Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (36) (Част първа)

35

„Трябва да се старая повече“, реши Гардън, когато получи двойка на първото си контролно по алгебра. И на първото по латински. И по английски.

Когато мадмоазел Бонгран върна контролните по френски и Гардън видя голямата червена двойка, тя се отчая.

Френският беше единственият предмет, по който си мислеше, че се справя добре. Това беше едва втората й седмица в училището, а тя вече беше двойкаджийка. Бавно се запъти към следващия кабинет.

— Гардън — каза мис Емерсън, — би ли останала да поговорим след часа, вместо да ходиш в учебната зала?

Ще ми съобщи, че съм изключена, помисли Гардън.

— Да, мис — каза тя гласно.

Учителите бяха обсъждали продължително Гардън на събранието, което винаги провеждаха в началото на годината, за да преценят новите ученички. Всяка от учителките даде пример за работата на Гардън и своята преценка за нея. Решението не беше оптимистично за нейното академично бъдеще. Всички споменаваха желанието й да се хареса.

— Бедното дете — каза мис Мичъм, учителката по алгебра. Тя натиска молива с такава сила, че се чудя как не го чупи. — Вече почти очаквам да видя кървава пот по домашните й — мадмоазел Бонгран поклати глава.

— Наистина не мога да проумея. Има великолепен слух и добра памет. Устно е най-добрата в групата. Но не може да напише и най-простото упражнение.

— Определено има добра памет — потвърди учителката по история, — и работи добре. Знае подред всички крале на Англия, но не разбира защо те мразят кралете на Франция.

Всички погледнаха мис Емерсън.

— Пак ли аз? — попита тя.

— Сама си си виновна, Верити. Ти си тази, към която всички се привързват. Сигурно е заради начина, по който им четеш Браунинг.

— Глупости. Ще стигнем до Браунинг чак след две години. Причината е в моя акцент. Звучи им много екзотично. Мис Емерсън беше от Нова Англия и никога не приглушаваше съгласните.

— Е, добре, ще се заема с нея — каза тя.

В Ашли Хол признаваха, че не всички момичета са еднакво надарени. Но отказваха да приемат, че някое дете не може да бъде образовано. Ученичка, която имаше проблеми, биваше откривана навреме и получаваше специална помощ от най-подходящия за нея преподавател.

Гардън застана до бюрото на мис Емерсън, докато останалите момичета напускаха стаята. Изглеждаше толкова нещастна, че на Верити Емерсън й се прииска да я прегърне. Но милувките не бяха начинът, по който да й се помогне.

— Гардън, зная, че имаш трудности с работата си в училище — каза мис Емерсън със своя ясен глас. — Можеш да се справяш по-добре.

— Ще се постарая, мис Емерсън.

— Старанието не означава, че си се справила. А трябва да се справиш.

Гардън наведе глава.

— Зная, че можеш да го направиш. Ще ти покажа как. Искам да оставаш в допълнителни часове всеки ден, докато не решим твоя проблем. Знаеш ли как се провеждат следобедните часове?

— Да, мис. Но трябва да започна следобедни уроци по музика от следващата седмица.

— Гардън, ако не можеш да се справяш с нормалната си работа, няма смисъл да добавяш и музика.

— Майка ми го иска.

— Разбирам каза мис Емерсън — и наистина разбираше.

Маргърит Трад не беше първата майка, която искаше да има съвършена дъщеря. Мис Емерсън се замисли за момент.

— Гардън, ще напиша бележка на майка ти. Ще й кажа, че ще е по-добре за учението, ако музикалните ти упражнения са по пеене, а не по пиано. Певческото дружество ще ти хареса. И ще й кажа, че искам да оставаш следобедите с мен за един специален проект. Още е рано да говорим за оценки.

— О, мис Емерсън! — Гардън вдигна изпълнени с обожание очи към нея.

