Лори Макбейн
Дяволско желание (1)

Първа глава

В натежалото от облаци небе на късния следобед се стрелна весела чучулига. Сянката на разперените й за полет криле се плъзна по пъстрия разкош на есента. Пронизителните й призиви отекнаха във все още гъстия листак на дърветата и заглъхнаха в грейналия килим от есенни листа, разстлан върху меката глинеста земя.

Гората ехтеше от чуруликането и безкрайните препирни на своите обитатели, заети усърдно да стягат зимнината си.

Един несвойствен звук сложи край на веселата глъчка. На поляната настана тишина. Сетне в далечината се разнесе тревожен лай на кучета и тропот на коне.

Цвъртящите птички литнаха, та се не видяха, пухкавите опашки на катеричките се стрелнаха към хралупите, когато иззад дърветата се появиха хора. Изпукаха клони.

— Дръж, дръж, дръж! — Гръмък смях заглуши гласовете на ловците. — Дръж, дръж! Къде отиде рижата? По дяволите! Казах ти да не я изпускаш от очи!

Застиналата зад големия дънер фигура се прилепи още по-плътно до дървото. Гласовете се чуваха все по-наблизо, прииждаха като страшна напаст.

Чуваше се дори пръхтенето на конете. Елизия усети едва ли не в тила си горещия им дъх. Тя запретна поли и се покатери като животинче по дънера. Поспря да си поеме дъх и да потърси опора сред клоните. Ясно чуваше всяка дума на мъжете, които претърсваха гъстака под нея. Цялата потрепери от острия лай на кучетата и видя приближаващите се ездачи. С всяка секунда се доближаваха все повече!

Тя стоеше неподвижна, изтръпнала от ужас. Очите й се стрелкаха като на подплашено зверче, което търси спасение. Изведнъж мярна изкорубен дънер на паднало дърво, полускрито сред високата папрат. Тя бързо се спусна надолу и потърси защита в прохладния мрак на дънера. Събра отново гъстата папрат и бурените пред отвора на хралупата. Притисна се към влажния мъх. Цялата изтръпна, като усети по кожата си дребните пълзящи обитатели на гнилото дърво. Замря така, без дъх. Земята под нея затрепери от тропота на копита. Идваха право към нея! Щяха да я стъпчат!

— Проклет идиот! Остави я да избяга! — Сърдитият глас прозвуча толкова наблизо, че Елизия затвори очи вцепенена.

— По дяволите! Ти ме спря! Нали все ти се привижда, ту тук, ту там! — оплака се другият.

— Първата свястна фуста, която видях в тази проклета пустош, и какво направихме? — Гласът преливаше от самосъжаление. — Избяга ни, това стана! Видя ли й само косата? Истинска лисичка! Ох, и тия дълги крака! Кълна се, че няма да се оставя да ми измъкнат плячката под носа, след като й хванах следата.

Елизия чу как седлото изскърца под тежестта на мъжа и как гневно плесна с бича по облечената си в ръкавица ръка.

— Къде са тия проклети кучета? Щяхме да я хванем, ако я бяха подушили. Но мога да се закълна, че ми се мярна нещо насам.

— Май че онези оттатък откриха нещо — наостри слух другият, когато в далечината се разнесоха оживени възгласи и лай.

— По дяволите! Дано да е тази женска! Ще ги одера живи, ако са вдигнали само някой заек! Искам я тази нощ да ми топли леглото вместо грейка! Тук можеш да пукнеш от студ, ако спиш сам. — Той изпъшка театрално. — Трябва да я намерим! Аз вече капнах, не ми останаха сили да дишам, а камо ли да се разправям с момичето. По-добре беше да сме си в Лондон, там няма защо да търча да ги търся. Цял куп страхотни жени просто те молят да ги погледнеш!

— Ти нещо се поразмекна, драги! Удоволствието е в самото преследване. Давай да вървим, защото нощес ще си топлиш костите единствено с дъртата си икономка! — изкиска се приятелят му.

— Аз ще си се грея с рижата! Ти вземи икономката или някоя от кухнята, това повече подхожда на навиците ти! — отвърна първият през смях.

— Чакай, чакай! Още не си я хванал. Откъде знаеш, може да предпочете мен, ако е успяла да види какво представляваш!

— Върви по дяволите! — кипна другарят му. — Залагам черния си впряг, ако още преди съмване не ме моли да я взема в Лондон.

Елизия чу гръмкия им смях. Крехките стени на съмнителното й убежище се разтресоха под конете, които прескочиха гниещия ствол и се отправиха през гората към възбуденото джафкане на ловните кучета.

Тя остана вслушана в отдалечаващия се тропот. Надзърна уплашено между папратите — поляната беше празна. Най-после бяха изчезнали.

