Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

44

— Мамо, искаш ли мистър Анджело да оправи първо твоята коса? — Гардън стоеше, зачервена от банята и готова за обличане. А беше и прегладняла — прибирайки се от репетиция, веднага бе влязла в банята.

— Няма да ходя на бала — каза Маргърит. — Не мога да понасям, като виждам, че проваляш всичките ми мечти.

Гардън седна пред тоалетната масичка. Мистър Анджело се отличи, приготвяйки косата й за бала. Не с „Психея“. Направи й корона от навити кичури и плитки, захвана ги с фиби и ги украси с цветя. Гардън се подложи търпеливо на дългата процедура.

Беше почти единадесет, когато майка й обяви, че е готова. Ролята на придружител бе отредена на Мейн. Той от цял час вече четеше в библиотеката една от книгите на Пеги.

Роклята на Гардън беше от синьо кадифе. Синьото беше толкова тъмно, че преливаше почти в черно. Този цвят правеше така, че кожата на момичето да изглежда още по-бяла и хвърляше сини сенки в падината между високите й гърди, които едва се подаваха над квадратно изрязаното деколте.

Сините й очи изглеждаха толкова тъмносини, колкото и кадифето. Въпреки пудрата, сини сенки на умора се забелязваха под очите.

— Изглеждаш красива, Гардън — каза Мейн, когато тя най-накрая се появи на вратата.

За пръв път някой й казваше, че е красива. Тя не му повярва. Толкова многогодишни спомени имаше за своята ужасна луничава кожа и отвратителна коса.

— Благодаря ти, Мейн — Гардън знаеше, че трябва да му каже онова, което искрено си мислеше — колко добре изглежда и той. Но думите се спряха на гърлото й. Това не беше нейният приятел и братовчед Мейн. Това беше един от най-желаните ергени, които майка й искаше да замае.

Мейн й подаде букет от червени рози.

— Надявам се, че ще ги носиш.

Гардън го погледна. Той не се шегуваше, беше сигурна в това. В Чарлстън съществуваше обичай всеки обожател на една или друга абитуриентка да й изпраща букет цветя по утринно време. Тя трябваше да избере да носи някой измежду тях или пък този на придружителя си. По този начин изборът й служеше като послание. Всеки гледаше какъв букет носи тя, когато отива същата вечер на бал.

Гардън не беше получавала никакви букети.

— Букетът ти е красив! — каза тя на Мейн. — Благодаря ти!

Шпалирът от посрещачи вече се беше стопил, когато Гардън и Мейн пристигнаха. Балът беше започнал в десет часа. Гардън бързаше; тя знаеше, че страшно са закъснели.

Тя се ръкува с родителите, с абитуриентката, с нейните братя и сестра, извинявайки се на всекиго от тях. Последната ръка, с която се ръкува, не й даде да продължи нататък.

— Сигурно съжалявате, че сте закъсняла — каза Скай Харис. — Щях да ви чакам вовеки.

Гардън погледна редицата от хора.

— О, аз не съм от роднините — каза Скай. — Само се наредих накрая, когато те видях, че идваш. Не исках никой друг да те ангажира за първия танц. Той постави ръка на кръста й и я завъртя в средата на танцуващите двойки. Гардън беше твърде шокирана, за да се противопостави или да се вцепени.

Почти веднага Мейн се намеси.

— Аз придружавам дамата — каза той. — Първият танц е мой.

Той измъкна ръката на Гардън от хватката на Скай и постави ръката си на кръста й.

— Кой е тоя тип, Гардън? — попита Мейн при първите танцови стъпки.

Гардън се почувства изпълнена от старата си тревога — не успяваше да следва стъпките му.

И тогава пръст в бяла ръкавица потупа Мейн, по рамото.

— Може ли? — попита Марк, приятелят на Скай.

Мейн отстъпи назад и се поклони. Марк грабна Гардън в ръцете си, завъртя се и я остави на Скай.