— След няколко минути имам час — не реагира на благодарността мис Емерсън. — Отиди в учебната зала; ето ти разрешително за оставане след часовете. С него можеш да отидеш първо в библиотеката. Искам да вземеш една книга, която се казва „Пътят на странника“^[1]. Ще я прочетем заедно.

„Аз вероятно се нуждая от повече кураж и от теб“, помисли си мис Емерсън, гледайки отдалечаващия се гръб на Гардън. Беше написала бележка, която допускаше Гардън в занималнята за изоставащи ученици. Тя щеше да е най-добрата там. Идеята за певческото дружество, изглежда, й допадна. Мис Макбий бе забелязала от входа на аудиторията, че Гардън, която седеше на последния ред, има необикновено приятен глас. Мис Макбий забелязваше всичко.

 

 

Приходящите ученици, които посещаваха следобедните часове, имаха избор — или да си отиват вкъщи за обед и да се връщат в три часа, или да останат в училището и да обядват с пансионерките и учителския състав. Мис Емерсън бе предложила второто в бележката си до Маргърит Трад, като бе добавила, че допълнителната такса не е от значение за повечето родители. „Тъй като те осъзнават, пишеше мис Емерсън, стойността на обучението в официално хранене за бъдещата кариера на една млада дама в обществото“.

Както тя и очакваше, мисис Трад беше казала на дъщеря си да остава за обед в училището всеки ден. Мадмоазел Бонгран се съгласи да позволи на Гардън да седи на „френската“ маса, където разговорите се водеха само на френски. Тя предсказа много правилно, че Гардън съвсем скоро ще се изравни и дори ще надмине останалите момичета.

— Оставете я да види, че притежава способности и ще добие повече увереност за отстраняването на слабостите си — каза тя убедено.

По принцип мис Емерсън беше съгласна с мадмоазел Бонгран. Но на практика тя трябваше да се занимава с тези слабости.

— Гардън — твърдо каза тя първия следобед, — има нещо, което трябва веднъж завинаги да разберем. Всички ние можем да се справяме по-добре, отколкото смятаме. Сами се побеждаваме. Не ни побеждават нито обстоятелствата, нито другите хора, нито лошата съдба. Побеждаваме се сами. Докато не решим, че не бива да бъдем побеждавани.

Тя погледна към изпълнените с обожание, неразбиращи очи на Гардън и тихо въздъхна.

— Ще разбереш какво искам да ти кажа след време. А сега да започваме…

 

 

Точно преди Деня на благодарността бяха изпратени известия с оценките.

— Зная, че имам една двойка, мамо — каза Гардън със скръбен глас, — но всичко останало са тройки. И съм сигурна, че ще подобря оценките си.

— Това не е важно, за Бога — каза Маргърит. — Не прави такива тъжни физиономии. Прекалено умните момичета само плашат мъжете. Ако ще подобряваш нещо, подобри премахването на тези лунички. Правиш ли си млечната маска всяка вечер.

— Да, мамо.

— Тогава ще е по-добре да я правиш и сутрин.

— Сутрин си проверявам домашните.

— Можеш да го правиш и в трамвая. Това, което виждат хората, е външността, а не съдържанието на главата ти. Трябва да се грижиш за кожата си.

Въпреки възраженията на майка й, работата на Гардън в училище постоянно се подобряваше. Налагаше се да влага доста усилия, но тя имаше желание и постепенно се научаваше как да учи за най-добри резултати. Дори оценките й по латински се вдигнаха на четворки, а по френски започна да получава и петици.

Мисис Лодсън, която ръководеше певческото дружество, беше очарована от Гардън. Повечето от силните гласове бяха сопрано, а Гардън имаше истински контраалт с богат долен регистър, който добавяше топлина в изпълненията на хора.

Когато говореше, гласът на Гардън също бе плътен и с колорит. Мис Оукмън, която преподаваше декламация, отдаваше това на влиянието на мис Емерсън.

— Тя се опитва да произнася думите като теб, Верити. Това я прави много различна.

