Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devotion, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 134 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Корекция и форматиране
tsvetika (2008)
Сканиране и разпознаване
Сергей Дубина (2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

ПРОЛОГ

Мария Аштън стоеше до входа на жилището на енорийския пастор в очакване да отворят вратата. Колкото по-скоро — толкова по-добре; искаше да свърши по-бързо с цялата тази омразна работа. Какво си бе въобразявала, като бе отговорила на обявата? Отчаянието и измамата можеха да превърнат в глупаци и най-непреклонните души. О, тя обаче щеше да плати скъпо и прескъпо за тази измама! Твърдата като четина материя на полата, която жулеше кожата й, щеше да й се стори милувка, сравнена с онова, което щеше да последва в резултат на „нарушаването на приличието и доверието“, както би се изразил баща й, викарий Аштън.

Младата жена бръкна в джоба на полата си и извади измачканата статия, която бе изрязала от вестник „Лондон Таймс“ преди цели шест седмици. „Предлагам работа и жилище. Компаньон и възпитател. Област Йоркшир. Заплащане — според опита. За предпочитане здрав, силен мъж. Отговорете на адрес…“

Стиснала несъзнателно хартията, Мария се приближи до прозореца и едва сега забеляза колко неприятно бе времето навън. Оттук виждаше стръмния покрив на дома си. Той се издигаше през мъглата в далечния край на селото. Плочите, които го покриваха, бяха в рязък контраст със скромните къщички със сламени покриви, наобиколили добре обзаведеното жилище на викарий Аштън. Този факт се дължеше на десятъка, който вземаха последователите на църквата.

Единствената забележителност в селото бе домът й. Между камъните на тротоара бе набола трева и дори гаргите по голите дървета изглеждаха заспали. Всичко беше спокойно и тихо като местното гробище и в това нямаше нищо чудно; баща й използваше всеки повод, за да бичува лекомислието и веселието. Като капак на цялото това мрачно настроение, над земята се бе спуснала бяла мъгла, нещо наистина рядко за това селце, кацнало високо на хълма. А с мъглата бе дошъл и голям студ, който проникваше до мозъка на костите.

Странно, но тя не го чувстваше. Изобщо не усещаше нищо друго, освен вцепененост.

— Забранявам това! — изграчи внезапно викарият.

Мария се сви страхливо и погледна към вратата, загубила ума и дума. Къде да отиде? Така неминуемо щеше да стане обект на гнева му. Най-добре да се стегне и да изтърпи спречкването… както бе правила винаги. От малка бе разбрала, че е по-добре да изтърпи за кратко злобното бащино наказание, отколкото да живее непрекъснато, стисната за гърлото от ледените лапи на страха от едно евентуално разкритие.

От съседната стая се чуха ядосани гласове — на баща й, на друг мъж, на някаква жена… не на майка й, естествено. Майка й трепереше от страх и срам, свита в някой ъгъл, обърнала към стената пребледнялото си, изпито, нещастно лице. Това караше Мария по-успешно от всякакъв страх да се замисли как да се опълчи срещу баща си, караше я да трепери в самообвинения. Тъй като, макар да не даваше и пукнат грош за мъката или гнева на своя баща, майка й бе съвсем друго нещо.

Мери Аштън щеше да бъде обсипана с обвинения заради непокорството на дъщеря си. Щеше да й бъде припомняно вечно, че именно заради собствената й красота Мария бе по рождение обект на дявола, тъй като беше прекалено хубава. Ако чувствеността и миловидността на Мери не бяха накарали младия викарий да се поддаде временно на изкушенията на демона, в резултат на което се бе оженил за момичето, но не от любов (Бог бе единствената му любов, Бог и божественото положение, което Той щеше да гарантира на свещеник Аштън след кончината му), а поради разкаяние.

И Мария очевидно бе наследила майчината си склонност към разколничество. Та нали имаше наглостта непрестанно да оспорва бащиния авторитет? Което бе равносилно да оспорва авторитета на самия Господ. Нима не беше принуден да я наказва постоянно, както бе правил и с Мери в първите години на брачния им живот, преди да бе пречупил напълно духа й. Тогава тя все още отказваше да се подчини на извратеното му разбиране за авторитет?

