Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (12) (Част първа)

11

Стюарт пръв намери изход. За да погаси направените през сезона на 1901 г. разходи, той натовари своя адвокат да продаде част от земята на имението, която се намираше от другата страна на пътя от Чарлстън за Съмървил. Името на купувача беше Семюъл Рагс.

Сем Рагс беше сърдечен, находчив, здрав и червендалест мъж на около трийсет. Син на сезонен работник по фермите, още като момче той се беше заклел, че никога няма да работи за друг. На единайсет години подхвана собствен бизнес с производство на контрабандно уиски. Въпреки честите арести, глоби и престои в затвора, Сем постепенно натрупа една закръгленичка сума в зелено. После каза едно „много здраве“ на семейството си, на приятелите си и на представителите на закона, с които се беше опознал доста отблизо. Заряза родната си Джорджия и постави основите на нов, порядъчен живот в Южна Каролина.

Той построи малък колониален магазин върху земята, която купи от Стюарт Трад. Мястото беше точно това, от което се нуждаеше той: достатъчно закътано и уединено, с гъста гора, където да може да скрие казаните за дестилация. Достатъчно беше близко и до Чарлстън, и до Съмървил, за да могат да му идват клиенти и от двете места, а негърското селце в имението му осигуряваше клиенти за евтините стоки в магазинчето, което можеше да му послужи за алиби пред закона. Никой шериф нямаше да го разпитва защо точно тук си е построил магазина.

Магазинчето заемаше само едно широко помещение от постройката. Сем се беше настанил в три още по-големи помещения зад него. Те бяха обзаведени с най-доброто, което „Сиърс“ и „Ройбък“^[1] можеха да предложат, и бяха тъпкани с луксозни вещи. Сем нае една жена от селцето да му готви и да му чисти. Тя разглези Сем безобразно. Когато Стюарт стана приятел на Сем, тя разглези и него.

Контрастът с лошо поддържаното, управлявано с постоянни кавги и раздори домакинство в имението беше поразителен. На Стюарт вече не му се прибираше вкъщи. Не само комфортът беше това, което го привличаше при Сем. Рагс искаше съвети от Стюарт, консултираше се с него при съставянето на планове за разрастването на дейността си, питаше го с какви нови стоки да зареди магазина си. Той караше Стюарт да се чувства ценен и значим. Скоро Стюарт започна да прекарва почти изцяло времето си при Сем.

Маргърит довери на Енсън, че се чувства по-добре и по-спокойна, когато Стюарт го няма вкъщи. Енсън не каза нищо. Щеше да е непочтено да изрази съгласие с това. Но дълбоко в сърцето си той се чувстваше адски доволен, когато Стюарт го нямаше. Това му даваше възможност да прави нещо за Маргърит, което да я ощастливи. Той я извеждаше на малки разходки навън, на кратки пътешествия с двуколката до къщата на родителите й, до Съмървил, до църквата „Св. Ендрю“, вече заключена и самотна. Маргърит изпитваше много голямо удоволствие от това и тия излизания ставаха все по-чести и по-продължителни. Когато дойде пролетта, те започнаха да ходят и до Чарлстън, от което Маргърит беше във възторг.

Енсън се притесняваше за Стюарт. Би трябвало, мислеше си той, да го канят и него, когато излизат. В края на краищата, Маргърит беше негова жена. А имаше и друга причина. Енсън беше подочул един разговор между работниците. Стюарт много се бил сближил, разправяха си те, с познатите на Рагс и с екстравагантно облечените жени, които често посещавали стаите зад магазинчето. Негрите говореха с пренебрежение за Рагс, наричаха го „бял боклук“ и смятаха, че не е подходящ човек, с когото Стюарт да дружи.

Докато Енсън се чудеше над тоя проблем, Сем Рагс го изпревари с решението. Той откупи дистрибуторските права за Южна Каролина за една марка от ония нови екипажи без коне и направи Стюарт свой съдружник.

