Джуд Деверо
Рийган (1)

Глава първа

Имението Уистън Мейнър, разположено върху два уврата земя^[1], създаваше впечатление за спокоен, дори безгрижен живот. Къщата, намираща се почти в средата на равното пространство, заобиколена от градина, не беше нито голяма, нито помпозна, а приличаше точно на вила на английски благородник от 1797 година. Наблюдателно око обаче щеше да забележи, че две водосточни тръби се бяха откачили от покрива, или че единият край на комина се беше откъртил, а на някои места мазилката на постройката беше започнала да се пука.

От цялата къща само трапезарията беше обилно осветена и в нея се открояваха белезите на овехтялост и занемареност. Тапицерията на старинните кресла беше изтъркана и шарките поизбелели. По високия таван се забелязваха пукнатини в мазилката и на една от стените, където някога беше висяла картина, се очертаваше светъл правоъгълник.

Ала младото момиче, което седеше от едната страна на масата, не забелязваше тези несъвършенства в стаята. То виждаше само мъжа, който седеше срещу него.

Фаръл Батсфърд разположи ръцете си така че да не изцапа маншетите със соса на печеното. След като сложи парче месо в чинията си, той погледна с тънка усмивка момичето, което седеше срещу него.

— Престани да зяпаш и яж — заповяда Джонатан Нортлънд на племенницата си, преди да се обърне отново към госта. — Е, Фаръл, какво ще кажете за лова във вашето имение?

Рийган Уистън се помъчи да се съсредоточи върху чинията си и дори да поеме няколко хапки, но не успя да ги преглътне. Как можеше да се очаква да стои мирно и да яде, когато до нея седеше мъжът, когото обичаше? Тя хвърли пак скришом поглед към Фаръл и го разгледа през дългите си тъмни мигли. Изглеждаше аристократично с удължения си тънък нос и бадемовидните сини очи. Велуреният жакет със златиста жилетка от брокат под него подчертаваше стройната му, елегантна фигура. Русата коса беше с вкус причесана към продълговатата му глава, само няколко къдрици стигаха до края на снежнобялата вратовръзка.

Рийган въздъхна дълбоко, вуйчо й отново я погледна заканително, Фаръл изтри краищата на тънките си устни.

— Може би моята бъдеща годеница ще благоволи да се разходим на лунна светлина? — попита Фаръл със спокоен глас, като грижливо отделяше думите една от друга.

Годеница, помисли си Рийган. Идната седмица по това време щеше да бъде негова жена, щеше да посвети цялата си любов и преданост само на него. Премаляла от това чувство, тя не успя да отговори, само кимна одобрително. Когато захвърли салфетката си на масата, забеляза недоволството на вуйчо си. Отново не се държеше така, както подобава на една дама. Отсега нататък, укори се тя за хиляден път, трябва постоянно да мисли коя беше и коя ще стане: госпожа Фаръл Батсфърд!

Когато Фаръл й предложи ръката си, тя го погледна цялата сияеща. Идваше й да танцува от възторг, да се смее от щастие, да се хвърли на врата му. Вместо това го последва чинно от трапезарията в прохладната градина.

— Може би трябваше да си сложите шал — каза Фаръл, когато се отдалечиха малко от къщата.

— О, не — отвърна тя без дъх и се облегна още повече на него. — Не бих пожертвала нито секунда от общото ни време за такива дреболии.

Фаръл понечи да каже нещо, но изглежда после размисли, докато гледаше в друга посока.

— Вятърът днес духа откъм морето и е по-хладно от снощи.

— О, Фаръл — въздъхна тя. — Само още шест дни и ние сме женени. Сигурна съм, че ще бъда най-щастливото момиче на света.

— Да, вероятно — каза Фаръл припряно, докато освобождаваше пръстите си от ръката й. — Седнете тук, Рийган. — Тонът му твърде много наподобяваше оня, с който вуйчо й постоянно разговаряше с нея. Издаваше нетърпение и известна досада.

— Бих предпочела да се разхождам с вас в градината.

— Нима ще започнете да не ми се подчинявате преди още да се оженим? — обърна се той рязко към нея, докато се вглеждаше в нейните замечтани очи. Всичко, което мислеше и чувстваше, се отразяваше в тези очи. Рийган изглеждаше като дете в затворената догоре муселинова рокля, ала тя беше за него толкова привлекателна, колкото и малко кученце, молещо го за благосклонност.