Младата жена затвори очи. Къде й беше умът, когато отговори на тази обява? Мили Боже, та кой можеше да предположи, че на бащиния й праг щеше да се появи кралски пратеник, за да я разпитва във връзка с работата, за която беше кандидатствала в резултат на някакъв каприз? И то защото бе слушала прекалено съсредоточено приказките на наскоро омъжилата се Сара Маккан за невероятните удоволствия, които предлагаше светът извън селото (да не говорим за брачното ложе) и бе наблюдавала прекалено дълго и с копнеж красивите екипажи и още по-прелестните пътници в тях, които минаваха през селото на път за града.

И най-вече, защото искаше отчаяно да спаси един млад мъж — един много специален млад мъж — и да не му позволи да извърши непростимата грешка да се влюби в това изчадие на демонска похот, в дъщерята на викария Аштън. И още повече — за да не допусне да я споходи същата съдба като майка й, като се омъжи за подобен на баща й човек. И за да спаси и майка си.

Мария приглади с длани полата си и за момент, но само за момент, докато се сети, че суетата е голям грях, пожела да има някоя по-хубава дреха, нещо по-весело от мрачното черно, което я караха да носи най-често. Брат й Пол често бе обещавал някой ден да й купи синя рокля (щял да я поръча от един от луксозните каталози, който видял веднъж да разгръща една елегантна дама в скъпа карета), със същия син цвят като очите й — „сини като пролетно небе“ — който щял да подчертае „изумителната й красота“.

Мария не се смяташе за красавица, нещо повече — мислеше се за… грозна. Имаше бяла кожа и лененоруса коса, която винаги щеше да си остане такава, никога нямаше да посивее. Обикновено носеше дълбоко изрязано боне от черна дантела; това й се струваше най-подходящият вид шапка за млада дама на нейната възраст и с нейните очи, коса и кожа. Колкото до интелигентността — никога не я бяха смятали за умна. Можеше да чете и да пише, предимно благодарение на Пол, чиято най-голяма мечта бе да преподава. Но той не желаеше да учи децата на това, на което баща им учеше селските момчета; не искаше да плаши с огън и сяра, да използва Светото писание, за да бичува съвременната литература или идеите и идеалите на философите. Не, неговата мечта беше да обогатява ума, сърцето и душата на хората посредством истинското, нецензурираното знание.

Вратата зад нея се отвори.

Мария се обърна. Сърцето й спря да бие за момент, дъхът й секна. Баща й изпълни рамката на вратата, очите му горяха, широкото му, набръчкано лице бе изкривено от гняв, стиснатите му юмруци висяха край тялото. Въздухът изведнъж като че ли стана прекалено плътен; беше невъзможно да се диша.

— Вещица.

Гласът буботеше дълбоко и ниско в гърдите му. Познаваше този глас; той бе предназначен за особено непростимите грешници, чиито души той би обрекъл без секунда колебание на вечните мъки на ада.

Викарият затвори внимателно вратата, прекалено внимателно, за да изглежда заплашително. Дъщеря му отстъпи, гърбът й се допря до стената, притисна се към нея, сякаш се надяваше да се слее с махагоновата й ламперия.

— Няма да ме докоснеш вече — заяви тя с убеденост, която не изпитваше. Той можеше да се отнася към нея както си пожелае — поне така я бе убеждавал винаги. — Не съм вече дете. Вече съм голяма жена и ако поискам да напусна тази къща…

— Проклето момиче. Само една зла и изпълнена с омраза грешница би ме унижила по такъв начин.

Притисната в ъгъла, тя хвърли поглед към вратата, към прозореца. Нямаше измъкване. Да избяга сега означаваше само да вбеси още повече баща си, а трябваше да мисли и за майка си…

Мария вирна брадичка и, като разкрачи крака, срещна погледа на баща си. При вида на предизвикателството в очите й, цветът на лицето му стана малко по малко изгарящочервен.