Харис я хвана за ръката и се засмя:

— Можеш да се предадеш — каза той. — Взех Марк със себе си, за да те връща, ако някой те отнеме, докато танцуваме. Възнамерявам да те запазя за себе си цялата вечер.

Гардън не знаеше какво да каже или да направи. Тя почувства, че се изчервява. Това още повече я притесни.

Скай гледаше очарован цвета на бузите й. Момичетата, които познаваше, не се изчервяваха.

Двойките се носеха около тях, а те им пречеха, стоейки по средата прави, без да танцуват.

— Хората ни гледат — каза Гардън.

— Нека да си гледат… Е, добре, Гардън. Хайде да танцуваме. Виждаш, знам името ти. Разпитах за тебе. Знам, че живея във ваша къща. Тя е супер. Липсва ли ти? — той плъзна ръката си по гърба й до кръста и я притегли към себе си.

Гардън даже не усещаше, че танцува. Тя искаше да знае всичко за имението. Селището беше ли си на мястото? А магазинът на Сем Рагс? Хамбарът със съкровищата? Оградената градина? Ягодовата плантация? Голямото смокиново дърво с широкия клон, където имаше такова удобно място за сядане?

Преди Скай да се опита да отговори, ги прекъсна Томи Хейзълхърст и отне Гардън. После отново Марк я върна в ръцете на Скай. Тя се почувства замаяна.

— Сега за плантацията — каза Скай.

Мейн се намеси. После Марк. После Гардън се оказа отново в ръцете на Скай, който я заведе до края на дансинга.

— Нищо не излиза — каза той. — Трябва да седнем, ако искаме да се запознаем.

— Може ли да танцувате този танц с мен, Гардън? — Ешби Редклиф се поклони и й подаде ръка.

На мъжете от Чарлстън не им се нравеше това, че някакъв богат янки и неговият приятел ги разиграват и им правят номера. Негласно всичките приятели на Мейн бяха готови да защитават дамата му и честта му. Беше предвидено Гардън да бъде на бала с Мейн, а не с този външен човек.

Марк се насочи към Ешби и Гардън, за да се намеси, но Мейн беше по-бърз. Той отведе Гардън към един стол.

— Този спектакъл трябва да свърши, Гардън — каза той.

— Не мога да помогна, Мейн. Какво да направя? — Гардън не знаеше дали да се смее или да плаче. Веднъж в живота си да бъде ухажвана и това да причинява такава бъркотия.

— Кои са тези приятелчета? Май трябва да ги изхвърлим навън?

— Не, Мейн, не прави това. Мистър Харис е син на дамата от имението. Той се опитва да ми каже как изглежда имението сега, но хората непрестанно го прекъсват. Защо не ме оставяте да поговоря малко с него?

— Никой не се и кани да те остави сама с него сега, Гардън. Много далече отиде. Страхувам се, че нещата могат да приемат лош обрат. Сега слушай: иди да си напудриш носа, а аз ще поговоря с твоя приятел — янки, за да се вразуми. Той може да се отбие у вас някой ден и да ти разправи за имението.

Гардън стана и тръгна към вратата. Скай скочи след нея, но Мейн го спря. Тя го чу да се представя със студен, пресилено любезен глас. Гардън си наложи да върви по-бавно и нормално.

Балът се провеждаше в Сауд Каролина Хол, сцената на нейните мъчения от училището за танци. Гардън тръгна надолу по късото стълбище към огромната площадка и сви в гримьорната.

Припомни си как всеки път идваше тук да скрива покрусата си от това, че никой не иска да танцува с нея. А сега й се налагаше да бяга, защото някои много искаше да танцува с нея. Тя започна да смее — обезпокоителен, разтърсващ смях, граничещ с истерията.

— Гардън! — беше Уентуърд. — Какво става? Не съм виждала никога нещо подобно. Мейн ще го шиба ли с камшик или какво? Какво ти каза този? Нещо мръсно ли?

Гардън искаше да обясни, но Уентуърд не слушаше.

— Пфу, плантация! Този Скай има лоши намерения към тебе. Той иска да получи от теб „онова нещо“, а Мейн се кани да те спаси от него. Може би ще се дуелират. Това е така вълнуващо!