— Братко — извика Стюарт на Енсън, — виждаш началото на една революция. Това е най-хубавият модел на „Олдсмобил“. Нали е красавец? — той беше кацнал върху високата, тапицирана с черна кожа седалка на автомобила. Автомобилът беше черен, с боядисани в червено и златисто калници над големите колелета и подобна на сандък каросерия. Лъскави, месингови фенери бяха прикачени отпред и отзад, огледалната им повърхност проблясваше на слънце, докато се тресеше от шумните вибрации на мотора. Стюарт беше надянал специални очила и шапка, а по лицето му се беше изписала широка щастлива усмивка. Енсън от години не го беше виждал да се усмихва така.

Споразумението за съдружието със Сем беше просто. Стюарт щеше да пътува с „Олдсмобила“ из щата, да го демонстрира и да набира поръчки. Щеше да дава комисионните си от продажбите за погасяване на полицата, която беше дал на Сем, за да влязат в съдружието по равно.

Той взе Енсън и Маргърит да ги повози едно кръгче, поиска малко пари от Енсън, опакова си един малък куфар с багаж и веднага замина на обиколка из щата.

— Ще си дойда, щом се върна — извика им той. После махна с ръка, натисна клаксона и потегли сред кълба от дим.

Пътуванията му понякога траеха със седмици, а когато се прибереше вкъщи, беше в превъзходно настроение и през цялата вечер разказваше за пътешествията си. После заминаваше отново. Животът на Енсън и Маргърит не беше толкова напрегнат. Веднъж или два пъти седмично си правеха малки екскурзии, обикновено до Чарлстън. Ходеха на концерт на някой състав в Уайт Пойнт Гардън, посещаваха театъра на открито в Хемптън Парк. Разглеждаха изумителния нов магазин на „Кинг Стрийт“, където лъскавите стоки бяха наредени в редица по щандове из целия магазин и всичко струваше само дребни центове. Взимаха екскурзионния влак до Бофор и обратно, с пълна със сандвичи кошница за излет. Взимаха екскурзионното корабче до Острова на палмите, където Първи артилерийски оркестър свиреше всеки следобед и професор Валдо Е. Лайън, шампион по виртуозни номера с велосипед, даваше безплатни представления на всеки кръгъл час.

— Никога през живота си не съм била така щастлива — казваше му всеки път Маргърит. Енсън попиваше със сърцето си нейното щастие и го съхраняваше като тайно съкровище.

Когато дойде есента, Маргърит молеше Енсън да не обръща внимание на скъсяващите се дни. Все още е достатъчно топло, казваше тя, за още един пикник, за още едно пътуване с корабчето! Той не можеше да й откаже. През ноември тя хвана една настинка, която се разви ужасяващо бързо в остра пневмония.

Стюарт го нямаше. Стюарт винаги го нямаше. Нямаше го на рождените дни на децата, на рождения ден на Маргърит, дори и на неговия рожден ден. Енсън и Зензи споделиха страховете и напрежението при бдението край леглото на Маргърит, както и радостното облекчение, когато кризата отмина.

Болестта на Маргърит трая кратко, но периодът на възстановяването й продължи повече от шест месеца. Енсън пое грижите за нея. Той я обграждаше с такава любяща нежност, че дори и Маргърит я възприе като нещо изключително, нещо невиждано. Тя беше глезена и пазена през по-голямата част от живота си, но никога досега тя не беше виждала нещо подобно на грижите за нея на любящия Енсън. Неговата любов, скривана и потискана години наред, сега получи простор за изява при грижите за отслабналата, безпомощна Маргърит. Той предугаждаше желанията й, още преди тя да ги формулира, измисляше малки изненади за нея, носеше й лакомства, говореше й нежни думи, успокояваше я, обграждаше я с топлотата на своето внимание.

— Не ме изоставяй, Енсън — молеше го Маргърит, когато задълженията му налагаха да излезе.

— Веднага се връщам — винаги обещаваше той.

— Винаги? Винаги ли ще се връщаш веднага? Ще останеш ли с мен винаги?

Енсън обещаваше.

