Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (23) (Част първа)

22

Дори Зензи трябваше да признае, че през зимата в града беше по-добре. В стаите с ниски тавани на сутерена беше по-топло, отколкото в къщата в имението. Но когато в средата на май дойдоха задушните, влажни дни, в апартамента стана непоносимо. През юни тухлените стени се навлажниха, килимите се пропиха с влага. Най-лошо от всичко беше, че миризмите се усещаха отново. Носеха се изпарения от старо вино, гниене и готвене. Въздухът беше тежък, отвратителен, смрадлив. Извън познатите миризми имаше и нещо по-лошо. То нападаше ноздрите и белите дробове натрапчиво и непреодолимо. Сладникава миризма, която причиняваше гадене.

Това беше мирисът на беднотата.

Маргърит отстъпи.

— Отиваме в имението — обяви тя.

И се разтресе от истеричен плач.

Животът в имението не беше същият, разбира се. Те живееха в Голямата къща, която беше останала почти без мебели, и единствената им помощ беше Зензи. В огромните ехтящи стаи лъхаше десетилетна запуснатост. Покритите с коприна стени бяха обезцветени и олющени, а копринените пердета бяха започнали да се разнищват. Изглеждаше толкова занемарено, колкото и горната част на къщата на „Шарлот Стрийт“. Но нощем хладният свеж въздух, който идваше откъм полето, изпълваше високите стаи. През деня този хладен въздух оставаше вътре, задържан от вътрешните щори на прозорците.

Имаше и други утешения.

Маргърит намери истинско съкровище на тавана — гардероб с дрехи на мис Джулия Ашли. Мис Джулия винаги бе купувала най-доброто, а за последните тридесет години от живота си бе носила само черно. Някои от дрехите бяха отпреди четиридесет години, но все още непокътнати. Всички рокли бяха дълги — мис Джулия не се беше поддавала на промените в модата. Винаги беше носила широки и дълги рокли.

— Ще запазим тези старини, Зензи — извика Маргърит надолу по стълбите. — Ще прекараш лятото в шиене.

Пеги прекара лятото в четене. Библиотеката на имението беше добре снабдена. Членовете на фамилията Ашли бяха образовани и възпитани мъже и жени, а мис Джулия също бе една от тях. Освен класиката и събраните съчинения на всички велики романисти, есеисти, драматурзи и поети, в библиотеката имаше и шкаф, в който бяха сложени подвързани в зелена кожа книги с монограма на Джулия Ашли. Това бяха съчинения на жени, някои от които бяха провокиращи със своята независимост. Мис Джулия беше добавяла бележки в полето със заострения си почерк, а тяхното съдържание бе дори още по-провокативно. Пеги започна сама да изучава френски език. Бележките на Джулия бяха най-много именно във френските книги.

Докато Пеги се опитваше да научи френски, Стюарт се учеше да дъвче тютюн. Сем Рагс му беше дал работа в своето магазинче и Стюарт попадна в обществото на дребните земевладелци от областта, които се събираха в преддверието на магазина и го превръщаха в свой клуб. Стюарт трябваше да дава спечелените пари на Маргърит и нямаше нищо против това. Беше готов да работи и безплатно, само и само да можеше да остава в дългите вечери и да слуша безкрайни истории и вулгарни шегички. Това го караше да се чувства мъж.

А Гардън беше в истинския си дом с хората, които я обичаха. Тя прекарваше времето си в селището.

През септември те се върнаха към градския си живот на „Шарлот Стрийт“. През следващите три години прекарваха летата в имението, а зимите — на „Шарлот Стрийт“.

Животът беше по-лек. След училище Стюарт отиваше да поработи в дюкянчето на Сем Рагс, в което се продаваха и автомобили „Форд“. Стюарт правеше демонстрационното кръгче с колата пред евентуалните купувачи.

— Е, мистър — смееше се Сем, — тази кола е толкова елементарна, че дори дете може да я подкара.

Стюарт беше много нещастен, защото не порастваше бързо, но Сем го успокои, като му каза, че видът му го прави най-добрият продавач в бизнеса.

— А също и най-добрият механик — винаги добавяше Сем. — Кълна се, момчето ми, няма нещо, което да не можеш да направиш с автомобил.

Най-щастливите часове на Стюарт бяха, когато в работнически комбинезон, с гаечен ключ в ръка и дъвчейки тютюн, той обясняваше на по-старите механици за водните резервоари, разглобяемите глави на цилиндрите и трансмисиите.

Неговата надница даваше шанс на семейството да прави своите разходки в неделните следобеди и да посещава сладкарници. Спечелените пари се използваха и за малки подаръчета като тоалетна вода и панделки. Имаха възможност и за по-специални харчения. При по-важни случаи Стюарт завеждаше дамите до Музикалната академия, за да видят на живо звезди като Мини Мадърн Фиски и Евелин Нисбит, или ги водеше в Принсес Тиътър да гледат филми.