— Няма да ти позволя да ме удряш повече. Напускам тази къща и, веднага щом мога, ще се върна за майка…

— Безочлив демон! Дъщеря на сатаната! Същата като нея, изкусителката Ева, унищожителката на праведността, на мъжката дисциплина и разсъдък. — Погледът му я изгаряше. Надвиснал над нея, с обгърнала масивното му тяло широка дреха, той изсъска през зъби: — Зъл дух. Промъкваш се в сънищата на мъжа, разрушаваш добродетелите му, изпълваш съзнанието му с плътски апетити, за да го отклониш от изискванията на морала и божествения закон.

Младата жена извърна лице.

— Няма да ти позволя да ме пречупиш, както направи с мама.

— Кучка…

— Няма да ме лишиш от моята младост и дух…

— Развратница…

— От достойнството ми! Ти си само един зъл човек, който се представя за Божи ученик. Ако имах власт, щях да те разпопя и да те прогоня от църквата. Щях да разкажа на жителите на това село, които толкова те тачат и се страхуват от теб, що за човек си всъщност!

— Тишина!

— Щях да им кажа, че десятъкът, който искаш от тях, е изключително висок. Че чудесата, които купуват с последните си пари, не са нищо друго, освен фалшиви обещания на човек, чиито собствени богаства нарастват извънмерно и който се надява един ден да стане епископ…

— Сквернословница!

— Съвсем сериозно възнамерявам да се върна и да отведа мама, за да я спася от жестокото ти безчувствено отношение, преди да е свършила като Пол.

— Как се осмеляваш да споменаваш пред мен името на този езичник!

— Мъртъв е заради теб… единственият ми брат е мъртъв…

— Лъжлива мръсница.

— Ти стоеше настрани и позволи на онзи зъл човек да вдигне десница срещу собствения ти син. Заради теб брат ми прекара последните две години от живота си в непоносими мъки…

— „Отмъщението оставете на мен“, е казал Бог.

— И въпреки това той продължи да те обича през цялото време, докато лежеше тук и умираше малко по малко. С последния си дъх те помоли за прошка…

— Това бе Божия преценка, не моя.

— Той беше твой син! Твоя плът и кръв, а ти отказа да говориш с него в продължение на две години, защото той се бе влюбил в една жена…

— В една курва! В една блудница. Заклеймяването и изгонването й от селото бе малко наказание. Трябваше да я изгоря на клада.

— Жесток, отмъстителен човек. Ще спася себе си и майка ни от теб, дори това да е последното нещо, което ще направя.

Вдигна ръка да я удари. В този момент вратата се отвори.

Джеймс Такли, помощник на херцогинята, висок сивокос мъж с очила с телени рамки и тъмен, но елегантен (и скъп) костюм, влезе в стаята и спря изумено при вида на викария, вдигнал треперещ юмрук и с избила по челото пот и на Мария, застанала в ъгъла, вирнала брадичка и с обляно в сълзи лице. Най-накрая се усмихна; е, не точно се усмихна — случаят не бе подходящ за подобна изява. Любезното му изражение очевидно имаше за цел да увери младата жена, че всичко ще бъде наред.

След като хвърли за последен път красноречив поглед към все още треперещия си родител, тя побягна към стаята, където я очакваше херцогиня Солтърдън в компанията на един внушителен и оплешивяващ лекар на име Етън Еджкъм.

Викарият впери ледения си укорителен поглед в Мария, докато тя се покланяше непохватно на крехката херцогиня — осемдесетгодишна матрона с обсипани с пръстени ръце, сребърни коси и с достатъчно строго изражение, способно да спре дори часовник. Подобен поглед би накарал повечето момичета на възрастта на Мария, която току-що бе навършила деветнайсет години, да потреперят (разбира се от уважение). Възрастната дама очевидно знаеше това, практикуваше го и се гордееше с него. Несъмнено именно поради тая причина сребърните й вежди се извиха нагоре, когато младата жена не реагира по типичния за една срамежлива мухла начин, а вдигна по-високо глава и присви очи. Тази й вироглавост викарият наричаше „сатанинско нахалство“ и възнаграждаваше с удари с тънък кожен каиш.

