, или по парижко време рано следобед. Гардън прекара цялата нощ край един детекторен радиоприемник с притиснати към ушите слушалки, като се вслушваше в смущенията и се мъчеше да хване някакви новини. Тя по-добре от всички знаеше как се чувства Линдбърг. Тя си спомни вятъра, който брулеше лицето й, и самотата, която почувства, когато изгуби всички връзки с познатия свят, когато земята заприлича на кърпено одеяло и къщите изглеждаха като детски играчки. Представата за самотния нощен полет над студения безличен океан ужасяващо тлееше в ума й. Смелостта на младия авиатор бе наистина потресаваща. Тя от цялото си сърце желаеше той да успее да прелети над хилядите мили. В един след полунощ тя чу, че един час по-рано той се е скрил зад хоризонта на северноамериканското крайбрежие. Нямаше смисъл да будува повече. Но въпреки това тя остана край радиото. Струваше й се, че по този начин някак си му помага.

В девет часа на другата сутрин мис Трегър я намери на стола й, все тъй заслушана в предаванията. Тя си поръча първо кафе, а после и закуска. Когато Гардън се нахрани, мис Трегър извиси глас, за да надвика шума от слушалките:

— Мисис Харис! Още няколко часа няма да има никакви репортажи! Мисис Харис! Трябва да си починете!

Гардън свали слушалките и разтри изтръпналите си уши.

— Права сте, мис Трегър. Защото иначе, докато той се приземи, аз вече ще съм оглушала — тя се протегна и разтри врата си. — О, схванала съм се. Излизам да се поразходя.

След като тя излезе, мис Трегър написа седмичното писмо до Вики.

„Мисис Харис е все така самотна. Всяка нощ чете до късно, а през деня прави дълги разходки. Тази седмица не е ходила на фризьор.“

Мис Трегър умишлено пропусна да спомене за промените, които бяха настъпили в Гардън — навика й да си пее, живеца в погледа й, енергичната й походка, цялостното й излъчване на благополучие, усмивките й. Нека принчипесата си мисли, че момичето е потиснато. Така няма да й се меси. Наистина мис Трегър получаваше заплатата си от Вики и бе длъжна да й се подчинява, но това не означаваше, че трябва да й помага.

 

 

Гардън тръгна към реката. До всяка вестникарска будка, на всеки ъгъл имаше групички хора, които оживено разговаряха за Линдбърг. Линдбърг, Линдбърг. Тя прекоси „Ил дьо ла Сите“ и се отправи към „Нотр Дам“. Катедралата бе пълна с хора, които се молеха за успеха на младия американец. Гардън се присъедини към тях. „Какво пък, не съм била в църква от години. Досега не съм си давала сметка, че това ми е липсвало.“ Изведнъж я обзе увереност, че с Линдбърг всичко е наред. А с нея дойде и мисълта, че и самата тя се чувства прекрасно.

Поръча си обяд в един тих ресторант на „Ил Сен Луи“. И тук всички говореха за Линдбърг. След като си плати сметката, тя отиде на бара при управителя и каза:

— Мосю, аз съм американка. Би било чест за мен да ми позволите да поръчам вино за всичките ви редовни посетители. Желая да вдигна тост за капитан Линдбърг.

— В никакъв случай, мадам. Самите ние, французите, трябва да вдигнем този тост. Позволете ми да предложа една чаша на вас като американка. Той почука по една чаша, за да привлече вниманието на всички посетители и вдигна тост. Мъже и жени се изправиха, надигнали чаши, кимнаха на Гардън и опитаха. Тя им върна поклона, прие поздрава им и произнесе тост за сърцата на французите и щедрите им души. Чувстваше се безкрайно горда, щастлива и влюбена в цялото човечество.

 

 

— Напълни ми ваната, Корин, и ми приготви да облека нещо удобно. Обувки с нисък ток. Ще ходя на летището. Вестниците обещават кацане в седем и половина вечерта.