— О, Уентуърд, не бъди такава гъска. Всичко отива по дяволите. Той повече няма да се доближава до мен. И аз никога няма да узная дали Реба и Метю и техните деца са добре или каквото и да е друго.

— Гардън, ти само разваляш удоволствията. Хайде, нека да се върнем. Ще те придружа. Искам да чуя какво си говорят.

Мейн имаше бяла линия около стиснатите устни. Рядко в живота му се бе случвало да бъде така разярен. Беше сигурен, че Скай Харис и приятелят му се надсмиват над него, а и над всички тях. Но той беше придружител на Гардън и неин единствен родственик — мъж. Каквото и да чувстваше, трябваше да я предпази от скандал.

Гардън не се сдържа да погледне през рамото на Мейн.

— Отидоха си — каза Мейн.

— О — каза Гардън, — виждам.

Уентуърд въздъхна разочарована.

— Не, не виждаш — каза Мейн. — Единственият начин да ги накарам да си тръгнат беше да им дам думата си за един компромис. Ще постоим на бала още около половин час, докато коментарите заглъхнат. После ще си тръгнем. Ще те заведа в имението.

— Посред нощ?

— Ти започна това, Гардън — колко много ти липсвала плантацията, как ли изглеждала тя сега и тъй нататък! Ако аз не те заведа, той ще направи това. Не, няма да стане. Там няма друга жена. Майка му не е с него. По-добре да идем там нощес, отколкото утре да чука на вратата ти или пък да остане тук и да причини още неприятности.

— Съжалявам, Мейн.

Изражението на Мейн се посмекчи. В края на краищата, тя си беше все още дете. Как можеше да знае нещо за мъже като Харис?

— Ще трябва да намерим някоя дама да дойде с нас. Искаш ли да извикаме майка ти?

— Аз ще дойда — Уентуърд пристъпи до Гардън. — Гардън е най-добрата ми приятелка.

Мейн изглежда се успокои.

— Уентуърд ти имаш придружител. Може би той не иска да си тръгва по-рано.

— Хайде, Мейн. Аз съм с Били Фишер, а той е пиян, та две не вижда. Знаеш какъв е. Трябва да ме пазите, ако ме вземете с вас.

— Били с колата ли си е?

— Да. Май ще свърша навита около някакво дърво. Гардън, кажи на Мейн да ме вземе с вас.

Гардън се вгледа в молещите очи на Уентуърд. „Моля те, като че ли казваха те, нека бъда в колата на Мейн, да се возя с Мейн, да бъда с Мейн. Това е моят шанс.“

— Уентуърд е най-добрата ми приятелка, Мейн.

Устните на Мейн отново се присвиха до побеляване. Как стана така, че трябва да пази цялата детска градина?

— Добре — каза той. — И двете бъдете естествени. Ще говоря с Бил, когато стане време за тръгване.

Той даде сигнал с очи на един приятел. Мъжът се приближи и започна да танцува с Уентуърд. Мейн подаде ръка на Гардън да я придружи на дансинга.

Гардън тръгна неуверено. „Боже мой, мислеше си Мейн, забравих, че тя не може да танцува. Това е най-дългата нощ в живота ми.“

 

 

Марк и Скай се движеха с колата на Скай — „Стътс Бъркет“ — по моста на Ашли Ривър.

— Защо, за Бога, е тая умряла работа? — попита Марк.

Скай хвърли цигарата си в реката.

— Просто не ми беше приятно да бъда изблъскан настрани.

И изимитира акцента на Мейн: „Тук в Чостън ние пуказвами повече риспект към нашити дами“. Та ми се прииска да го видя да играе по моята свирка.

— Ама защо е тая суетня? Мацето е готино, но е като сапун от слонова кост. Скай, за Бога, тя носеше корсет! Отдолу! Сигурно е корава като дърво!

Скай отметна глава назад и извика, смеейки се:

— Нищо не знаеш. Тя пее в църковния хор.

Марк избухна в смях до задушаване.