— Е, най-после се срещнахме — възкликна херцогинята с изненадващо силен глас, като се имат предвид възрастта и очевидно недоброто й здраве. Вдигна с трепереща ръка писмото на Мария от скута си и го прегледа набързо, преди да вдигне отново очи към нея. — Кажете, мис Аштън, защо кандидатствахте за тази работа, след като дадох ясно да се разбере, че търся мъж.

Младата жена преглътна, изкашля се и събра всичките си сили, за да не погледне към майка си; тя седеше на ниско столче до вратата, потънала в дрехите си, а очите й, прилични на черни, безжизнени дупки, се взираха в пространството. Някога, ако се вярва на широкоразпространената мълва, Мери Суифт била красива и изпълнена с огън и енергия, подобно на дъщеря си; желаели я всички неженени мъже в селото. Но това било преди да се появи викарият Аштън и да я спечели с обещания за рая, който очаквал всяка жена, тръгнала с него да спасява обречените на адски мъки души в Англия. Бедната Мери. „Бедната ми майка.“ Красотата й, младостта й, мечтите й — всичко беше похабено; вече бе минала възрастта, когато това я бе вълнувало. О, да, не само възрастта бе причина за притъпената строгост на изражението й, за загубата на младежките емоции. Основен принос за това имаха разочарованието и загубата на илюзиите и надеждите. Погледът й бе винаги безизразен, лицето — неподвижно, подобно на пейзаж без слънце, сив и нерадостен.

— Мис Аштън? — изтръгна я от размислите й гласът на херцогинята.

Мария изправи рамене и срещна острия й поглед.

— Не виждам каква е разликата; ако жената е подходяща за тази работа…

— А вие подходяща ли сте за тази работа, мис Аштън? Нужен ми е силен във физическо, умствено и емоционално отношение човек. Задълженията ви, ако реша да ви наема, понякога няма да бъдат никак лесни.

Това изказване очевидно предизвика болка у старата дама. Здраво стиснатите й устни потрепераха, но, очевидно привикнала на страданието, тя се съвзе почти веднага. Огледа младата жена от главата до петите и, като махна пренебрежително с ръка, рече:

— Вие сте още почти дете. Дете! Струва ми се невероятно, че бихте могли да се справите с… дадената ситуация. Какво ви кара да мислите, че сте достатъчно зряла физически и емоционално, за да работите с… недъгави хора?

— Брат ми беше инвалид — избъбра тя, като се прокле заради отчаянието, което долови в гласа си. — Беше пребит безмилостно от три пъти по-едър от него мъж, за когото състраданието очевидно е било нещо непознато. Гръбначният му стълб бе счупен на три места. В продължение на две години аз бях денонощно до него. Хранех го. Обличах го. Къпех го. Четях му с часове, окуражавах го, умолявах го да не умира. Наблюдавах го как понякога се оживява и после потъва отново в отчаянието. Раздвижвах крайниците му, защото не можеше да ги мърда. Той не можеше да прави нищо, Ваше Превъзходителство, освен да лежи с все така остър ум и ясен разсъдък и да наблюдава как състоянието на тялото му се влошава малко по малко. Но в крайна сметка го убиха не раните му, а разбитото сърце.

Настъпи тишина, прекъсвана само от сърцераздирателните ридания на Мери. Мария обаче отказваше да сведе очи.

— Аз чета, ваше превъзходителство, благодарение на брат си. — Усмихна се. — Когато бяхме малки, ние се криехме в гората и той започваше да ме учи на всичко, на което го бе обучавал през деня баща ни. Научи ме и да пиша. И да смятам. Ваше височество, справям се много добре с децата.

— Това ме вълнува много по-малко, отколкото грижите за човешкото сърце и душа, мис Аштън.