Докато ваната се пълнеше, Гардън телефонира на Елен Лемоан. Елен каза, че с удоволствие ще присъства на такъв исторически момент. Гардън разпореди в кухнята да приготвят кошница за пикник. Вече не я свърташе край радиото. Трябваше на всяка цена да бъде на самото място, когато Линдбърг завършва полета си.

— Ще пристигнем много рано — каза Елен. — Това е добре. Преди да се е събрала голяма тълпа, ще си намерим място, откъдето да се вижда всичко. А тълпа със сигурност ще има.

Когато пристигнаха, тълпата вече се бе събрала. Имаше също така полиция и войска, които задържаха хората зад стоманената ограда на източния край на летището. Когато видяха голямата кола, полицаите отвориха вратите и им махнаха да продължат към летището.

— Какъв късмет — каза Гардън. — Как така ни пуснаха?

Лаборд извърна глава и се ухили.

— Мадам, позволих си да закрепя едно американско знамение на калника.

Гардън и Елен избухнаха в смях.

— Те си мислят, че ние сме делегация от посолството — каза Гардън. — Ще изпратя благодарствено писмо на посланика.

В седем пристигна истинският комитет по посрещането от посолството. Паркираха близо до колата на Гардън. Гардън вдигна чаша вино и ги приветства с добре дошли. Лаборд бе разпънал масата за пикник още в шест и половина. Искаха да са приключили с вечерята, преди Линдбърг да е кацнал.

— Ау! — чу се откъм колата на посолството. — В тази тълпа са поне петдесет хиляди човека. — Гардън преведе тази забележка на Елен и Лаборд. Той се хранеше с тях по настояване на Гардън.

— В края на краищата твоя е заслугата да сме тук сега — му каза тя. Това, че другите американци постоянно гледаха компанията й й доставяше удоволствие. Чувстваше се палава, остроумна и празнично весела.

Гледката бе драматична. Отляво и отдясно мощни струи светлина се врязваха в притъмняващото небе. Червени, зелени и бели фойерверки се извисяваха и се пръскаха в искрящи цветни звезди. Развълнуваното бъбрене на тълпата ясно се чуваше през стоте метра, които деляха колите от оградата. Беше седем и половина.

Шествие от три лимузини с развети трикольори се появи от ъгъла на летището. Пристигна френската делегация. Но не и Линдбърг. Лаборд отиде до най-близката френска кола и поговори с шофьора. Върна се и поклати глава.

— Трябва да чакаме — каза той. — Преди около час „Духът на Сейнт Луис“ е бил забелязан над Ирландия. Едва ли ще пристигне преди девет.

— Значи можем да започнем да празнуваме предварително — каза Гардън. — Остана само шампанско. Щом е стигнал Ирландия, значи е успял. Прекосил е океана. Всичко е наред. След около час те влязоха в колата. Навън бе тъмно. Един по един около летището се включиха големи дъгови прожектори и го заляха в светлина по-ярка от дневната.

— Идва! — извика Гардън. Тя изскочи от колата и се взря в небето. Не се виждаха звезди. Светлините около летището ги изличаваха от небето.

И тогава изведнъж звездите отново се появиха. Само прожекторите търсачи продължиха да обхождат небето на бавни, лениви кръгове. Пистата бе тъмна.

— Какво стана? — попита Гардън и изтича до най-близката кола, за да разбере.

— Не зная, госпожице — каза американецът от колата. — Може само да са изпробвали осветлението.

— Колко е часът?

— Девет и четвърт.

Гардън не пропусна да благодари и бавно се върна при колата си. Не й се вярваше, че Ламаншът е направил това, което широкият Атлантик не е успял да направи.

Елен потупа ръката й.

— В моменти на отчаяние, скъпа Гардън, човек трябва да се опира на фактите. Те са единствените островчета на сигурност. С какви факти разполагаме? Смелият капитан е прекосил океана. Разполагал е с достатъчно гориво. Опитен пилот е. И е закъснял. Това е всичко, което знаем с положителност.