Бавно, като преследвано животно, тя изпълзя от дупката си, сякаш душейки за миризмата на неприятеля, готова да побегне при първия сигнал за опасност. Докато си проправяше път през гъстака, усети как по страните й се стичат сълзи на гняв и страх. Устните й трепереха от обида. „Като животно, което преследват за забавление!“ — помисли горчиво тя. Не бе чудно, че хората от селото не пускаха дъщерите си да си покажат носа навън, когато разпасаните благородници, фините лондонски джентълмени, идваха да наобиколят именията си от дъжд на вятър. Със своите елегантни дрехи, с дантелените яки, с изящните си, обсипани с пръстени бели ръце те очакваха — и изискваха! — да получат всичко, което им се прииска. Само за няколкото дни, които прекарваха в именията си, те успяваха да извършат сума пакости. Злоупотребяваха с ленните си права, сплашваха до смърт арендаторите си, прелъстяваха щерките им. Никой не можеше да се отърве от тяхната дива похот — от камериерката, до краварката, всички!

Ето сега и Елизия Димарайс, унизена дълбоко, трябваше да трепери за живота си. Да преживее срама да бъде преследвана от надменните лондонски господа, сами подгонени от своята разюзданост. Само да беше жив баща й, никой не би дръзнал да се доближи до нея! Беше им равна по ранг и положение. Хубостта е истинско нещастие, щом нямаш семейство да те закриля!

Но много по-ужасно беше коварството на леля й. Тя я изпрати тук, в северния край на имението, макар да знаеше, че младият лорд Танер се е развилнял с разпасаните си приятели. Като червей в гнила ябълка, в главата на леля й се бе вмъкнала мисълта, че докато събира жълъди, Елизия може да попадне пред очите им…

Като че леля Агата със садистична наслада постоянно търсеше как да я натика все по-дълбоко в тинята. „Какво съм й сторила?! С какво разгневих Бога, та да ми отреди такава съдба?“ — помисли отчаяно момичето.

С какви заклинания би могла да върне пак щастливите минали дни, безоблачното си детство?

Елизия позабави крачките си. Беше стигнала до поляна, на която пасяха овце, почувства се по-спокойна. Не обръщаше внимание на тръните и калта по полите си. Крачеше надолу по каменистата пътечка, без да вижда тъмните облаци, които се кълбяха на север, без да усеща ледения вятър, чиито повеи все по-напористо и все по-дръзко брулеха жълтите листа.

Вятърът диво развяваше косите около лицето й, порозовяло от студа. Елизия се загърна по-плътно в шала си, леденият вятър проникваше през изтънялата й вълнена рокля.

Лека като котка, тя мина по мокрите, плъзгави камъни в кипналият поток и се изкачи на отсрещния бряг. Голямата къща беше полускрита зад високите дъбове, но Елизия познаваше до болка мрачните й очертания. Всеки грозен син камък в стените, всеки затворен прозорец, всяка залостена врата се бяха врязали болезнено в мозъка й. Прииска й се да продължи да върви, да отмине къщата и да не я погледне дори, но нямаше как. След смъртта на родителите си тя живееше в Грейстоун, къщата на леля си.

Колко различен беше животът й преди онзи съдбовен ден! Никога нямаше да забрави страшната гледка: как елегантната нова карета на баща й се наклони опасно на завоя, почти пред къщата им, как подплашените коне препуснаха бясно надолу по пътя, повлекли преобърнатата кола, в която бяха нейните родители.

След тяхната гибел, Елизия остана сам-сама на света. Не можеше да става и дума да управлява сама имението. Налетя цяло ято юристи, търговци, подушили плячката като лешояди. Трябваше да й се намери настойник.

Баща й, Чарлз Димарайс, не беше мислил за смъртта и не бе оставил завещание. След неговата смърт всички доходи — дребни печалби, от които бяха живели ден за ден — пресъхнаха. Именно тези доходи, заедно с наследството от бабата на баща й, им бяха позволявали да живеят прилично, макар и не разкошно. А сега Елизия откри, че от наследството не бе останало нищо, освен дългове.

Къщата с всичките мебели, та дори и конете трябваше да се продадат. Трудно й беше да напусне Роуз Арбър, красивата къща, в която се бе родила. А мисълта да се раздели с любимия си жребец Ариел беше просто непоносима.

Елизия и брат й Йън се бяха научили от малки да се занимават с коне. Тя беше отлична ездачка, малцина мъже можеха да се мерят с нея. Бяха я обучили и баща й, и Джентъл Джимс, конярят на имението. Джимс разбираше от коне както никой друг, нямаше по-умела ръка от неговата, когато трябваше да се обуздае кон. За Елизия язденето беше най-голямата радост. Тя се носеше като призрачно видение на своя грациозен жребец, целият снежнобял. Краката на Ариел сякаш не докосваха земята, когато препускаше в мъгливите утрини с крехката ездачка върху мощния си гръб.

