Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (47) (Част първа)

46

— Събуди се, Гардън. Вече е почти единадесет часа — веселият глас на Маргърит се промъкна в сладкия дълбок сън на Гардън.

Не беше спала така от седмици. Отвори очи неохотно.

— Ето, скъпа, облечи това. Подарък за рождения ти ден — Маргърит държеше пеньоар, възхитителна изработка от фин памук и тежка памучна дантела с широк син сатенен шнур. — Старият халат може да иде на боклука — Маргърит сияеше. Тя беше съвсем различна от навъсената жена от предишната вечер.

— Хайде! — настоя Маргърит. — Измий си лицето и слез долу. Зензи приготвя закуската. На рожден ден не се пази диета. Предвидени са скариди, качамак и млечно маслени бисквити.

Гардън бързо стана от леглото. Тя среса с четка косата си и я завърза с панделка назад; после изплакна набързо зъбите и лицето си. „Ще си взема чашка масло“, реши тя. Дочуваше гласа на майка си, бъбреща весело по телефона. „Какъв хубав подарък е доброто настроение на мама, а също и пеньоарът.“ Дрехата беше украсена с дантела, изплетена от кой знае колко дълги сатинирани памучни нишки. Когато Гардън я облече, тя се спусна като вълнист облак по нея. „Домашните ми чехли са твърде ужасни, мислеше си тя, за да се носят с такава роба.“ Все пак беше рожденият й ден. Тя хукна надолу по стълбата боса, като пеньоарът й заплува зад нея.

Маргърит я пресрещна в хола извън гостната.

— Дай да видя — тя хвана Гардън за ръката в осветената от слънцето стая. Имаше цветя и вази с рози навсякъде, на всяка маса, във всякакви цветове и изкуствени цветя от хартия — люлеещи се букети от рози, камелии и виолетки.

— Виж — каза Маргърит. — Това е от Мейн, това е от Томи, този е от Ешби, а този…

Имаше всичко девет букета от Чарлстънските ергени — знак, че една млада дама няма нужда да търси непознати такива. Гардън не си зададе въпроса относно мотивите им. Букетите бяха тук и това беше достатъчно. Тя почувства за пръв път упоението от успеха, главозамайващия трепет от това да е първа красавица. Завъртя се из стаята, докосвайки цветята с колебливи, нежни пръсти, вдишвайки аромата им.

— О, мамо, чудесно е!

— Има още повече в библиотеката и дневната. Всичките тези рози! Заявявам, че няма оставена нито една роза в Южна Каролина. Шестнадесет пълни кутии! Принцът ги изпраща.

„Какъв принц?“ щеше да попита Гардън. После веднага разбра кого имаше предвид майка й. С пръсти неволно докосна устните си, като си спомняше нещо; тогава почувства странен хлад, а след това непозната топлина.

— Хайде — каза Маргърит, — закуската ти ще изстине. Има подаръци на масата.

Тя беше предоволна от дъщеря си.

Гардън лапаше от една голяма пълна чиния качамак, от който се вдигаше бяла пара. Той беше украсен с жълти спирали масло и вкусни розови скариди, пожълтели от маслото, в което бяха сотирани. Докато ядеше, тя четеше дългото писмо на Пеги, изпратено заедно с получения подарък — книга за жените първо откривателки.

— Пеги пише, че те с Боб работят всеки уикенд в един индиански резерват — каза Гардън. — Щастливи са като младоженци.

Тя подаде писмото на майка си и започна да маже с масло купчината бисквити, които Зензи донесе.

— Сега — каза тя, щастливо гледайки към кутиите с лъскави опаковки срещу нея.

Гардън отвори първо подаръка на Уентуърд.

— Виж, мамо, какво красиво шише! Това е тоалетна вода — тя отвори бутилката и помириса, а после я подаде на Маргърит за одобрение.

Някой почука на вратата.

— Басирам се, че ще има още цветя — каза Маргърит.

Зензи въздъхна театрално, като влачеше крака през дневната.

— О-о-о, колко е красиво — възкликна Гардън. — Виж, мамо, от леля Елизабет. Това е медальон. Има ли някакъв портрет, как мислиш?

Тя полипа ръба на златния овал, търсейки къде се отваря.

— Не може да влизате тук — чуха гласа на Зензи.

Скайлър Харис се втурна в стаята. Той се спря до вратата, гледайки Гардън и нейната езически дълга коса, разпиляна върху чисто белия пеньоар.

Преди тя или Маргърит да проговорят, той се стрелна към Гардън и коленичи до стола й.

— Това ме кара да мисля за теб — каза той, като разтвори събраните си ръце и изсипа три цветни клонки в скута й. Бяха японски рози с големината на малки чинийки, с почти прозрачни бели цветни листа, напръскани с червено. Те бяха нежни, съвършени и смели в красотата си.

Гардън гледаше втренчено пълния си с цветя скут. Сърцето й се сви.

— О, Скай — прошепна тя, — благодаря ти!

— Млади човече — каза строго Маргърит.

Скай се изправи на крака и се поклони.

— Моля, простете, мисис Трад. Аз съм влюбен и това ме прави необуздан. Казвам се Скайлър Харис.

Той вдигна дланта на Маргърит от масата, поклони се отново и я целуна.

— Простено ли ми е? — усмихна се той обаятелно на Маргърит.