Той също така отделяше една четвърт от заплатата си, преди да я даде на Маргърит и всяка сряда вечер отиваше с главния механик Джими Фишър на водевил във Виктория Тиътър.

Маргърит мислеше, че по това време той е на някакъв училищен кръжок. Оценките му бяха много ниски. Ставаха ужасни скандали. Маргърит изпадаше в ярост, след като излезеше от състоянието си на бленуване. Всичко зависеше от Стюарт. Той трябваше да завърши училище. Трябваше да си намери добра работа. Тя го ругаеше, унижаваше и му крещеше, че прилича на баща си — лош, мързелив и нерешителен. Сетне стоварваше цялата вина на компанията му, „онзи бял боклук Рагс“, и го заплашваше, че ще му забрани да ходи на работа и ще го накара да се отдаде единствено на учението си.

Стюарт беше достатъчно умен, за да разбере, че заплахите на майка му не бяха реални. Те се нуждаеха от парите, които изкарваше той, и когато той донасяше своите девет долара и двадесет и пет цента на всеки две седмици, майка му винаги беше много щастлива. Но обвиненията, че прилича на баща си, го разстроиха дълбоко. Спомни си как се чувстваше Маргърит — тъжна, нещастна, пренебрегната. Той се беше надявал, че ще успее да промени това нейно състояние и все още го чувстваше като свое задължение.

Но наистина мразеше училището и не можеше да научи нищо, независимо колко се стараеше. Обещаваше да се захване сериозно и силно се надяваше да стане чудо, но прекарваше по-голямата част от времето си с Джими Фишър и лъжеше, за да оправдае отсъствията си от къщи.

— Не се чувствай толкова зле — каза му Джими Фишър. — Проблемът ти, приятелю, е, че си жертва на тормоз. Майка, две сестри и огромна черна вещица. Нямаш шанс да се покажеш мъж.

Ако се налага да скриеш малко от истината, това не е престъпление. Жените докарват мъжа до много по-лоши работи.

Когато Маргърит се караше със Стюарт, Пеги винаги се опитваше да се намеси. Пеги се аргументираше със силен и висок глас. По време на учението си в гимназията тя беше станала високо, малко тромаво момиче, по-едро от брат си и от повечето от съученичките си. Ръцете и краката й бяха единственото красиво у нея. Сипаничавото й лице често биваше покривано от червени младежки пъпки, а косата й изглежда бе демонстрация на чувствената борбеност в сърцето й. Тя беше огнено червена, отличителен знак на семейство Трад, а освен това бе остра, с малки къдрици. Пеги я сресваше по модата на деня — изпъната назад и завързана с голяма панделка при основата на врата. Беше трудна за поддържане и непривлекателна маса.

Пеги се възпламеняваше от различни каузи. Опита се да гладува, за да подражава на Ганди, за когото пишеха вестниците. И беше заведена до кабинета на директора, защото беше марширувала по коридорите на училището с табелка с надпис, подкрепящ правото на гласуване на жените. Емелин Панкхърст и дъщеря й бяха нейните героини. Подписваше контролните работи и домашните си със „Суфражетката Пеги Трад“.

Всеки авторитет я вбесяваше, но трябваше да му се подчинява в училище. Искаше й се да се изучи дори повече, отколкото й се искаше да се бори.

У дома авторитет беше Маргърит и Пеги считаше, че майка й е най-вбесяваща от всички. Беше почти невъзможно да я накара да й обърне внимание; Стюарт единствен можеше да го направи. А когато Маргърит все пак я забелязваше, това винаги беше не на място. Тя помисли, че гладуването на Пеги е диета и я похвали, че е започнала да прави нещо за фигурата си. Презираше суфражетките като жени, които не могат да си намерят съпруг, и казваше, че „не са дами“. Единствен слушател на Пеги беше Гардън. След като вечер легнеха в стаята си, Пеги изливаше пред нея цялата си ярост и разочарование.

— Знаеш ли, че в Индия има хора, които просят за коричка хляб, а англичаните просто минават покрай тях и ги оставят да гладуват? И насила са нахранили мисис Панкхърст, като просто са прокарали един отвратителен гумен маркуч в гърлото й и са вкарвали по него каша. Отвращавам се само като помисля за това. Ти казваш, че това все пак са англичаните. Мислиш си, че това е отговорът, нали? Да, но грешиш!

Гардън, която не беше казала нищо и нямаше представа за какво говори Пеги, бързо поклати глава, като се съгласи, че това, което не беше казала, е грешно.

— Грешиш — повтори Пеги. — Защото и тук, в тази държава, положението е също толкова лошо. Когато суфражетките манифестираха във Вашингтон, беше изпратена кавалерия да ги разпръсне. Мачкаха ги с конски копита. И знаеш ли кой прати кавалерията? Политиците. Ето кой. Тях не ги интересува кое е правилно и кое — не. Знаеш ли, Гардън, че хора се избиват в цяла Европа?