Елизия знаеше, че със своите лудории дава повод на селяните да приказват, дочуваше какви ли не измислици, но приказките им не я засягаха. Забавляваше се да слуша какво разпространява усърдно за нея вдовицата Макферсън, самопровъзгласила се за главатар на селото.

„Не е чиста тази работа с жребеца! Може да не ми вярвате, ама тя му говори като на човек и, кълна се в душата си, животното я разбира. Казвам ви! — кокореше се вдовицата. — Да знаете, че ще се случи нещо! Тя е вещица!“

Елизия само се смееше, когато й разправяха за прокобите на вдовицата и за въодушевените й слушатели. Но хората започнаха уплашено да вярват на пророчествата й, когато братът на Елизия, офицер от британската флота, изчезна в морето само ден след трагичната смърт на родителите им. Селяните дебнеха зад залостените си врати да видят как, след като бе получила страшната вест, Елизия препускаше безумно из селото, развяла коси, като същинска светкавица в мрака.

През онази нощ Елизия яхна Ариел за последен път. Още следващата седмица в Роуз Арбър се появи някаква родственица, която Елизия никога не беше виждала, и обяви, че е заварена сестра на майка й. Елизия смътно си спомняше, че майка й бе споменала за своята полусестра, с която е живяла като дете. Но никога не пожела да сподели нещо повече. „По-добре е да забравим миналото“ — беше казала тъжно майка й с насълзени очи, припомнила си минали огорчения. Това беше единственият случай, когато Елизия я бе видяла толкова нещастна.

 

 

Агата Пенуик, кльощава жена към петдесетте, пое с желязна ръка управлението на Роуз Арбър и на всички финансови дела. Мършавото й лице с дълъг остър нос, сякаш беше изсечено от камък, малките й безцветни очи опипваха къщата пресметливо, отбелязвайки стойността на всеки предмет с точност до последния шилинг.

— Аз съм единствената жива роднина на майка ти, а и баща ти сигурно не е оставил никой, който да поеме отговорността за твоето възпитание — обяви тя студено, без капчица топлота или съчувствие в гласа си. — Всичко, което остане, след като платим дълговете, ще ми е нужно, за да ти осигуря подслон.

И така, Агата разпродаде по-голямата част от семейното имущество, за да удовлетвори кредиторите на Димарайс и разните адвокати. Всички останаха доволни, всички, с изключение на Елизия — всяко нейно загатнато желание биваше смятано за излишна сантименталност.

Момичето беше съкрушено, когато Агата безмилостно уволни всички прислужници на Димарайс. Някои от тях бяха работили при семейството повече от тридесет години.

— Да си търсят друго място! На мен не ми трябват, а освен това повечето от тях са вече стари, за какво са ми?! — отхвърли тя грубо молбите на Елизия да ги вземат в Грейстоун.

Елизия се опита да успокои прислужниците, обеща да им търси място, щом това бъде възможно. Но се съмняваше, че най-възрастните от тях биха отишли при нови господари. Повечето бяха останали при семейство Димарайс, само от привързаност и лоялност.

В нощта, преди да напуснат Роуз Арбър, Бриджит, старата й бавачка, сама потънала в сълзи, напразно се опита да утеши Елизия. Тя дълго четка косите на момичето, както бе правила това в безкрайните вечери, от времето, когато Елизия бе още дете.

— Гледайте вие да се пазите, мис Елизия! Не си блъскайте главата да мислите за мене! Ако имате нужда, знаете къде да ме намерите. Може къщата на племенницата ми да не е голяма и да е затънтена чак някъде си в Уелс, но вие винаги ще бъдете добре дошла! Само потърпете! Може скоро отново да се съберем, момиченцето ми, както си бяхме преди. Може някой ден да уча вашите дечица да ходят, както съм учила вас и мастър Йън, светла му памет!

Елизия се беше опитала да се усмихне и да се съгласи с нея, макар да чувстваше, че вече нищо няма да бъде така, както е било.

И сега помислеше ли за Ариел, очите й се пълнеха със сълзи. Леля й изпрати жребеца да бъде продаден в Лондон, там щели да дадат по-добра цена, отколкото тук, на север. Елизия плака и моли да й позволят да го задържи, но Агата се отнесе с презрение към молбите й. „Там, където отиваш сега, няма да имаш много-много време за езда и игрички!“ — бе казала тя кисело.

