Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (46) (Част първа)

45

Гардън седеше в покрития с гоблен стол с изправена глава и стойка. Тя се усмихваше плахо на Уентуърд.

— Сестра ми Пеги с часове прекарваше в тази стая, четейки всички книги от полиците — каза тя. Гласът й беше несигурен, но все пак успяваше да го владее. Чувстваше, че й се иска да скимти, да пищи, да хлипа, но не и да говори. Никога не бе била толкова нещастна.

Имението я шокира. Всичко изглеждаше фалшиво и нереално: електрическите лампи на входа, дебелата червено позлатена боя на дръжките по вратите, ослепително бяло боядисаните къщи на селището, паважът за колите и акуратно поддържаната, богато наредена, ярко осветена къща. Това не беше имението. Даже когато майка й го продаде, Гардън винаги чувстваше, че домът й беше тук. Някой може и да живееше в него, но той беше още в сърцето й. Сега вече всичко бе загубено, нямаше го повече този дом.

Вместо него имаше друго: тя и Уентуърд седяха в големи столове от едната страна на библиотеката, докато всички други бяха от другата страна, събрани около бара. Те всички пиеха и се смееха. „Може би на нас ни се смеят? — помисли си Гардън. Даже и Мейн!“

Той се бе променил в мига, когато срещна момичетата. Скай не беше казал, че води приятелка със себе си и че Марк също си има една. Защо дойдоха на бала, след като си имаха момичета с тях? Беше ясно защо не бяха довели приятелките си на бала. Те бяха гримирани, пушеха и Гардън подозираше, че не носеха нищо под роклите си, освен комбинезон. Бяха много шумни и въртейки очи разправяха вицове, от които Гардън нищо не разбираше.

А Мейн разбираше много добре вицовете. Отново изглеждаше смутен, но след това едно от момичетата седна на коленете му и пошушна нещо в ухото му и оттогава все си шушукаха.

Гардън и Уентуърд се опитваха да не забелязват всичко това. Те бяха разговаряли с Марк, Скай и другото момиче, което се казваше Бъни. Мици се казваше това, което беше с Мейн. „Имат смешни имена“, отбеляза Уентуърд, когато отидоха с Гардън до дамската стая. Това беше след като бяха говорили сякаш цяла вечност.

Когато се върнаха, всички бяха около бара.

— Какво ще правим? — попита Уентуърд.

— Ще чакаме Мейн да ни откара вкъщи. Просто ще седим и ще си говорим.

— Гардън — извика я Мейн, — елате с Уентуърд, ще отваряме шампанско.

Уентуърд стана.

— Седни! — каза Гардън. — Няма какво да се намесваме в това.

Бъни и Мици седяха между Мейн и Марк. Марк беше сложил ръка на бедрото на Бъни. Скай наливаше шампанско и се смееше.

За дами с добро възпитание това беше възможно най-порочната сцена.

— Мейн каза да отида, Гардън. Може да има нещо предвид. Може да е моят шанс — Уентуърд завъртя глава и се опита да се усмихне. — Обичам шампанско! — извика тя, като притича през стаята.

„Ще се разплача, мислеше си Гардън. Не мога да издържам повече. Ще се разплача, а ако ме видят ще потъна в земята от срам.“

Тя скочи и избяга от стаята и от къщата.

— Гардън! — Мейн блъсна Мици и се втурна след братовчедка си.

Той спря край пътя, взирайки се в нощта отвъд светлината на къщата. Скай дойде след него.

— Не се безпокой, Уилсън. Тя познава мястото като дланта на ръката си. Сигурно е в градината или на онова смокиново дърво, за което все разправяше. Ще се върне скоро.

За Скай не можеше да е достатъчно скоро. Той бе започнал да се отегчава от собствената си приумица — не можеше да понася тези дървеняци от Чарлстън и най-вече Гардън Трад. Престъпление беше да се заплесва по най-дървената кукла. Защото тя наистина си беше такава — бездушна дървена кукла. В нея нямаше живот. Колкото по-скоро заминеха, толкова по-добре. Не му харесваше и че Мици се усуква около селяндура. Не я беше довел чак от Ню Йорк само за да направи удоволствие на един местен герои да й вдига полата.

— Хайде, Уилсън — каза Скай. — Шампанското ще изветрее.

Гардън инстинктивно хукна по пътя. Твърдата му настилка беше чужда за краката й, а също и за обувките й. Тя беше тичала по този път всеки ден, всяко лято през по-голямата част от детството си, но краката й тогава бяха боси и потъваха в меката пръст под тях.

Кучетата от селището са разлаяха, когато тя наближи първата къща. Гардън спря да тича и тръгна с нормален ход. Те нямаше да ухапят някой, който просто си върви. После тя се сети, че това не бяха кучетата, които тя познаваше и които я познаваха. Не беше идвала тук цели четири години. Вече беше чужда. Започна да плаче.