— Е, не знам… Никога не бях чувала за подобно нещо… Не съм готова да…

— Добре — отговори Скай. — Може ли да си взема една от тези бисквити?

Той извади стола отдясно на Гардън и седна.

— Благодаря, ангеле мой. Имате ли случайно кафе?

— Можеш да вземеш млякото ми.

— Мляко! Трябваше да отгатна. Не, мила моя, аз не пия мляко. На тебе ти прилича, ти го изпий. Очите му пируваха с контрастите у Гардън — нейната млечна невинност и дивия й танц предишната нощ; нейните момичешки панделки и дантелки, заплетени във виталната й предизвикателна коса.

Тя се изчерви и погледна настрана. Ръката й се разтреперан, когато посегна край него към подаръка, който бе останал неразопакован.

— Какво е това? Не можеш да отваряш коледните подаръци преди Коледа. Санта Клаус ще ти постави черна точка в тефтера си.

С триумфално изражение на лицето си Гардън отвърна:

— Самоуверени човече, днес е рожденият ми ден. Искаш ли още една бисквита?

Маргърит позвъни на Зензи. Тя знаеше, че трябваше да върнат пакета на Скайлър Харис, но неговата самонадеяност я победи в момента, в който той прекрачи прага на вратата. Единственото, което можеше да направи, предположи тя, беше да се държи, като че ли Гардън е подходящо облечена, а Скай Харис е обикновен гост.

— Още бисквити, Зензи — каза тя, — и една кана кафе, моля.

— Твоят рожден ден! — възкликна Скай. — Какво хубаво време за теб! Но е хубаво и за мен. Аз ти донесох подарък за Коледа. Сега това ще бъде подарък за рожден ден и аз ще мога да гледам, като го отваряш — той извади тънък правоъгълен пакет от вътрешния джоб на сакото си.

— Честит рожден ден, Гардън!

Маргърит разпозна опаковката. Тя беше от Джеймс Елън, златаря. Би трябвало да му го откажат, разбира се. Една млада дама не може да приема такива скъпи неща. Но нямаше да е обидно да види какво е то, преди Гардън да го върне.

Блясъкът на гривната я накара да онемее. Това беше един инч широк браслет, обсипан с диаманти и цветя от сапфири.

— Нека да ти я сложа — каза Скай. — Дай ми ръката си.

Гардън погледна безпомощно към Маргърит.

— Тя, разбира се, не може да я приеме, мистър Харис — каза майка й.

— Но много й отива, мисис Трад. Аз искам да я има. Няма нужда да казваме на никого откъде е дошла.

Гардън сложи ръката си в неговата.

— Не съм виждала нищо по-красиво, Скай. Но знаеш, че не мога да я взема. Благодаря ти, въпреки това, все едно че съм я приела.

Тя сияеше. Скай беше хванал здраво ръката й.

— Представи си, че я спусна от комина утре.

Гардън усмихнато тръсна глава.

— Или я оставя на прага в една кошница.

Тя се засмя:

— Не — изтръгна ръката си и дръпна стола назад. — Сега трябва да вървя.

— Репетиция на хора?

— Откъде знаеш?

— Представям си. Кога ще пееш?

— Довечера в полунощната служба.

— Ще бъда там.

 

 

Среднощната служба на Коледа винаги събираше много хора. Скай се чудеше дали да стои отзад. Той не беше ходил в черква от години. Но позна уединението на старомодните църковни столове. Те бяха за фамилиите, които ги притежаваха, не за външни хора.

За щастие Ендрю Енсън го видя в тълпата и го покани да се присъедини към тях. И Скай бе настанен до пътеката между редовете. Когато органът даде знак за началото на процесията, паството стоеше право. Скай се обърна и потърси с очи Гардън.

Тя стоеше в центъра на две по две стоящите в хора, откъм страната на Скай. Главата й беше изправена, гърлото й вибрираше, лицето й бе осветено от радостта на пеенето и магическата музика на хората.

Униформата на участничките в хора беше проста: бели колосани стихари върху дълги черни роби. Те бяха без орнаменти, страшно красиви и в съзвучие с интериора на църквата.

Гардън изглеждаше чиста и спокойна като монахиня. Тя не видя Скай, докато не стигна до стола на Енсън. После се усмихна, изразявайки приятна изненада; в усмивката й липсваше всякаква лъжовност или фалш, а беше усмивка на чисто и честно щастие. Сърцето на Скай се преобърна.

„Помогни ми, Господи, мислеше си Скай. Мисля, че наистина съм влюбен. В нейната свежест и прямота, не само в красотата й. И в нейната невинност. А аз зная какво се крие зад тях — вид страст, още неоткрита от самата нея. Не познавам никоя като нея. Няма нито една като нея.“

Докато Гардън пееше, Скай откри отново интригуващите контрасти в нейната натура. Гласът и се извисяваше чист и ликуващ: „Adeste fidelis…“ И все пак имаше ниско вибрато, напомнящо за тайни, разказани с пресипнал шепот.

Скай се озърна наоколо към паството. Хората спокойно се наслаждаваха на красивия млад глас. „Те нямат представа какво е тя, помисли си той. Аз съм единственият, който знае.“

Но беше сгрешил. Мейн Уилсън бе наблюдавал превъплъщението на своята малка братовчедка при нейния танц в имението. Той също беше чул тайнството в гласа й от мястото си между майка си и сестра си на фамилните църковни столове. И той също бе развълнуван.