— Няма да позволя това — провикна се отново викарият, стиснал в юмруци големите си ръце, а широкото му лице стана пурпурно. — Това е грешен и корумпиран свят, ваше височество. Вижте я само. Истински обект на изкушение, с най-своенравната и грешна душа, която може да намерите. Нищо добро няма да излезе, ако навлечете на света и нейната злина.

— Говорех с момичето — прекъсна го херцогинята, все така вперила поглед в дъщеря му. — Вие сте много млада и красива. Очевидно нямате кой знае какъв опит извън границите на това село. Страхувам се, че ще използвате тази позиция като бягство от очевидното ви… затруднение.

Мария нямаше какво да отговори на това, тъй като то в известен смисъл беше вярно. Когато бе кандидатствала за тази работа, последната й мисъл бе филантропична.

Възрастната дама постави писмото й с почти уморен жест в ръката на своя помощник, след което стана несигурно от стола. Лекарят побърза да се приближи до нея и обгърна внимателно слабите й рамене с ръка, за да я подкрепи. Херцогинята постоя неподвижно за момент, сякаш не бе сигурна дали ще има достатъчно сили; натежалата й от пръстени длан сгъваше нервно крайче от широката й кадифена пола. Когато насочи отново очи към младата жена обаче, погледът й бе сив като гранит и почти толкова твърд.

— Очаквам ви в Торн Роуз в края на седмицата. Мистър Такли ще се погрижи за подробностите.

— Моля за извинение — възкликна Мария, без да може да скрие изумлението си. — Правилно ли ви разбрах, ваше височество? Наистина ли ми предложихте тази работа?

— Очевидно. — Предвидила избухването на викария, лейди Солтърдън се обърна към него. — Колкото до вас, ще поговорим на четири очи преди да си тръгна.

Като в транс, без да обръща внимание на разгорещените реплики, които си разменяха баща й и херцогинята, Мария се запъти към вратата и хлъцна леко, когато майка й я сграбчи за ръката, за да я спре. Обикновено мъртвите й очи сега блестяха; на обичайно безизразното лице се четяха страх и отчаяние.

— Нима ще ме изоставиш? — проплака с дрезгавия си глас Мери. — Нима ще ме изоставиш да живея сама с него? О, Боже, първо Пол, а сега и ти. Какво ще правя? Какво ще правя?

Младата жена отдели пръстите й от ръката си и побягна по чакълестата алея, към гроба на брат си, без да поглежда назад. Студеният вятър щипеше лицето й. Почти се строполи върху могилата, подпря гръб на студения, твърд надгробен камък, сви колене до гърдите си и свря лице в тях. Отчаяното, изплашено лице на майка й, молбата и сълзите по него, не й даваха мира, колкото и да се опитваше да избяга от тях.

— Мария — дочу се тих глас някъде от мъглата.

Вдигна глава и видя да се приближава фигурата, от която се страхуваше най-много. Бялата свещеническа яка насреща й почти светеше сред сивотата на мрачния ден.

— Върви си — провикна се тя. — Баща ми може да дойде всеки момент да ме потърси. Няма да му се понрави, че така високо цененият от него помощник общува с една паднала душа като мен.

— Мария — обади се Джон Рийс и падна на коляно до нея. Слабите му ръце обхванаха лицето й, приветливите му кафяви очи я оглеждаха напрегнато. — Кажи ми, че това, което научих току-що, не е вярно. Нали не възнамеряваш да ни оставиш? Кажи ми, че се готвиш да отхвърлиш предложението на нейно височество…

— Не, няма да кажа подобно нещо, Джон Рийс! Нито заради майка си. Нито заради теб. Напускам това място и няма да се върна, преди да съм осигурила подслон за майка си, така че да може да се махне от баща ми.

— Тогава се омъжи за мен, Мария. Умолявам те! Архиепископът лично даде разрешение да работя в своя собствена енория. Ще вземем и майка ти с нас и…

— Не, няма да позволя да страдаш от неговата ръка така, както страдам аз с моето семейство. Прекалено си ми скъп, за да го направя.

