Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (27) (Част първа)

26

Къщата, която Маргърит беше наела, беше почти идентична със стотици други в града. Тя бе построена по уникален архитектурен план, произлязъл в отговор на географията и климата на стария град. Това не можеше да се види на друго място и бе станало известно сред архитектите като „чарлстънска единична къща“.

Тя гледаше странично към улицата, с вход от едната страна, до който се стигаше по павирана пътека. Поради почти тропическите лета, тя имаше високи тавани и беше с широчината на една стая. На всеки етаж имаше по две стаи, по една от всяка страна на централния коридор. Построена по този начин, всяка стая имаше прозорци на три от стените си, за да се проветрява по-добре. Къщите бяха високи и побираха необходимия брой стаи.

Повечето от чарлстънските единични къщи имаха аркади — дълги портали на южните или западните си стени, които пазеха прозорците в сянка и улавяха следобедния бриз, идващ от водите на залива.

Домът на Маргърит обаче нямаше такива. Той беше твърде малък, за да бъдат добавени аркади и беше притиснат между други две също толкова малки стари къщи, които датираха от времето, когато Чарлстън е бил ограден със стени. В онази колониална ера жителите на града са били по-загрижени за защитата от нападенията на индианци и на испански отряди, отколкото за защита от лятната жега. Скупчвали къщите си една до друга за защита и удобство, като ги строели по четирите първоначални улици в ограденото от стени пространство.

Една от тези улици беше „Трад Стрийт“, наречена в чест на първия син на един от смелите авантюристи, дошли да изградят един нов живот в един нов свят. Маргърит Трад не знаеше откъде идва името на „Трад Стрийт“, знаеше само, че й е приятно да се представя като госпожа Трад от „Трад Стрийт“.

Ако знаеше, че къщата, в която живее, е една от най-старите в града, щеше да й бъде приятно да казва и това. Но й, без да го знае, къщата й доставяше удоволствие. Приземният етаж се състоеше от библиотеката — според Маргърит тя бе привлекателна със скъпите шарени подвързии на книгите, които Пеги бе донесла от имението — и трапезарията, твърде тясна заради огромната мраморна маса. Кухнята се намираше в един зарешетен анекс зад трапезарията.

На втория етаж, като във всяка стара чарлстънска къща, имаше салон и спалня. Салонът бе гордостта на Маргърит. Тук тя пишеше покани и отговаряше на писма, преглеждаше вестника с ненамаляващ интерес и приемаше гости пред развеселения поглед на отдавна починалия кавалер Ашли. Спалнята беше на Стюарт. Въпреки повечето стълби, Маргърит предпочиташе нейната стая да е на третия етаж.

Там имаше баня, като водата към нея се спускаше по тръби от огромната цистерна на покрива, която събираше дъждовна вода. Банята бе сместена между стаята на Маргърит и тази на Пеги и Гардън. За всички от семейството тя беше голям лукс. За Зензи беше животоспасяваща. Вече бе твърде стара, за да носи вода и да изпразва нощните гърнета. За нея газовото осветление не беше толкова чудесна придобивка, както смятаха в семейството, а голямата газова печка в кухнята направо я плашеше. Но с цялото си сърце беше убедена в практичността на канализацията.

Стюарт също се радваше на канализацията. Отточната тръба бе неговият път от спалнята към улицата, след като всички останали мислеха, че вече си е легнал. Не му трябваше много време, за да открие тази хитрост. Седмица след като започна работа в банката, той изненада Джими Фишър, като го срещна пред театър „Виктория“ точно преди началото на водевила.

Стюарт използваше изхода все по-често, а успоредно с това растеше и отвращението му към банката. Не мина много време и Джими Фишър го запозна със своя кръг приятели и удоволствия, доста по-специални от водевила. Стюарт започна да пие и да пуши и изгуби девствеността си. Скоро той вече водеше двойствен живот.

Стюарт знаеше, че не върши добра работа в банката. Срамуваше се от съзнанието, че отдавна трябваше да бъде уволнен, ако не беше доброто сърце на Ендрю Енсън. „Не мога да направя нищо както трябва“, помисли си Стюарт. Точно така му казваше и баща му. А Джими Фишър му казваше друго. Само че Джими искаше от него да наруши закона. Стюарт казваше не. Отново и отново.

Докато един ден Маргърит не му каза да поиска повишение.

Същата вечер Стюарт каза да. А на следващата неделя се срещна с Джими в шатрата на Палмовия остров.

— Ето я, приятелче — каза Джими. — Какво мислиш за нея?

Стюарт онемя. Върху натрупания от малкия прилив пясък стоеше легендата, която той никога не се беше надявал, че ще види. Дълга, ниска, елегантна, мощна, блестяща ослепително на слънцето. Ролс-ройс, модел „Сребърен призрак“.

Джими го потупа по гърба.

— Хайде. Пробвай я. Няма да повярваш. Има няколко чифта шофьорски очила на предната седалка.

Стюарт прекоси пясъка като в транс. Беше чел за „Призрака“, беше го виждал на снимки, но не беше подготвен за величествената реалност. Обиколи колата, като държеше широко разтворените си ръце близо до блестящия корпус, но почтително не го докосваше. После влезе вътре и внимателно се отпусна на кожената седалка. След което докосна колата и почувства смяната на скоростите, навеждайки глава над скоростната кутия, докато превключваше. Чувствителните му пръсти поемаха плавното тихо сцепление. Когато завъртя стартера, моторът включи веднага. Стюарт вдигна лице към слънцето. Проверяваше действието на двигателя. Той стана част от туптенето на сърцето му.

— Вече е омагьосан — каза Джими на висок глас. — А още не я е подкарал. Почакай, докато вдигне сто.

— С добър шофьор тази кола за две минути ще остави всичко, което се движи на колела, на десет мили зад себе си. А ако я кара това момче, тя може и да полети. Никога не съм виждал някой, който да се оправя по-добре с автомобилите от него. Той накара един „Моудъл Ти“ да бръмчи като „Беъркет“. Само господ знае какво може да направи с „Призрака“.

В Южна Каролина сухият режим вече действаше, една година преди Осемнадесетата поправка да стане закон. Сем Рагс се насочваше към вноса. Както винаги, беше извлякъл облагите от производството в собствената си спиртоварна. Сега щеше да се захване с транспорта и търговията. Ролс-ройсът беше подходящо устроен. Под седалките му можеха да се скрият четири каси от най-доброто, което можеше да предложи Европа. И последният представител на най-именития чарлстънски род щеше да ги доставя. В мрака на нощта. С един „Призрак“. Сем силно се изсмя на комичната ситуация.