Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (31) (Част първа)

30

Маргърит и Пеги се прибраха вкъщи почти по едно и също време. Сенчестата къща беше като оазис след страшната жега по улиците. Жителите на Чарлстън наричаха месец август „лепкав“.

Пеги хвърли шапката си на един стол и попи лицето и врата си с измачкана кърпичка.

— Имам чудесни новини — изпуфтя тя.

Маргърит вече бе седнала в ъгъла на канапето, вдигнала крака на една възглавница, и си вееше с едно напарфюмирано палмово ветрило.

— Също и аз. Сядай, Пеги.

Пеги беше твърде развълнувана, за да седне и подтичваше напред-назад из салона, като застрашаваше стоящата в центъра му изящна масичка в стил „Шератон“.

— Току-що се връщам от колежа в Чарлстън. Тази година ще приемат жени и ще ми позволят да съм една от тях.

Маргърит вдигна брадичка и размаха ветрилото близо до изпотената си шия.

— Не бъди глупава, Пеги. Тази година влизаш в обществото. Връщам се от Едит Енсън. Не искаше, но аз я накарах да определи хубава дата за твоето тържество. А аз запазих залата „Южна Каролина“ за деня преди бала на момичетата на Монтагю. Това е най-хубавата вечер през целия сезон.

— Мамо, ти никога не ме изслушваш. Не искам да бъда представена по глупав старомоден начин. Освен това стотици пъти си казвала, че нямаме достатъчно пари. В колежа мога да получа стипендия.

Маргърит отвя думите й с ветрилото. Пеги сложи ръце на кръста, готова за сражение.

Пристигането на Стюарт предотврати сблъсъка. Той също имаше новини, но с отрицателен знак.

— В града има епидемия от испански грип. Почти четиридесет човека са приети в болницата „Роупър“. Един от тях е мистър Уокър. Той току-що припадна в банката.

Сражението на Пеги с майка й се състоя няколко дни по-късно, но причината бе друга. Маргърит бягаше от чумата, както я наричаха хората. Пеги отказа да отиде с нея в имението. Червеният кръст приемаше доброволци от всички възрасти, които да обслужват болните.

— Аз съм яка като вол, мамо. Мой дълг е да помагам както мога — тя беше непоколебима.

Стюарт не можеше да замине. Банката трябваше да продължи работа както обикновено. Той ходеше на работа, както и повечето мъже, с марлена маска на устата и минаваше на другата страна на улицата, когато се доближеше до къща с болни или до кашлящ човек. Но рядко имаше нужда от подобни маневри. Улиците всъщност пустееха.

Маргърит също носеше маска при пътуването за провинцията. Тя взе и помандър с мирис на портокал, за да го държи пред носа си.

Хората опитваха всичко, което им идваше наум, за да отблъснат разрастващата се ужасяваща епидемия.

Докато големият сребрист автомобил се движеше по пътя към имението, Стюарт и Маргърит различиха пред себе си едно странно, ярко облечено видение. Това беше Гардън, която носеше чистите си дрехи от селището, където Сара ги беше изпрала и изгладила, към Голямата къща. Прането беше в голяма кошница, която тя балансираше на главата си, докато влачеше босите си крака по прашния път. Черните жени винаги носеха нещата така. Гардън беше научила този номер още осемгодишна, но никой от семейството не я беше виждал да го прави преди.

Маргърит приглушено изписка от ужас.

— Погледни я — викна тя на Стюарт. — Какъв срам! Спри колата и я накарай да се качи.

Стюарт натисна клаксона. Гардън бързо се обърна, без ни най-малко да разклати кошницата и усмихвайки се широко, им махна с ръка. Маргарит простена. Гардън носеше преправена одежда, понеже нито една от старите й рокли не й ставаше. Това беше свободна, дълга до прасеца роба, съшита от избелели брашнени чували. Дебелите плитки на Гардън бяха завързани с връзки за обувки. Лицето и ръцете й бяха осеяни с плътна маса от лунички, а голите й крака — с драскотини, зараснали в различна степен.

— Гардън! Какво ти се е случило? — попита Маргърит.

— Не е ли прекрасно? Пораснала съм с четири инча от юни досега.

Стюарт повече не можеше да сдържа смеха си. Прикри го с изкуствена кашлица, която ужаси Маргърит. Тя грабна маската и помандъра. Гардън ги изгледа удивено.

Грипната епидемия свърши през ноември по същия тайнствен начин, по който и избухна. Тя уби половин милион американци. Но не докосна семейство Трад. Маргърит толкова се опасяваше от заразата, че постави даже и уединената голяма къща в имението под карантина. На никого не се позволяваше да влиза, а на Реба и Гардън бе забранено да излизат. В къщата не влизаше нищо, с изключение на консервираните стоки, които Сем Рагс доставяше пред кухненската врата. И дори те биваха потапяни в чайник с вряща вода на двора, преди да бъдат внесени вътре.