Единствената утеха за Елизия беше, че и Джентъл Джимс бе тръгнал за Лондон да си търси нова работа и щеше да се грижи лично за Ариел, докато го продадат. Момичето знаеше, че той ще гледа добре коня, който и без това не допускаше до себе си никой, освен нея и Джимс. Това я безпокоеше най-много — жребецът не приемаше чужд човек, и затова никой нямаше да го търпи. Надяваше се само, че онзи, който купи Ариел, ще се отнесе с разбиране към него и ще му остави време да свикне с новия си господар. Но Елизия знаеше също така, че никога няма да престане да се тревожи за Ариел, нито пък някога ще го забрави.

 

 

Господарската къща на Грейстоун^[1] бе мрачна и сива. „Също като името си!“ — помисли си Елизия, докато изкачваше за първи път стъпалата към безличния каменен портал. Оттогава бяха минали цели две години. Ето сега стоеше и гледаше сивата сграда. Нищо не се беше променило! С дълбока въздишка Елизия се заизкачва нагоре по хълма, към дъбовете, които устояваха година след година на студове и ветрове, за да се раззеленят всяка пролет още по-силни и мощни. „Само да имах малко от тяхната издържливост!“ — помисли си Елизия, обхваната от униние.

Тя заобиколи къщата и се запъти към входа за прислугата. Предпазливо отвори тежката дървена врата, за да не я усетят. Изкачи тихичко стълбите към първия етаж, мина през вратичката към второ стълбище — голите, тесни стъпала водеха към стаите на прислугата. Там живееше тя — на най-горния етаж, точно срещу вратата за тавана. Имаше легло и един стар стол, тапициран с избелял разнищен плат, малка ракла и един стар килим. Толкова малко вещи! Оскъдните й дрехи висяха на една летва в ъгъла, укорявайки я сякаш постоянно за жалкия си вид.

Елизия погледна дрехите си с отвращение. Истински парцали! Кърпени на лактите, с разнищени подгъви и маншети, избелели и изтънели… Сърцето я болеше, като се сетеше за гардероба си в Роуз Арбър, препълнен с рокли от коприна и кадифе, с подходящи пантофки, които се подаваха дискретно изпод разкошните дипли…

Момичето пристъпи и тежките дървени обувки изтракаха по пода — нейните единствени обувки, толкова добри за прогизналите от дъждове ниви и разкаляните пътища. Те пазеха краката й сухи, а пантофките от кожа или коприна с тъничките подметки никога не биха издържали в Грейстоун.

Елизия цяла трепереше в мократа рокля, залепнала по тялото й. Точно започна да разкопчава корсажа си и на вратата се почука. Преди да се обади, видя как някой се опитва да завърти дръжката, но резето, което бе сложила, не позволи на неканения посетител да влезе. Почука се отново, още по-нетърпеливо.

— Обадете се, де! Зная, че сте вътре. Имам съобщение за вас от господарката…

Елизия отвори колебливо вратата, боеше се от разправии с дебелия лакей, застанал пред нея безсрамно ухилен.

— Е, така вече е по-добре — каза той, като оглеждаше изпитателно порозовелите й страни и разрошената коса.

— Какво имаш да ми съобщиш? — попита Елизия хладно.

— Нещо май не сте много любезна. А знаете, че мога да ви направя живота по-лек, стига да сте малко по-мила с мене… — Той протегна грубата си подпухнала ръка с изпочупени мръсни нокти, за да пипне едно от копчетата, които в бързината бе пропуснала да закопчае.

Тя го перна през пръстите и го изгледа сърдито:

— Не смей да ме докосваш!

Прислужникът само се засмя, но погледът му остана зловещо студен, като на змия, която следи жертвата си, готова да я нападне.

— Много сме изтънчени, няма що! Мислех си, че вече сте се поотучили, ама не! Прекалено изискана сте за такъв като мене! Ама ще видим, госпожичке! — Той й се ухили в лицето. — Ще ви пипна аз, красавице! Можете да питате слугините, дали не са доволни как ги оправям! Ама наистина съм добър. — Той презрително почука с пръст по резето. — И хич не си мислете, че това железце тук може да ме спре.

— Трябва да те нашибат с камшик! И ако продължаваш да се държиш безсрамно, аз ще направя…

— Какво ще направите? — изсъска той заплашително. — Ще изтичате при лелка? Ама, че смехория! Тогава, защо сте тук горе и работите повече и от най-последната краварка? Хич недейте ме плаши с господарката! — Той се изсмя победоносно, уверен, че Елизия не може нищо да възрази.

— Да, тя сигурно няма да се намеси — съгласи се момичето. — Но аз ще ти разбия черепа, само ако посмееш да ме пипнеш! — Очите й се превърнаха в цепнатини, тя дори се поусмихна, когато продължи: — Аз съм отличен стрелец, винаги улучвам, когато се целя във влечуго като тебе!