Когато Маргърит възвърна силите си, те започнаха да правят малки разходки из плантацията, пеша или с двуколката. Наслаждаваха се на идването на пролетта, на възвръщането на живота в градините, в гората. Светът около тях се променяше, оживяваше и цъфтеше. Променяха се и те заедно с него. Без да съзнават какво става с тях, те се пренасяха в един измислен свят. Живееха заедно в някакъв особен, невинен, просторен брак, споделяха къщата, но не и леглото, разменяха си погледи, но не и милувки. Бяха участници в една пиеса в театъра на щастието. Те си бяха създали един собствен крехък свят, който можеше да съществува само докато оставаше затворен вътре в себе си, в идиличната сфера на самозаблудата на надеждите, продиктувани от възторжената любов.

Когато Стюарт се прибираше вкъщи, те се завръщаха в реалния свят на недоверието и отчуждението. Но пребиваванията на Стюарт в къщата траеха кратко и след тях те оставаха отново заедно само двамата, откъснати от всичко външно, щастливи.

Вече не полагаха усилия да се преструват. Бяха открили любовта си един пред друг. Но това чувство беше толкова деликатно и Енсън го съхраняваше така себеотдайно, че на повърхността се забелязваше само невинната симпатия. Прислужниците дори и не подозираха, че нещо се беше променило. Енсън си беше спокоен и уравновесен, какъвто го познаваха, и просто беше полагал грижи за Маргърит, докато тя се възстанови. Зензи знаеше, че Маргърит обича Енсън. Маргърит й се беше доверила. Зензи не се задълбочаваше да разсъждава върху моралната страна на любовта на Маргърит. Нейното дете беше щастливо и само това беше важно за нея.

Всичко сякаш се уреждаше така, че да направи живота им щастлив. От небесата идваше толкова дъжд, колкото беше необходимо, реколтата растеше по-добра от всякога. Прислужниците се бяха изморили от непрестанната война със Зензи и започнаха отново съвестно да изпълняват всекидневните си задължения. Обедите и вечерите бяха превъзходни, къщата — чиста, а прането — свежо и бяло. Малкият Стюарт беше на четири години, а Пеги — на три. Те си имаха свой собствен детски свят и рядко обезпокояваха Енсън и Маргърит. Но те, двамата влюбени, трябваше да си дадат сметка за опасностите, които криеше тяхното положение. Трябваше да си дадат сметка, че всичко е прекалено хубаво, прекалено крехко, прекалено неестествено, за да продължи дълго.

Маргърит Гардън Трад беше дълбоко в себе си едно лекомислено разглезено дете, въпреки възрастта си. Въпреки че беше позабравила увлечението си към тоалетите и увеселенията — тя беше твърдо отказала всички покани за участие в събитията на Сезона, защото не можеше да посещава партита с Енсън — тя все още прекарваше часове наред в разглеждане на нещата, които беше събрала в една кутия като спомен от Сезона на 1901 г. Беше взела и парижката кукла на Пеги в стаята си и сменяше красивите й тоалети най-малко веднъж седмично. Прекарваше часове наред във ваната с ароматизирана вода, в избиране на тоалета си за деня, изпробвайки различни видове прически. Тя не се интересуваше за децата си, нито за когото и да е, освен за себе си. Дори и за Енсън в началото.

Едва когато стана въображаемата съпруга на Енсън, тя започна да научава какво означава любовта. Отначало тя започна да имитира поведението му, следвайки го, водена от него в играта, която и двамата играеха. Когато Енсън й правеше някакъв малък подарък, незабавно и тя намираше нещо, което да му подари. Когато той придържаше стола й, докато сяда, тя нагласяваше пердето така, че да направи сянка за него.

После тя откри колко добре се чувства от вниманието, проявявано от Енсън, и започна да се опитва и да намира начини да му достави удоволствие, без да го чака той да й даде повод. Не беше лесно, установи тя, да бъдеш толкова проницателен като Енсън. Той имаше дарбата да предусеща нейните желания, а тя трудно си даваше сметка за неговите. Постепенно, с времето, когато го опозна по-добре, най-после, след една година прекарана заедно, тя започна да усеща това, което би му доставило удоволствие. Осъзна, че нейното щастие беше за него центърът на света. Енсън в действителност живееше само за нея, постигаше собственото си щастие чрез това да прави нея щастлива. Маргърит беше удивена, изпълнена с благоговение. Никога не беше предполагала, че това е любовта. Тя започна да се чувства недостойна за тази безпределна преданост на Енсън и от тоя момент нататък, мислейки само за него и никак за себе си, Маргърит за първи път разбра какво е да обичаш. Тя обичаше Енсън.