Той се отдръпна на няколко крачки от нея, преди да попита:

— Готово ли е всичко за сватбата?

— Вуйчо Джонатан се е погрижил за всичко.

— Естествено, това следваше да се очаква — каза Фаръл повече на себе си. — В такъв случай ще дойда идната седмица за венчавката.

— Идната седмица! — Рийган скочи като ужилена. — Не по-рано? Но, Фаръл… ние… аз…

Той не обърна внимание на нейния протест и отново й подаде ръката си.

— Струва ми се, че сега трябва да се върнем в къщата и вие още веднъж да обмислите вашето решение да се омъжите за мен, след като ви гневи всичко, което правя.

Навъсеният поглед на Фаръл й попречи да възрази. Тя отново си каза, че трябва да помисли за своите маниери на поведение и че не бива да дава повод на възлюбения си да я критикува по някакъв начин.

Когато се върнаха в трапезарията, Фаръл и вуйчо й я отпратиха горе в нейните покои. Не се осмели да възрази, боеше се, че Фаръл наново щеше да предложи да отложат сватбата.

В спалнята си можеше да даде воля на натрупаните чувства.

— Нима не е чудесно, Лезли? — изтръгна се от гърдите й, докато камериерката й помагаше. — Виждала ли си някога такъв брокат, какъвто той носи? Само истински джентълмен може да си позволи такъв плат. А неговите маниери! Той прави всичко изискано, перфектно. Ах, как бих искала да съм като него! Винаги толкова уверена в себе си.

Недодяланото лице на Лезли се сгърчи отблъскващо.

— Струва ми се, че един мъж трябва да има не само добри маниери — отвърна тя със своя забележим акцент. — Сега стойте мирно и свалете роклята си. Крайно време е да си лягате.

Рийган се подчини на камериерката, тя винаги се подчиняваше. Някой ден, помисли си, ще бъда известна личност. Беше наследила пари от баща си и щеше да има за съпруг мъжа, когото обичаше. Заедно щяха да живеят разкошно в Лондон, да дават елегантни вечеринки и дори да имат къща на село, където щеше да бъде сама със своя безупречен съпруг.

— Престани да мечтаеш — сряза я Лезли грубо — и лягай в леглото. Един прекрасен ден вие, Рийган Уистън, ще се събудите и ще видите, че светът се състои не само от захаросани смокини и копринен брокат.

— Ах, Лезли — възрази Рийган и се засмя от сърце. — Не съм толкова глупава, колкото си мислиш. Имам достатъчно ум в главата, за да хвана в мрежата Фаръл, нали? Кое друго момиче би успяло да го направи?

— Може би някое момиче, което също е наследило пари от баща си — измърмори под носа си Лезли, нагласявайки завивката около стегнатото тяло на своята възпитаница. — Затваряйте вече очи и отложете мечтите за нощта.

Рийган послушно притвори миглите си, докато Лезли излезе от стаята. Парите на баща й! Тези думи я жегнаха. Естествено Лезли се лъжеше, разсъждаваше тя. Фаръл я обичаше заради самата нея, защото…

След като не си спомни поне една причина, изречена от Фаръл, когато обяви решението си да се ожени за нея, тя седна в леглото. В онази пълнолунна нощ той й беше направил предложение, беше я целунал по челото и разказвал за своето имение, което от поколения принадлежало на семейството му…

Рийган отметна завивката си, запъти се към огледалото и се огледа на лунната светлина. От нейните раздалечени синьо-зелени очи я гледаше по-скоро едно дете, а не млада жена, а стройната й снага беше скрита под широка нощница.

Какво ли е намерил в нея Фаръл, размишляваше тя. Откъде може да подозира, че освен своята миловидност притежава и остър като бръснач ум, скрит в детинското й изражение? Опита да се усмихне съблазнително и нагласи нощницата си така че едното й рамо остана разголено. Ако Фаръл можеше да я зърне, положително щеше да си промени мнението за нея. Разсмя се тихичко, когато си помисли за възможната му реакция.

Бързо хвърли поглед към малката стая за преобличане, където спеше Лезли. Непременно ще предизвика гнева на вуйчо си, но трябва на всяка цена да види реакцията на възлюбения си в тази премяна. След като припряно обу пантофките, тя отвори безшумно вратата и се прокрадна на пръсти долу.