Колибите ги нямаше. На тяхно място имаше четири къщи. Гардън стоеше на пътя и хлипаше. Тези къщи й бяха непознати. Не знаеше кой живее в тях. Може би всичките й приятели бяха заминали. А Мейн ги беше изоставил — и нея, и Уентуърд. Ако Реба беше заминала с Метю и Клое, Херклис и Джуно, ако всички бяха заминали, нямаше да има кой да й помогне и да се погрижи за нея.

В една от къщите светна и прозорецът се отвори.

Кой е там?

— Метю! Метю, аз съм, Гардън. О, Метю, толкова се радвам, че си тук! Искам да вляза! Отвори ми вратата. Реба, Реба, аз съм, Гардън! Имам нужда от вас!

— Добре ли си сега, мила?

Гардън кимна с глава. Пороят от сълзи секна, както и последвалото го хълцане. Реба я беше държала, потупвайки я по раменете и гърба и мърморейки с добродушна симпатия. Гардън се почувства празна и отпусната. Реба почука по китката й с кокалестия си пръст:

— Сега, слушай Реба, дете. Още никой не се е почувствал добре, като бяга. Хората ти правят мръсотии, стоиш там и се смееш в лицето им. И те престават. Ако бягаш, те бягат след тебе, хвърляйки повече кал върху тебе. Винаги си била малкото смело момиче на Реба. Не съм те виждала да бягаш от къщи и не съм очаквала да видя това сега. Чуваш ли ме?

Реба я изправи на крака. Оправи роклята й, хвалейки кадифето:

— Много е красива — напяваше тихо тя. — Моето пораснало момиче е станало много красиво — после се затюхка объркано над окаляния подгъв и оцапаните обувки на Гардън. — Не съм ли ти казвала милион пъти да се грижиш за нещата си? Ето — тя откопча колана й и като повдигна нагоре полата, оправяйки набора, го постави така, че подгъвът се вдигна над глезените на Гардън.

— Така го нагласихме, че да се запази подгъвът чист.

Тя прегърна Гардън в здравите си ръце и я задържа за момент.

— Е, върви — каза тя, като я пусна. — И не обръщай внимание на хората. Не е ли това твоето имение? Какво ли знаят глупавите янки да правят в имението Ашли? Не плачи, сладка. Така ще се побъркаш.

Гардън стисна зъби. Реба плесна с ръце.

— Сега си момичето на Реба.

Гардън чу звука на грамофона, когато влезе в къщата.

— „Сутрин, вечер не си ли прекарваме славно?“ — тя чу Бъни и Мици да припяват на фона на музиката. — Хайде, Уентуърд. Можеш да го направиш и по-добре. Прави негърски стъпки, не валс.

Гардън влезе незабелязано в библиотеката. Марк държеше Уентуърд през кръста. Друсаше я и се смееше, притиснат в нея. Уентуърд се опитваше да следва неговите, но резултатът беше плачевен. Тя беше пребледняла, имаше отчаян вид и изкуствена и измъчена усмивка бе застинала на лицето й.

— Спрете! — извика Гардън. Не искаше да измъчват приятелката й. Всички я погледнаха. — Ако сте дошли да танцувате, трябва да научите как танцуваме ние тук, в Чарлстън — тя разпери широко ръце и задвижи краката си в дивия, примитивен ритъм на чернокожите от селището.

— Ето — извика тя с интонацията на Реба, на Малък Моуз, на Сара, на Кафи, на Меъм Пенси.

Тактът на музиката стана нейният пулс и тя му се отдаде отново, както когато беше дете — свободно от ограничения, свободно от щастие. Танцувайки, Гардън тръскаше глава от една страна на друга; това беше едно предизвикателство към маниерността на позициите, натрапвани й при уроците по танци, към предвзетостта на мистър Анджело и на майка й. Панделки, гребени, цветя, фиби падаха по пода около нея, за да бъдат стъпкани от вихрено летящите й нозе. Пружинираща свободно, като необуздан поток от злато и пламък, косата й се разпиля по раменете и надолу по гърба й. Тя се беше превърнала в примитивна езичница, циклон от свободни движения и чувства.

„Междувременно и във времето…“ — пееше гласът от грамофона.

Гардън беше дервиш, необуздана фурия от крака в черни копринени чорапи, ръце с цвета на слонова кост, а вихреща се пламтяща коса.

Плочата свърши и остана само поскръцването на иглата о нея.

Гардън отпусна ръце, краката й спряха да се движат и тя застана, дишайки тежко. После с двете си ръце прибра косата от челото си назад в горяща грива, откривайки бледото си лице. Червени петна покриваха бузите й, а сините й очи светеха предизвикателно.

— Боже мой! — промълви Мейн.

Скай Харис прекрачи през разхвърляните панделки и счупени цветя.

— Великолепно! — каза той. Хвана я и я целуна, притискайки устните си до болка в нейните.

Гардън се извъртя, откопчи се от прегръдката и замахна назад с всичка сила. Шамарът изплющя като стрелба на пистолет и дланта й остави отпечатък върху бузата на поклащащия се Скай.

— Мейн — изкомандва Гардън, — прибирай ни вкъщи!