Войниците намушкват с байонети малки дечица, но кой го е грижа? О, не. Това не е наша работа, казват политиците. Добре, но ако убийството на невинни хора не е наша работа, кое е? Някой би трябвало да се интересува от това, кое е правилно. А никой не го прави. Дори учителите в училище. Нека Европа сама се погрижи за Европа — това е всичко, което казват. А онези тъпачки от моя клас дори не знаят какво точно е Европа. Те си мислят, че важните новини са за това какво прави Ирен Кесъл, какви обувки носи Ирен Кесъл. Всички те са шокирани, защото Ирен Кесъл подкъси косата си. Нямат време да бъдат шокирани от ежедневното убийство на милиони и милиони хора. Казвам ти, Гардън, толкова съм бясна, че ми се иска да плюя на всичко.

Гардън се впечатли от все сърце от желанието на Пеги.

— И на мен ми се иска — каза тя, отвори прозореца до леглото си и въодушевено се изплю.

Пеги прекъсна речта си.

— Господи, Гардън, не съм знаела, че можеш да плюеш така. Нищо чудно да си уцелила съседната къща.

Гардън се ухили.

— Мога да плюя по-добре от всеки. Джон, най-големият син на Реба, беше най-добрият плювач в селището и ме научи, но сега аз съм по-добра и от него. Искаш ли да те науча?

Маргърит вероятно щеше да припадне, ако беше видяла как дъщерите й практикуват изкуството на плюенето. Новините, които толкова разяряваха Пеги, бяха сигнал за опасност за Маргърит. По улиците на Вашингтон маршируваха жени, а приятна личност като мисис Кесъл беше подкъсила косата си. Всичко това беше част от голямата промяна в света. Най-голямата филмова звезда беше Теда Бара, а тя определено беше неморална. Маргърит енергично бе поклатила глава, когато беше прочела възмутената редакторска статия в „Нюз Енд Къриър“. Името на статията беше „Проблемът с тангото“ и тя изразяваше всички тревоги на Маргърит. Светът се разделяше със своите принципи. Модата беше станала синоним на разврат.

Майката на Маргърит й беше дала своята проста и горда философия за живота. „Ти си лейди, Маргърит, и никой никога не може да ти отнеме това. Може би вече не притежаваме всичко, но все още имаме своите традиции и добрите си обноски. Докато се ръководиш от тях и се държиш като дама, каквато си, всеки ще те уважава и цени.“

Мисис Гардън бе вложила в думите „традиции“, „обноски“ и „лейди“ особен смисъл. Те означаваха смелост, липса на самодоволство, решителност, искреност и задължения на благородния произход. Маргърит, която беше твърде млада, за да осъзнае собственото си невежество, мислеше, че е разбрала какво й казва майка й. Тя изтълкува тези думи като доказателство за по-висшия си произход от останалите хора и беше сигурна, че ако е женствена в поведението си, ще бъде почитана като кралица.

За доста дълго време начинът на живот на Маргърит беше успешен за самата нея. Романтичните кавалерски традиции бяха все още действащи и силни в Юга. Никой, освен съпруга й, не се беше държал или говорил грубо в нейно присъствие. Мъжете, дори и да не бяха джентълмени, автоматически отстъпваха настрани, за да я пуснат да премине, а превозните средства спираха, за да я пуснат да пресече улицата. Тя беше обслужвана в магазините, докато жени, които не бяха лейди, трябваше да изчакат. Да бъде лейди беше кариерата на Маргърит. А разрушителните промени в културата на двадесетия век бяха заплашили устоите на нейния живот.

Когато обаче виждаше как децата й тръгват на училище всяка сутрин, тя се успокояваше. Стюарт отваряше вратата на сестрите си, както беше възпитан. А в момичетата, облечени със сиви роклички, с добре измити лица, личеше доброто възпитание и произходът. Нямаше нищо твърде модерно или нередно в тях.

Маргърит се поздрави. Независимо от тежкия им живот напоследък, независимо от срамното пребиваване на „Шарлот Стрийт“ и от изолацията от хората от техния тип, тя беше възпитала децата си правилно. Когато се преместеха до „Броуд Стрийт“, всеки щеше да забележи това и щеше да я поздравява. Стюарт щеше да е нейната гордост. И Пеги, и Гардън. Трябваше да признае, че те не бяха особено привлекателни. Дори, ако трябваше да е съвсем честна, бяха грозновати. Пеги беше едра и с набраздено лице, а Гардън беше кльощава, с огромни очи и дълга коса. Но те щяха да бъдат лейди и това бе единственото, което наистина имаше значение.

Маргърит нямаше никаква представа за събитията, които щяха да последват.