Вратата към хола беше отворена. Няколко свещи горяха във великолепния полилей, Фаръл седеше там, заобиколен от златисто сияние, и Рийган не устоя на изкушението отново да му се възхищава. Минаха няколко секунди, преди да се вслуша в разговора, който двамата мъже водеха.

— Вижте по-добре тази къща! — говореше Джонатан възбудено. — Вчера парче гипс падна от тавана върху главата ми. Седя си аз в креслото, чета си вестника, а една проклета вехтория ми се строполи върху черепа.

— На това скоро ще се сложи край — поне за вас. Ще получите парите си и ще ремонтирате вашата къща или ще си купите друга — каквато ви харесва. Но аз трябва да нося този кръст цял живот.

Джонатан доля чашата си.

— Говорите така, сякаш отивате в дранголника. Пак ви казвам, трябва да сте по-скоро благодарен за това, което направих за вас.

— Благодарен! — извика подигравателно Фаръл. — Та вие ме сватосахте с едно безмозъчно, недоразвито същество.

— Чакай, чакай: на този свят има мъже, които на драго сърце биха я взели за жена. Тя е очарователна и доброто й сърце ще плени много мъже.

— Аз не съм като другите — отсече Фаръл назидателно.

За разлика от много хора, Джонатан Нортлънд не смяташе този Фаръл Батсфърд за толкова внушителен, че да се уплаши от него.

— Имате право — отвърна той невъзмутимо, — малко хора щяха да направят толкова добра сделка като вас.

След като Джонатан пресуши третата чаша с бренди, той се обърна отново към Фаръл:

— Нека не се караме повече. По-скоро трябва да полеем нашата сполука, вместо да се хващаме за гушите. — Той вдигна пълната си чаша за наздравица: — Да се чукнем за моята скъпа сестра и нека й бъдем вовеки веков благодарни, че се е омъжила за своя богат младеж.

— Който сетне умря и остави всичко така че един прекрасен ден да се падне на вас — нима това не е втората половина от вашата наздравица? — След като отпиха по голяма глътка, Фаръл стана пак сериозен. — Сигурен ли сте за последното разпореждане на вашия зет? Не ми се ще да се оженя за племенницата ви и после да установя, че всичко е било само едно голямо недоразумение.

— Научих документа наизуст — отвърна Джонатан раздразнено. — Последните шест години прекарах почти изцяло в адвокатски кантори. Момичето не може да вземе парите, преди да навърши двадесет и три години, освен ако не се омъжи по-рано, но дори тогава не може да сключи брак, преди да стане на осемнадесет години.

— Ако това не го пишеше в завещанието, вие навярно щяхте да я омъжите още на дванадесет години?

Джонатан постави с леко хихикане чашата си на масата.

— Може би. Кой знае? Доколкото мога да преценя, тя не се е променила много оттогава.

— Ако не бяхте я държали като пленница в тази съборетина, навярно нямаше сега да е едно незряло и скучно дете. Боже милостиви! Само като си помисля за сватбената нощ! Не ще и съмнение, че ще плаче и цвили като двегодишно кърмаче.

— Престанете да се оплаквате! — сопна се Джонатан. — Вие ще получите достатъчно пари, за да ремонтирате онази чудовищна постройка, която наричате ваше жилище!

Фаръл отбеляза с тежка въздишка:

— Аз ще подслоня Рийган в моята вила и после ще замина за Лондон. Поне ще имам достатъчно пари, за да се развличам там. Естествено ще ми бъде неприятно, че няма да мога да каня приятелите си в моя дом. Може би ще назнача някого, който да поеме задълженията на съпругата ми като домакиня. Не си представям, че племенницата ви може да стои начело на толкова голямо имение като моето.

Той вдигна очи и забеляза, че лицето на Джонатан беше побеляло като вар и ръката му конвулсивно стискаше дръжката на чашата.

Фаръл се обърна мълниеносно и видя, че Рийган стоеше на вратата. Сякаш нищо не беше се случило, Фаръл постави чашата си на масата.

— Рийган — каза той с мек, топъл глас, — в толкова късен час трябваше да сте вече в леглото.

В ококорените й очи блестяха сълзи.

— Не ме докосвайте — прошепна тя, свила ръце в юмруци, с неестествено изправен гръб. Изглеждаше трогателно нежна с пищните си тъмни коси, които падаха в безпорядък по гърба и широката нощница, в която приличаше на малко момиче.

— Рийган, вие не се подчинихте веднага на моята заповед.