Този затворнически период включи най-дългите три месеца от младия живот на Гардън Трад. И представляваше повратна точка, от която нямаше връщане назад.

Колкото и огромна да беше Голямата къща, изглежда, че нямаше място, където Гардън да си играе, без да смущава майка си. Празните стаи и голите подове усилваха многократно всеки звук. Таванът беше нейното светилище. Натъпкан с куфари, кутии и гардероби, той поглъщаше шума, който Гардън вдигаше с игрите и песните си. Както и Стюарт и Пеги преди години, Гардън приемаше тавана като склад на очарования и фантазии.

Един следобед тя откри кутия с книги, която Пеги и Стюарт не бяха изследвали. Това беше колекция от проповеди. Гардън ги извади и построи с тях стол. Двете, които бяха на дъното на кутията, щяха да са идеални за подставки за краката. Но когато ги вдигна, едната се разтвори. Тя беше издълбана за тайно скривалище. Вътре, увит в парче избродирана коприна, лежеше един блестящ месингов ключ. Беше гравиран с рисунки на звезди и луни. Гардън се развълнува. Какво ли отключваше ключът?

— Къде е това дете? — Маргърит гълчеше Реба. — Достатъчно лошо е, че ям тази ужасна храна, нека поне не я ям студена.

Тя хвърли салфетката на масата.

— Сложи чинията ми в печката, Реба. Отивам да намеря Гардън и след като я натупам хубаво, ще се върна да се нахраня. Остави чинията на Гардън, тя ще го яде студено. И ще яде права.

Отне й десет минути да обиколи всички стаи, викайки ядосано. Беше бясна, когато изкачи стъпалата към тавана и блъсна вратата.

Очите й срещнаха създание от друга епоха. В неясната светлина на късния следобед й се стори, че вижда призрак. После видението заговори с гласа на дъщеря й.

— Не се вбесявай, мамо. Просто си представях, че съм тази дама — тя протегна ръка, сочейки миниатюрен портрет в рамка от перли.

Маргърит заговори бавно, внимателно подбирайки думите си:

— Не съм бясна. Стой спокойно, не мърдай. Не се движи — тя се взираше невярващо в дъщеря си.

Главата й беше покрита с дълга бяла перука, чиито къдри бяха хванати с ярка сребристосиня шнола от мъниста, приличаща на пеперуда. Лицето под перуката беше тебеширено бяло, покрито с плътен слой грим. Бузите и устните й бяха ярко начервени, а една широка синя линия очертаваше очите й. На нежната си брадичка имаше изкуствена бенка — лунен сърп от черно кадифе. Друга подобна, с форма на звезда, беше на гърдите й, също силно белосани. Беше облечена в сатенена рокля с цвета на лятно небе, с пълен набор от сребристо жабо, който обрамчваше дълбокото деколте и дългите до лакътя ръкави. Полите й се спускаха около нея, богато надиплени, бродирани със сребърни нишки във формата на пеперуди. Извезана със сребро фуста се подаваше изпод подгъва. Красотата й просто секваше дъха. Дългата й изящна шия и нежните издути млади гърди изглеждаха твърде уязвими, но величавата осанка на изправения младежки гръбнак и гордо вдигнатата глава, крепяща тежката перука, бяха царствени, женствени и вечни като Ева.

— Къде намери тези неща, Гардън?

Облекчена от въпроса на Маргърит, Гардън вдигна една плесенясала книга.

— О, мамо, беше толкова вълнуващо. Намерих един ключ в тази тайна книга и проверявах от куфар на куфар къде ще пасне, докато намерих този.

Тя се протегна надолу, за да докосне отворения капак и роклята се плъзна по рамото й. Тя бързо я хвана.

— Не ми става съвсем. Не можах да я пристегна — обърна се и показа на Маргърит отворения гръб. — Тази дама трябва да е била много слаба.

— Не се притеснявай — каза Маргърит, — всичко зависи от правилно подбрания корсет.

Гласът й беше странен, далечен. Маргърит още бе смаяна. Гардън — красавица? Не бе забелязала това преди. Как е могла да бъде толкова сляпа? Дъщеря й не бе просто красавица. Тя бе невероятна красавица. С такъв дар всичко беше възможно.

— О, Божичко, стъмва се. Сигурно съм закъсняла за вечеря. Съжалявам, мамо. Забавлявах се така добре.

— Всичко е наред, Гардън. Свали перуката и роклята. Внимателно. Сигурно са много стари. После слез долу. Ще отида да кажа на Реба да ти затопли вечерята.

— Мога ли да задържа портрета на дамата, мамо?

— Разбира се. Донеси го долу. Искам да го разгледам на светло.