Това беше първото зряло чувство в живота на Маргърит. Това беше първата стъпка към съзряването й. Тя беше двайсетгодишна.

Маргърит изпита неописуемо вълнение. Имаше усещането, че е разкрила най-великата тайна на света. „Трябва да кажа това на Енсън“, помисли си веднага тя, изпълнена с желание да излее сърцето си пред него. След това тихо се засмя: „Глупаво е, прошепна си тя на глас. Енсън вече знае всичко.“ Освен това, беше много късно. Той сигурно щеше да е заспал. Тя започна да си мисли за Енсън, за това, колко прекрасен е Енсън, и за щастието да обичаш човек като Енсън. Тя копнееше да направи нещо за него, да даде израз на любовта си към него. Дълбоко вътре в нея нещо се пробуди, нещо ново и непознато за нея, нещо старо като света.

Маргърит взе свещ и тихо тръгна по коридора към стаята на Енсън. Отвори вратата и я затвори зад себе си без ни най-малък шум. Вдигнала високо свещта, тя се насочи към леглото му.

Енсън изглеждаше съвсем млад и беззащитен в съня си. Маргърит застина на едно място и отправи към него поглед изпълнен с любов. После духна свещта и я пусна да падне на пода. Остави и нощницата си да се изхлузи от нея на пода до свещта, вмъкна се под завивките и се сгуши в топлото тяло на Енсън.

— Енсън — прошепна тя. — Енсън, събуди се!

— Какво? — Енсън се размърда, усети я до себе си, подскочи от изненада и се изправи седнал до нея. — Маргърит? Какво има? Какво се е случило?

Маргърит обгърна шията му с ръце и повдигна нагоре устните си, за да се срещнат с неговите в първата им целувка.

— Обичам те — каза тя, тъкмо когато устните им се докосваха.

Енсъновият самоконтрол, усъвършенстван с годините, прекарани близо до нея, се изпари при допира на нейните умоляващи ръце. Остана само нежността му и вътрешният му усет за желанията на Маргърит. Той прави любов с нея търпеливо, нежно, а когато настъпи моментът — с цялата си мъжка сила. Той беше девствен, а Маргърит имаше опита на омъжена жена. Той я доведе до усещане на щастие и лекота, за които тя не беше предполагала, че съществуват. Въображаемият брак беше станал истински завинаги, консумиран с тяло, сърце и душа.

Стаята тънеше в полуздрач, когато Маргърит се събуди, но по струящите иззад крайчетата на спуснатите завеси слънчеви лъчи тя разбра, че слънцето отдавна грееше навън.

— Успали сме се — прошепна тя и се засмя. Протегна ръка да разбуди и Енсън.

Ръката й докосна студената пухена възглавница.

Надигна се и седна в леглото. Тя беше в нейната си стая, сама, и дрехите й бяха грижливо подредени върху креслото. Засмя се. Енсън сигурно я беше пренесъл тук, след като беше заспала. Без тя дори да усети. Беше горда, че го обича; не се страхуваше, дори всички да научеха за това. Но тя знаеше, че той бди над нея. Енсън винаги беше бдял над нея. Маргърит почувства, че нищо на света не може да я накара да спре да го обича.

Тя стана и припряно започна да се облича — искаше й се веднага да изтича и да го намери, където и да е. Когато се присегна да вземе гребена си, видя един плик. Любовно писмо, помисли си тя. О, прекрасни Енсън. Разкъса го нетърпеливо.

„Това, което извърших, е непростимо. Аз предадох всички ни. Не мога да живея така обезчестен. Моля те да ми простиш. Сбогом.“

Маргърит не можа да си поеме дъх. Почувства се студена като смъртта. Очите й потънаха в орбитите си и тя се смъкна безчувствена върху килима.