Тя се нахвърли върху Фаръл.

— Не се дръжте така с мен! Как смеете да ми давате заповеди след всичко, което току-що казахте? — Тя хвърли гневен поглед към вуйчо си. — Ти няма да получиш нито едно пени от парите ми. Разбра ли ме? Никой от вас двамата никога няма да види нито едно пени от парите ми!

Джонатан започна да се съвзема от стъписването си.

— А как смяташ да си вземеш парите? — попита той усмихнато. — Ако не се омъжиш за Фаръл, няма да видиш парите си през следващите пет години. Досега си живяла от моите доходи, но аз ще те изхвърля на улицата, ако откажеш да се омъжиш за него.

Рийган се хвана с ръце за челото и се опита да събере мислите си.

— Бъдете разумна, Рийган — каза Фаръл и постави ръка върху рамото й.

Тя се отдръпна като опарена.

— Не съм такава, за каквато ме смятате — прошепна тя. — Не съм паднала от небето. Мога сама да се грижа за себе си. Не завися от благоволението на други хора.

— Разбира се, че не сте такава — започна Фаръл с покровителствен глас.

— Оставете я на мира! — пресече го задъхан от гняв Джонатан. — Няма смисъл да се говори разумно с нея. Тя живее в свят на мечтите като майка си. — Пръстите му се забиха в ръката й. — Знаеш ли в какъв ад се превърна живота ми през последните шестнадесет години, откакто умряха родителите ти? Наложи ми се да гледам как се храниш на масата и как носиш дрешките, за които аз плащах, докато през цялото време вместо върху стол ти седеше върху милиони — милиони, от които никога нямаше да видя нищо. Дори когато един ден получиш наследството, дори тогава няма да ме удостоиш и с едно пени.

— Това не е вярно. Та вие сте мой вуйчо!

— Голяма работа! Ти щеше да се хвърлиш на врата на някой долен, натруфен франт и той щеше да пропилее всичко най-късно за пет години. Ето защо реших да ти дам това, което ти трябва, и същевременно да получа онова, което ми се полага.

— Почакайте! — възкликна Фаръл със задушен от вълнение глас. — Нима имате предвид мен? Защото, ако е така, аз ще…

Джонатан го остави втрещен и продължи:

— Е, какво решаваш? Да го вземеш, или веднага да напуснеш дома ми?

— Вие не можете… — започна Фаръл.

— Естествено, че мога, дявол да го вземе, и ще го направя! Вие сте луд, ако допускате, че ще я храня още пет години за мое чисто удоволствие.

Зашеметена, Рийган гледаше ту към единия, ту към другия. Фаръл, крещеше сърцето й. Как можа да се излъже толкова в него? Той съвсем не я обичаше, той ламтеше само за парите й.

— Какъв ще бъде твоят отговор? — настоя Джонатан.

— Ще си събера нещата — прошепна Рийган.

— Но без дрехите, за които съм плащал — подигра й се той.

И двамата мъже не подозираха, че Рийган Уистън е много горда по природа. Майка й беше избягала от семейството си и се бе омъжила за беден служител. Но понеже беше работила упорито заедно с него и беше вярвала в него, двамата натрупаха състояние. Майка й беше на четиридесет години, когато Рийган се роди, а две години по-късно загина със съпруга си при нещастие с лодка. Рийган отрасна под закрилата на единствения си роднина, брата на своята майка. През това време тя нямаше никакво право да пипа нещо от онова, което беше наследила от родителите си.

— Аз напускам къщата — отвърна тя невъзмутимо.

— Рийган, бъдете разумна — каза Фаръл. — Къде ще отидете? Та вие не познавате никого.

— Нима трябва да остана тук и да се омъжа за вас? Няма ли да ви е неприятно, че сте се оженили за такава глупава гъска?

— Оставете я да върви! Пак ще се върне, няма къде да отиде! — сопна се Джонатан. — Нека види какво представлява света и после непременно ще се върне.

Рийган се смути изведнъж, като забеляза омразата в очите на вуйчо си и презрението по лицето на Фаръл. Преди да й мине друга мисъл, подобна на тази — да падне на колене пред Фаръл — тя се обърна кръгом и избяга от къщата.