Но напролет мис Оукмън откри, че Гардън има свой собствен талант. Момичетата преминаха от рецитациите на поеми и речи към разиграване на сцени от пиеси.

— Гардън се срамува да рецитира пред класа, но в пиесите става съвсем различно момиче. Тя е родена за актриса.

Мис Оукмън нямаше представа колко точно бе мнението й за Гардън. Нито пък останалите учителки, въпреки че бяха крайно наблюдателни.

— Стой тихо и гледай какво други хора правят — беше посъветвала Гардън, когато тя влизаше в първи клас, Реба. Гардън я послуша, наблюдаваше и после правеше това, което правеха и другите деца. Вкъщи, когато за пръв път попадна сред семейството, беше наблюдавала Пеги и Стюарт, за да разбере как да се държи в новата ситуация. След по-малко от година те се преместиха в града и тя трябваше да се приспособява с две различни училища и домашни обстановки, преди още да бе свикнала напълно с предишните. Гардън се превърна в хамелеон. Тя приемаше цвета на заобикалящата я среда, като усвояваше нормите на поведение и отношение от хората край себе си и в отговор се нагаждаше към тях, за да бъде приятна, харесвана, за да пасне добре, да бъде като тях. Никога не й беше хрумвало, че те може да не са прави.

 

 

Курсът по красноречие на мис Оукмън не беше единственият, който разшири заниманията си през пролетта. Курсът по рисуване изцяло напусна класната стая за семинари по скициране сред природата в парка на училището. Един следобед седмично мистър Кристи, преподавателят по рисуване, водеше една група от пансионерки на разходка и екскурзийки из града, за да скицират. Мис Емерсън включи Гардън в тази група. Училищната й работа се бе подобрила достатъчно, за да й даде един следобед почивка от занималнята.

Мистър Кристи, както и други преди него, беше попаднал случайно в Чарлстън и се беше влюбил в града. Пътуваше от Ню Джърси за Флорида, когато внезапно му се повреди автомобилът.

За да убие времето, докато механикът работеше, той реши да разгледа Форт Съмтър. Единственото, което Хърбърт Кристи знаеше за Чарлстън, беше, че там са дадени първите изстрели в Гражданската война. Механикът го насочи към батареята, място за разходки до Уайт Пойнт Гардънс.

— Оттам ще имате прекрасен изглед, но няма много за гледане.

Доста преди да стигне до батареята, мистър Кристи реши да отложи остатъка от пътуването си. Той изпрати телеграма до Палм Бийч, до човека, който бе поръчал портрет на жена си. Хърбърт Кристи едва бе започнал да си създава име на добър портретист. Но го изостави без колебания. Нито едно лице на света не би могло да го развълнува така, както стените и къщите на стария Чарлстън.

— Погледнете това, филистимянки такива — изрева той на влачещите се след него момичета. Разтвори ръцете си и заръкомаха силно, застанал на една крива и тясна пресечка на „Чърч Стрийт“. — Не виждате ли? Слепи ли сте?

Гардън видя къщата на Уентуърт Раг. Мисис Раг беше в градината и пиеше чай с майката на Джулия Чалмърс. Гардън се запита дали са сервирани и шоколадени сладки с орехи. Готвачката на Раг правеше най-хубавите шоколадени сладки с орехи на света.

Няколко от по-големите момичета просто видяха, че мистър Кристи е много артистичен. Те тайно си падаха по него. Той беше точно какъвто трябваше да бъде един художник — с къдрици, които падаха над челото му, и дълги, дълги мигли.

Някои от момичетата се стреснаха от желанието на мистър Кристи да ги накара да се огледат. Те видяха една тясна калдъръмена уличка, потънала в сянката на преплетените клони на дърветата, които растяха от двете й страни. Отстрани се издигаха фасадите на къщи, които оформяха верига от тухли и мазилка в променящите се розови, жълтеникави и кафеникави сенки. Единствената пукнатина във веригата беше една отворена порта близо до тях. През нея те зърнаха една оградена с тухлена стена градина с азалии във всички нюанси на розовото до стената. Разкошна глициния се катереше по стената и се подаваше над върха й, покрита с едри виолетови цветове и издаваща такъв силен и приятен аромат, че те го усещаха чак от улицата.