Младият мъж я сграбчи в обятията си, притисна устни в челото й и започна да гали със свободната си ръка разпилените й коси.

— Ще поговоря с баща ти за нас.

— Не!

— Той ще благослови брака ни, сигурен съм.

— Не, по-скоро ще се помоли за душата ти, Джон, и ще се погрижи да те прогонят от църквата.

Мария се дръпна ненадейно. При това движение косите се разпиляха по раменете й и оградиха с вълнист триъгълник лицето й, а полите й докоснаха цветята върху гроба на брат й. Тя седна върху петите си и се взря в лицето на младия помощник на баща си, който я гледаше с обожание.

— Наистина ли ме обичаш, Джон Рийс? — попита тя.

— Да. Обикнах те през нощта, в която дойдох в бащиния ти дом. Тогава ти бе почти дете, но аз внезапно открих, че… че страстта ми към Бога си има свой съперник — страстта ми към теб. Виждал съм как баща ти се отнася с теб и с майка ти. Видях го как обръща гръб на единствения си син…

— И не направи нищо, за да го спреш, тъй като се страхуваш от него не по-малко от нас. Няма да направиш нищо, което ще изложи на риск положението ти в църквата, тъй като ако него го изберат за епископ, тогава ти на свой ред ще се издигнеш до неговото място на енорийски викарий. Именно тази твоя черта ме плаши, Джон Рийс. Страхувам се, че приличаш прекалено много на баща ми.

— Какво да направя, за да те убедя, че те обичам повече от всичко друго…

— Но не и повече от Бог! Нали не повече от всемогъщия Господ, сър? Нужно ли е баща ми да ти напомня, че „онзи, който обича баща си, майка си, съпругата си, сестра си или брат си повече от Бога, не заслужава да отиде в рая.“?

За момент младият мъж замръзна на място като поразен от гръм. Сви длани в юмруци и ги пъхна в широкото си расо. Смръщи объркано чело.

Мария присви очи и се наведе към него.

— Целуни ме — прошепна тя. — Не, не по челото, вече не съм дете. По устните, Джон. Целуни ме устните. На деветнайсет години съм, а никога не са ме целували. Нито ти, нито който и да било друг. И знаеш ли защо? Защото в цялото село няма нито един самотен мъж, който би рискувал да си навлече гнева на баща ми. Не си ме целувал, защото, каквото и да чувства тялото ти, твоето сърце принадлежи на Господ.

Джон извърна лице, свел поглед към земята.

— Нима би ми обърнал така гръб и през първата ни брачна нощ? — попита младата жена.

Сграбчи ръката му и я притисна към гърдите си. Рийс хлъцна и застина. Погледът му политна към лицето й, после към собствената му ръка, която тя натискаше с всичка сила към гърдите си.

Усетила, че клепачите й натежават, а дишането й се учестява, Мария се засмя.

— Това не е ли част от любовта, Джон? Отдаването на тялото, а не само на душата?

Той издаде някакъв задавен гърлен звук, а в очите му проблесна особена светлина, която му придаде силно болезнено изражение. А след това издърпа дланта си.

— Дано Господ се смили — заяви развълнувано той и притисна пръсти към очите си, сякаш за да избяга от образа й, от непокорните й коси, разпиляни от засилващия се вятър, които падаха върху гърдите й, напиращи под отеснялата й юношеска рокля, макар да ги пристягаше, за да не „прилича на разпознаваща си отдалеч курва“.

Все така без да помръдва от гроба на Пол, Мария извърна лице. Топлината на ръката му все още изгаряше гърдите й, макар студеният въздух и отчаянието да изпращаха ледени тръпки по гръбнака й.

— Не, никога няма да се омъжа за теб — повтори уморено тя, а от очите й покапаха сълзи. — Може би баща ми има право. Аз съм рожба на похотливостта и затова съм обречена на безнравствен живот. Не, от мен никога няма да излезе добра съпруга за теб, Джон Рийс… както и от теб — подходящ съпруг за мен.