— Но вече е тъмно, Елен. И той няма никакви инструменти за ориентиране. Затова е било планирано да пристигне, докато е още светло.

— Когато е тъмно, има звезди. Хората са се ориентирали по звездите много преди да изобретят инструментите. Факти, Гардън, факти — те потънаха в мълчание и зачакаха. От време на време някоя сигнална ракета се устремяваше нагоре и разпръсваше цветовете си. Лаборд наметна завивка върху коленете на Елен. Захладняваше.

Светлините на летището се включиха. Гардън затаи дъх. Да, чуваше се звукът на двигател. Тълпата избухна в приветствени възгласи. Прожекторите опипваха небето.

— Знаех си — каза Гардън. — Сигурна бях, че ще успее.

Елен се прекръсти и едва чуто благодари Господу.

— Като кацне, ще излезем от колата — каза Гардън. — Искам да видя като маневрира по пистата и като излиза от самолета. Искам да видя лицето му.

Светлините угаснаха.

— Лаборд! — извика Гардън.

Шофьорът вече тичаше към диспечерската постройка. Шумът на тълпата се засили. Гардън се вкопчи във фактите. И в увереността, която бе почувствала в „Нотр Дам“ този следобед. Когато Лаборд се върна, тя спокойно го попита дали е разбрал нещо. — Това е бил друг самолет, мадам, който не е трябвало да кацне тук. Но капитан Линдбърг е преминал над Шербур в осем и тридесет. Скоро ще бъде тук.

— Каква драма! — засмя се Елен. За нищо на света не бих я пропуснала.

— Чувате ли, мадам? Шум от самолетен мотор! — каза Лаборд и свали прозореца си.

— Да, да, чувам го. О, но като че ли заглъхва.

Изведнъж блеснаха всички светлини и множество сигнални ракети. Елен и Гардън закриха очи. Гардън сграбчи дръжката на вратата.

— Най-после! — каза тя. Когато отвори вратата, шумът бе толкова силен, сякаш самолетът пикираше над тях. Лаборд я дръпна обратно, преди да е успяла да излезе изцяло.

— За Бога! — каза Елен.

С викове и свиркания тълпата заля пистата. Бяха съборили стоманената ограда и бяха изтласкали встрани полицията и войската. Приличаха на приливна вълна, която заля колата, като повлече Лаборд със себе си и обгради малкия сребрист самолет, който спря на около сто и петдесет метра пред тях.

— За голямо наше щастие — каза Елен, — съм донесла бутилка бренди. Кой знае кога ще се върне шофьорът ни.

— Той успя, Елен, прелетя без прекъсване над океана! Погледни, носят го на ръце. Чуй възгласите! Ще ми се и аз да викам.

— Ами започвай.

Гардън свали прозореца си. Вратата бе притисната от екзалтирани, крещящи мъже и жени. Тя подаде глава навън и се присъедини към възгласите.

— Линди! Линди! Браво! Браво!

Когато отнесоха Линдбърг и възторжената тълпа започна да се разпръсква, Лаборд си проправи път към колата. Бе изгубил шапката си и ръкавът му бе скъсан.

— Добре ли си, Лаборд?

— Много добре, мадам.

Разпокъсана колона от официални гости с цилиндри си проправяше път през оредяващата тълпа. Изглеждаха почти толкова раздърпани, колкото Лаборд. Представителен господин с остатъци от орденска лента през рамо бе притиснат към колата.

— Хиляди извинения — рече той и докосна ръба на цилиндъра си с облечена в бяла ръкавица ръка. После широко отвори очи. — Елен — каза той, — какво правиш тук?

— Просто се забавлявам, Мариус. Достави ми голямо удоволствие. А сега се заемай с министерските си задължения. Колегите ти ще се тревожат за теб.

По пътя обратно мадмоазел Лемоан тихичко се смееше. Гардън също се кискаше.