И това не бяха празни заплахи. Под дюшека си Елизия държеше пистолета на баща си. Искаше да го запази за спомен, но винаги можеше да послужи и за друга цел.

Лакеят спря да се хили и погледна настръхналото момиче с променен поглед.

— И наистина ще го направите. То вие от голямото добрутро нямате мярка! И защо ще ме стреляте? Само щото малко се пошегувах… — Той отстъпи с хихикане, но погледът му си остана коварен, пресметлив.

— И така, какво иска леля ми? — попита Елизия малко по-уверено.

— Каза да слезете в салона — тросна се той и тръгна намусен надолу по дървените стъпала.

Елизия го последва, чудейки се какво ли ще иска пак леля й — ще натяква, че подовете не са добре изтъркани или че прозорците са за миене… Или леглата не са проветрени? Все се намираше нещо, което Елизия да е забравила да свърши, но критичните очи на леля й не пропускаха да забележат.

Момичето мина през хола — тук винаги бе мрачно, тъмната ламперия поглъщаше и малкото светлина, проникваща през двата високи тесни прозореца. Тя почука, влезе в салона и застана мълчаливо до вратата, изобразявайки уважение и послушание пред сковаващия поглед на леля си.

— Както виждам, пак си излизала… — Лелята изгледа Елизия с неодобрение. — Забрави за жълъдите, нали? Помолих да ми донесеш малко жълъди. Но ти винаги мислиш преди всичко за собствените си развлечения. Можеше да потърсиш по северните просеки! Ходи ли? — Безцветните очи на леля Агата проблеснаха, докато изчакваше отговора.

Елизия прехапа устни. Трябваше да положи усилия, за да потисне гнева и омразата, които се надигаха у нея срещу тази ужасна жена.

— Съжалявам, че забравих жълъдите — промълви най-сетне. Знаеше какво очаква да чуе леля й, но нямаше да й каже нищичко, за да задоволи долното й любопитство.

— Забрави? Виж ти! По вида ти разбирам, че съвсем друго ти е било в главата! — просъска Агата, съзряла калта по полите на Елизия. — Мислиш си, че можеш да се мотаеш из къщата, размъкната като слугиня, която се е въргаляла цяла нощ из сеното! А може би госпожицата и да не е брала през цялото време цветенца — изсмя се Агата подигравателно, като хвърли многозначителен поглед към полските цветя, които се подаваха от джоба на престилката на Елизия. — Може някой и твоето цвете да е откъснал? Или някой ратай да те е мачкал под дърветата? — Сега вече Агата не скриваше грубостта си, очите й горяха от злоба.

Елизия цяла се сви от хапливите думи и сведе ниско глава. Беше търпяла унижения и оскърбления, бе измръзнала до мозъка на костите си и вече всичко й бе дошло до гуша до такава степен, че не знаеше, колко ли още ще може да изтърпи. Сега леля й я беше повикала само за да се увери, какво зло е могла да й причини, успяла ли е да я унижи.

— Чакай! Искам да говоря с тебе!

— Да, лельо Агата, но исках по-напред да се преоблека и да изпия чашка чай.

— По-късно! — прекъсна я Агата грубо. — Стой си с тия мокри парцали. Не си заслужила нищо по-добро, след като пет пари не даваш за моите желания!

„И като наказание за това, че се върнах неопетнена!“ — помисли си Елизия подигравателно, докато обхождаше с поглед неприветливия салон, сиво-зелените шарки по тапетите, масата и столовете, тапицирани с масленозелена коприна… И килимът беше в същите отвратително кафеникавозелени тонове. Мраморните масички и строгите портрети на прадедите се отразяваха в огледалото със златна рамка над камината, в която гореше слаб огън. Все пак оттам лъхаше топлинка и Елизия механично се приближи към него.

— Седни там отсреща! — заповяда лелята и посочи един от дървените столове до прозореца.

Елизия приседна бавно, като се опита да се понамести малко по-удобно на твърдия стол. Цяла трепереше, студеният въздух, който проникваше през прозорците, я пронизваше до кости.

Леля Агата се настани удобно на раираните копринени възглавници на кушетката точно пред камината, поглъщайки жадно топлината на трепкащите пламъци. Елизия не бе видяла нито веднъж досега да стърчи и косъмче от стегнатия кок на тила й. Както никога не бе видяла лицето й да е весело или любезно. Винаги изглеждаше толкова мрачна!

През тези две години, Агата не й бе казала и едничка мила дума — нито на нея, нито на някой друг. Но враждебността на лелята към Елизия бе по-отровна, отколкото към останалите. Не като племенница я беше взела в дома си, а като момиче за всичко, като безропотна слугиня, на която при това не се плаща нищо!