Едно от момичетата забеляза играта на светлини и сенки по стените, очертанията на балкона от ковано желязо на една от къщите, толкова ефирно осветен, че представляваше просто още една сянка. Дъхът й секна от строгите очертания на сградите, великолепието на тяхната простота, контраста между суровата чистота на линиите и меките пастелни цветове. Един неравен триъгълник мазилка се бе отронил от ъгълчето над един от високите прозорци на най-близката къща. Падналото парче бе разкрило прелестната подредба и строежа на старите тухли. Очите й бяха приковани в гледката и тя се отдели от групата, за да не би някой да я заговори.

Мистър Кристи забеляза това, разбра я и остана доволен.

— А сега, дами — каза той, — ще продължим разходката. Следвайте ме. Днес ще подишаме малко солен въздух и ще погледаме полета на чайките.

— Мистър Кристи е много забавен — каза Гардън на майка си след излета в час по рисуване. — Той ни нарича с фамилиите ни, без „мис“ отпред. На мен ми каза „Трад, прасе такова“.

Маргърит изсумтя.

— Това не е много хубаво.

— О, то е само шега. Той казва, че Чарлстън е една перла и че аз не го ценя достатъчно, колкото Библията например. Мистър Кристи е влюбен в Чарлстън и знае всичко за него. Днес ни показа една къща с врати, които бяха изрязани във формата на цветя. Каза, че това е Гардън Хаус и че цветята са гардении. Това същото име ли е като моето и твоето, преди да се омъжиш за татко?

Маргърит кимна.

— Тя е била наша, преди да дойдат янките. По право ние трябва да живеем там вместо онези ужасни Карсън. Те дори не са от Чарлстън. Той е от бранша.

— Какво значи „от бранша“, мамо?

Маргърит не я слушаше:

— Баща ми ми казваше, че салонът за танци в тази къща имал най-хубавия под в Чарлстън. Така се сливал с танцьорите, че човек имал чувството, че валсира из въздуха. Просто не е справедливо, че не живеем в собствената си къща. Ти можеше да даваш най-хубавите забави от всички момичета в града.

— А ние ще даваме ли забави? Бих искала да отпразнувам рождения си ден като Бетси Уокър. Играхме на карти вместо на глупави бебешки игри като „музикалните столове“^[2].

— Не бъди такава глупачка, Гардън. Догодина ще даваме истински танцови забави, знаеш това.

Гардън бе изненадана и ужасена. Танцовите й умения не бяха добри.

— Това означава ли, че ще трябва да танцувам и другаде, освен в училището по танци?

Маргърит закри очите си с ръка.

— Господи, защо си ме натоварил с това дете? — изстена тя. После отпусна ръка и заговори бавно, сякаш обясняваше на малоумен. — Ти… ще… си… на… петнадесет… години… догодина. Щом станеш на петнадесет, вече ще си приключила с училището по танци.

Гардън се обърка още повече. Училището по танци винаги бе двегодишно. Всичките й съученички щяха да ходят и догодина.

— Не се прави на толкова глупава, Гардън. Ти си по-голяма от останалите момичета в класа си, понеже си изостанала с една година. Това е. Просто ще завършиш с Уентуърт школата по танци. В действителност няма голямо значение.

За Гардън имаше значение. Тази нощ тя заспа разплакана за пръв път от много години. На следващия ден Уентуърт я развесели.

— Щастливка — поздрави тя Гардън. — Ще се отървеш от мис Елис. Да даваме свои забави и ще е толкова интересно! Това лято ще направим списъци кого харесваме и кого не. И ще ти помагам да се упражняваш в танците, Гардън.

Уентуърт Раг имаше щедра душа.