Навън беше тъмно като в рог, а вятърът от морето свиреше през дърветата. Спря на стълбището и вирна гордо брадичката си. Щеше да им покаже, че не е непотребна твар, както изглежда, си мислеха. Камъните под нозете й бяха студени, тя се отдалечаваше от къщата, съвсем забравила, че е облечена с нощница. Един прекрасен ден, помисли си тя, ще се върна с копринена рокля и величествени пера в косите. Фаръл щеше да падне на колене пред нея и да заяви, че е най-красивата жена на света. Естествено тогава щеше да дава изискани вечеринки и да бъде известна. Щяха да я превъзнасят заради нейното остроумие, заради нейната интелигентност и не на последно място заради нейната извънредна красота.

Студът я пронизваше така силно, че тутакси забрави за мечтите си. Спря се до желязната ограда на градината и взе да разтрива ръцете си. Къде се намираше всъщност? Спомни си думите на Фаръл, че се отнасяли към нея като към пленница и това беше самата истина. Откакто навърши две години, тя много рядко беше напускала Уистън Мейнър. Слугини и наплашени гувернантки бяха единствената й компания, а градината — единственото място за нейните развлечения. Макар че беше сама, рядко се чувстваше самотна. Това чувство се събуди едва тогава, когато се запозна с Фаръл.

Облегна се на желязната ограда и закри лице с длани. Какво ще стане с нея? Какво щеше да прави сама в нощта и то по нощница?

Вдигна глава, когато дочу приближаващи стъпки. Сияйна усмивка озари лицето й: Фаръл беше изтичал след нея. Когато се обърна с гръб към оградата, единият й ръкав се закачи за железните краища и платът се разпра по рамото. Тя обаче не обърна внимание на щетата и се затича срещу силуета.

— Хей, момиче — извика дрипав младеж. — Идваш ми като на тепсия, направо облечена за леглото.

Рийган побягна назад и се спъна о подгъва на дългата си нощница.

— Няма защо да се боите от Чарли — каза мъжът. — Не искам нищо от теб, ако ти не искаш.

Рийган побягна с всичка сила. Сърцето й биеше до пръсване в гърдите, ръкавът й се разпаряше все повече. Нямаше никаква представа накъде бяга. Падаше, ставаше и продължаваше да тича.

Изглежда минаха часове, преди да свърне в една уличка и сърцето й се успокои дотам, че да чуе мъжки стъпки. Когато сетне всичко около нея утихна, тя облегна главата си на влажния тухлен зид и вдиша соления мирис на риби и морска вода. Долови смях, който идваше от дясната й страна. Хлопна врата, щракна ключалка, изскърца метал и отекна крясъкът на морска чайка.

Когато погледна надолу към нощницата си, забеляза, че беше раздрана и изкаляна; имаше кал и в косите й, както й се струваше, и по бузите. Опита се да не мисли как изглежда, искаше само да забрави страха си. Трябваше час по-скоро да се маха от това отвратително място и преди зазоряване да намери подслон, където да отдъхне.

Доколкото можеше, пооправи косите си, придърпа разкъсания плат на нощницата си, напусна уличката и тръгна в посоката, от която беше дошъл смехът. Може би там щеше да намери помощта, която й трябваше толкова спешно.

За части от секундата някакъв мъж я сграбчи за ръката. Когато се откопчи от него, двама други мъже посегнаха към нощницата й, платът се разпра на нови места.

— Не — шепнеше тя, докато отстъпваше пред мъжете! Вонята на риба се засили, тъмнината стана непрогледна. Отново взе да тича, мъжете бяха плътно по петите й.

Хвърли поглед назад и забеляза, че я преследва цяла глутница мъже. Секунди по-късно се блъсна с всичка сила о каменна стена. Строполи се на земята и остана да лежи по гръб.

— Травис — каза един мъж над нея. — Мисля, че ти отнех плячката под носа.

Огромна сянка се наведе над Рийган и дълбок, плътен глас попита:

— Наранихте ли се?

Преди да обмисли отговора си, беше вдигната и обвита от силни ръце. Беше прекалено изтощена и прекалено стъписана, за да разсъждава дали беше редно да зарови лицето си в рамото на мъжа, който я държеше в прегръдките си.

— Струва ми се, че получихте онова, което си бяхте наумили тази вечер — каза друг мъж с хъхрещ смях. — Да наминем ли рано сутринта?

— Може би — отговори дълбокият глас до бузата на Рийган. — Но навярно ще изляза от стаята едва тогава, когато корабът отплува в открито море.

Мъжете се изсмяха отново и продължиха пътя си.