Елизия бе възпитавана като дама, беше раснала като галено дете на аристократи — заобиколена от грижи, от частни учители. Беше наистина тежък удар да изпадне в положението на слугиня, и то в къщата на собствената си леля. Не беше мързелива, винаги бе готова да помогне, а и беше силна, издръжлива, нещо необичайно за момичетата от такива семейства. Ако родителите й бяха бедни, тя всеотдайно би им помагала във всичко, никога не би го почувствала като унижение или беда. Ала тук, в Грейстоун, Агата не можеше да я третира така! Собствената й леля я бе превърнала в слугиня, по-долна и безправна от всяка друга. Беше я заточила в тази пустош, откъсната от всички и от всичко. Останалите прислужници много добре знаеха, че е от род и че е племенница на господарката, и не се сближаваха с нея, оставиха я на съдбата й. Но знаеха също, че Агата няма да си мръдне и пръста, за да защити Елизия. Затова използваха да я товарят с работа за трима. Елизия нямаше нито миг свободно време за себе си. Непрекъснато я гонеха за нещо — да чисти къщата, да излъсква с пчелен восък старите дървени мебели, да търка подовете до блясък, да кърпи бельото, да тупа дюшеците… Тя вършеше най-тежката работа, до пълно изнемощяване. Агата беше непрекъснато по петите й, следеше я, даваше команди, без сама нищо да похване. Елизия си мислеше понякога, че на леля й липсва само един камшик в ръката, за да я гони с наслада да работи по-бързо.

Спомни си с горчивина, колко се бе притеснявала от мисълта, че може да бъде в тежест на леля си. Сега вече знаеше колко смешни са били тези терзания. Леля й водеше крайно скромно домакинство, не си позволяваше и най-малкото разточителство. Оскъдната храна, която Елизия изяждаше, се плащаше многократно с тежката работа, която тя вършеше из къщата. Нито представляваше тежест за домакинството, нито беше задължена с нещо на леля си. И всичко това й се струпваше точно сега, когато повече от всякога се нуждаеше от обич и разбиране! Едно самотно сираче, откъснато насила от всичко познато и любимо. Жадно за приятелска усмивка и някоя добра дума, намиращо утеха само в спомените. Тук отвсякъде я заобикаляха единствено ругатни и омраза.

Елизия постоянно усещаше върху себе си безцветните очи на леля си. Тези очи я дебнеха, предизвикваха я сякаш да пламне от гняв, та да извърши някаква необмислена постъпка, за която леля й да може да я накаже. Елизия знаеше, че Агата търпеливо чака тя да рухне. Е, добре, щеше да почака! Можеше да победи леля си, макар и не като се опълчи открито с думи, а мълчаливо, с разума и със сърцето си. Все още имаше гордостта си, която я крепеше.

Чак в края на деня, когато нападките на лелята ставаха вече непоносими, а цялото й тяло виеше от умора, Елизия се прибираше в таванската си стаичка — студена и гола, под самия покрив. Колко често бе стояла до прозорчето, вперила очи в далечния хоризонт, изпълнена с копнеж за неща, които никога нямаше да станат действителност, и със спомени за онези дни, в които не беше срещнала още нито жестокост и злоба, нито самота и болка.

Единствената й утеха бяха сънищата. Обличаше тънката си нощна риза, вмъкваше се в ледените завивки и се унасяше, заслушана в трополенето на мишките.

Случваше се понякога да излиза. Агата я изпращаше да купи провизии от селото или от някой чифлик наоколо. В такива случаи Елизия внимаваше да не покаже възбудата и радостта си и се преструваше, че това е само още едно омразно задължение. Ако Агата разбереше колко се радва на тези излизания, сигурно щеше да й забрани да пристъпи прага на къщата, толкова стръвно търсеше да я лиши от всяка радост.

Момичето се изплъзваше от потискащите стени на Грейстоун, спускаше се надолу между дърветата към бълбукащия поток с бистра и бърза вода. Лягаше на земята и дълго гледаше през клоните на дърветата небето, по което плуваха бели облаци. Но и през студените зимни дни тя също се радваше на тези глътки свобода, забравяше обстоятелствата, които я бяха оставили на благоволението на леля Агата, и си мислеше за любимите усмихнати лица на своите родители, превръщащи се все повече в неясни сенки.

Всеки път неволно сравняваше глухата и зловеща господарска къща в имението Грейстоун, с къщата на родителите си — по-малка, но пълна със смях, веселие и обич. Майка й и баща й бяха толкова сърдечни, толкова любещи! Чарлз Димарайс, висок и строен като двадесетгодишен младеж, със сребърни нишки в някога гарвановочерните си коси… Невероятно зелените му очи бяха още пълни с блясък, въпреки неговите петдесет години. Сладостният спомен за грациозната фигура на майка й, с корона от златисточервени коси, по които играеха слънчеви отблясъци, със сияещи сини очи…

„Ех, ако те бяха при мене!…“ — помисли Елизия горчиво. Ала те я бяха напуснали, също както и Йън.

Погледна през прозореца на салона. Изобщо не чуваше какво и говори Агата. Сама се питаше как успя да издържи тези две години — не живот, а безрадостно, безлично съществуване под похлупака на Грейстоун. За нея си оставаше загадка, защо Агата бе толкова враждебна. Имаше чувството, че леля й я е мразела още преди да се срещнат. Следователно не беше заради нещо, което самата тя, Елизия, е сторила. Единственото логично обяснение бе, че сигурно много отдавна се е случило нещо, което е настроило Агата против семейството й, нещо, което е станало, още когато нейната майка е живяла в Грейстоун… Нежеланието на майка й да говори за онова време, а и мълчанието на баща й, убеждаваха момичето, че се е случило някакво нещастие, но сигурно никога нямаше да узнае какво…

Мислите на Елизия се върнаха към настоящето — студения салон и острия креслив глас на леля Агата, леден като въздуха, нахлуващ през цепките на прозореца.

— … разбира се, не очаквах да срещна днес следобед скуайър^[2] Мастърс по пътя за селото — говореше леля й. — Особено като ми каза…

Скуайър Мастърс. Самото име бе достатъчно да накара Елизия да потръпне. Не бе срещала по-отвратителен човек от скуайъра. Надяваше се, че няма да й се наложи да го види никога вече. Бяха я представили на немладия вече вдовец и неговите три дъщери преди две седмици, когато те дойдоха на вечеря в Грейстоун. Елизия беше истински изненадана, когато леля й съобщи, че ще имат гости вечерта и тя трябвало да им прави компания. Обикновено се хранеше сама в кухнята или си носеше — което й беше по-приятно — таблата в стаята, там поне слугите не я зяпаха. Не че храната можеше да й достави удоволствие. Поднасяше се толкова, колкото да утолиш глада си. А една вечер, когато се забави само няколко минута за вечеря, Агата й изчете цяла лекция и я предупреди, че само още веднъж да закъснее, няма да получи нищо за ядене. Елизия се въздържа да й отговори, че никак не е трудно да се откаже човек от такова ядене — блудкава и отвратителна и на вид, и на вкус храна, клисав черен хляб — бялото брашно не се хабеше за слугите — някакъв скашкан зеленчук… Закуската беше още по-оскъдна — чай и безвкусна каша, цялата на грудки. Обедът се състоеше от хляб и сирене. Но през есента, когато узрееха плодовете в овощната градина, Елизия си откъсваше тайно по няколко и ги скриваше в стаята — събудеше ли се от глад през нощта, все имаше по някой вкусен, сочен плод.

Агата явно бе необикновено възбудена от предстоящата вечеря със семейство Мастърс. Нареди на готвачката какви предястия и сладкиши да приготви. Свинско, овнешко и говеждо купиха от съседния чифлик, донесоха и всякакви зеленчуци, доста по-различни от онова, което раждаха запуснатите градини на Грейстоун. Беше изваден най-скъпият порцелан, излъскаха среброто, така че то блестеше между красивите чаши. Из цялата къща се носеха страхотни благоухания, от които устата се пълнеше със слюнка. Елизия си припомни вкуснотиите от бащиния си дом, за които от години не бе дръзвала да мечтае.

Продължаваше да си блъска главата, защо ли я бяха поканили. Опита се да измие от себе си праха и мръсотията — беше напълнила чебура с топла вода, която сама изнесе по всичките стъпала догоре. Но си заслужаваше усилието — такова удоволствие беше да лежиш в топлата вода!

Учудването, че са я поканили, се превърна в смайване, когато видя на жалката си закачалка прекрасна нова-новеничка вечерна рокля. До нея останалите й дрехи приличаха на бедни роднини. Само Агата можеше да избере такава рокля! Но защо? Какво кроеше? Тя не беше човекът, който би направил такова нещо без причина. Защо изведнъж реши, че Елизия трябва да се срещне с гостите? С какво искаше да я изложи, та после да й се подиграва?

Тези въпроси не даваха мира на момичето, докато слизаше по стълбите под любопитните погледи на прислугата. Добре разбираше смайването им — нали само преди часове беше една от тях.

Споменът за онази вечер остана неизличим в главата на Елизия като ехо от някакъв кошмар. Образите бяха загубили очертанията си и се мяркаха в съзнанието й гротескно изкривени в пълно безредие, истински калейдоскоп от накъсани сцени. Как би могла да забрави появата на леля си в рокля с цвят на горчица, която правеше лицето й да изглежда като на смъртник? Разперила ръце, тя посрещаше гостите — скуайър Мастърс и неговите щерки Хоуп, Дилайт и Чармиън. Елизия се бе опитала учтиво да ги заговори, но сестрите я пренебрегваха и приказваха само помежду си. Ако й зададяха някакъв въпрос, то бе само за да се изкискат надменно и подигравателно на отговора й. И трите очакваха явно баща им да се държи също толкова пренебрежително, ала неговото поведение беше съвсем различно. Елизия просто усещаше как изпъкналите му очи следят всяко нейно движение. Не се чувстваше добре в тънката муселинена рокля, която Агата й беше купила. Роклята бе хубава наистина, но деколтето беше твърде дълбоко за младо момиче. Тънките дантели едва прикриваха нежните очертания на гърдите й, а ръцете й бяха съвсем голи. Беше по новата кройка, в стил Ампир, последна дума на лондонската мода. Модата, въведена от императрица Жозефина в Париж.

И сестрите Мастърс бяха с такива рокли — стегнати под гърдите и спускащи се на меки гънки надолу. Но докато роклята на Елизия я обгръщаше меко и само загатваше формите й, момичетата Мастърс приличаха на прищипнати наденици. За съжаление, те явно бяха наследили фигурата на баща си, едър и набит човек. И очите им бяха също като неговите — кафяви и изпъкнали.

При всяко поемане на дъх тя усещаше как погледът на скуайъра лепне по гърдите й, които се издигаха и спускаха под бледозеления муселин. Още когато му я представиха, този човек започна да разглежда тялото й с алчни очи, като че ще я купува. Тя извърна глава настрани, но срещна доволния поглед на леля си, изпълнен със злорадо тържество.

След вечерята минаха в салона, за да послушат романсите на Дилайт. Тя пееше с полушколуван носов глас и несръчно, по ученически си акомпанираше сама на пианото. Хоуп и Чармиън непрекъснато се кикотеха, докато сестра им пееше. Най-после, изглежда, нямаше повече погрешни клавиши за натискане и забавлението свърши.

Елизия седеше до скуайър Мастърс на малката кушетка. Още с влизането си в салона леля й се настани на креслото до прозореца, скуайърът се намести до Елизия — прекалено близо, за да й бъде удобно. Беше притиснал свойски коляното и бедрото си до нея и все се навеждаше да й прошепне поредната тъпа забележка, забил поглед в дълбоко изрязаното деколте, което разкриваше алабастъра на тялото й.

И все пак за Елизия си оставаше загадка защо я бяха поканили. Не намираше обяснение. Може би леля й искаше да й напомни откъде е изхвърлена завинаги и че мястото й вече не е в обществото. Това беше съвсем в стила на Агата — тя беше в състояние и рокля да й купи, и да я търпи на приема си, само за да може на другия ден още по-ожесточено да я натика на дъното.

Елизия пожела на леля си лека нощ и се прибра в стаята си. На другия ден всичко започна постарому, сякаш нищо не се бе случило, като че не бе имало никаква вечеря. Новата рокля изчезна така тайнствено, както се бе появила. Отново се заточиха същите тягостни дни.

— На тебе говоря, госпожице! — Гласът на леля й прекъсна мислите на Елизия. — Умът ти пак е някъде другаде! Обзалагам се, че мислите ти не са на свястно момиче. Слушай сега внимателно какво ще ти кажа! И трябва да си щастлива, че взимам толкова присърце твоето бъдеще. Не че го заслужаваш, но все пак си дете на доведената ми сестра. Длъжна съм пред паметта й да се погрижа за тебе.

В гласа на Агата звучеше триумф, очите й блестяха от възбуда, по бузите й избиха червени петна.

— Не те разбрах — започна Елизия колебливо, защото наистина не беше наясно накъде бие леля й. — Да не си ми намерила място за работа?

— Да, точно така! Място, което страшно ще те заинтересува… И много изгодно при това! — пропя леля й. — Нали ти казах, че срещнах скуайър Мастърс в селото?

— Но какво общо има това? — Елизия точно помисли, че все пак може би е била несправедлива към леля си, когато изведнъж се стресна и попита: — Мястото не е при скуайъра, нали?

— Не, и не, мила ми Елизия! — закиска се леля й ехидно. Това бяха първите проблясъци на хумор, които Елизия долавяше у нея. — Дала съм дума не за някаква служба в домакинството му, не! — Агата направи драматична пауза, очите й странно блестяха. — Там ти ще имаш завидното положение на съпруга на скуайър Мастърс.