Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (110) (Част първа)

109

— Гардън, Гардън, какво, по дяволите, правиш? Защо не затвори тоя кепенк? Защо си се проснала така на пода? Това никак не отива на една лейди. — Маргърит държеше газената лампа в ръка и разглеждаше щетите. — Боже мили, цялата си в кръв! Дано да имам малко йод!

— Мамо, ураган е.

— Е, нали ти казах! Ставай! Трябва да направим много неща. Ти никога не си преживявала истински ураган, но аз съм. Знам какво трябва да се прави. Сега трябва да почнем да работим. Няма да позволя да ми се развалят хубавите килими.

 

 

На Гардън й се струваше, че бяха работили сто часа. Правеха дренажи, увиваха лампите, навиваха килимите на руло, трупаха мебелите в ъглите, далеч от прозорците, сваляха пердета, заковаваха по диагонал на кепенците летви, които държаха в килера специално за буря. Дребната Маргърит беше като динамо, пълно с енергия. Дигаше, дърпаше, тласкаше наравно с Гардън и надмина във всичко по-младата си и по-силна дъщеря. Нито за момент не се оплака от сърцето си.

Когато остана доволна, че всичко е направено така, както трябва, Маргърит каза:

— Добре, тази къща е издържала на много бури. Една повече няма да й навреди. Хайде да слезем долу и да погледнем какво има в кутията за лед. Много съм доволна, че не си купих един от тия нови префърцунени електрически хладилници, като тебе. Сега, когато няма електричество, всичката ти храна ще се развали.

— Гладна ли си? — ужаси се Гардън. Гладът за нея бе прекалено банално нещо в такава нощ на ураган.

— Умирам от глад. По-добре да хапнем нещо, защото ще стоим цяла нощ. Ще бъде твърде шумно, за да може да се спи. Ще играем на „Монополи“.

Вятърът блъскаше по къщата, разтърсваше усилените с капаци прозорци и се мъчеше да влезе вътре. Гардън беше ужасена.

— Не гледай, като че ли си видяла призрак, Гардън! Хайде. Просто трябва да изчакаме бурята да отмине. Няма друг начин. Това е само началото. Ще стане още по-лошо.

Гардън не й повярва. Нищо не можеше да бъде по-лошо от зверския щурм на бурята в този момент. Скоро обаче тя разбра, че Маргърит е права. Виенето на вятъра прерасна в рев, който постоянно се усилваше и покачваше по тон. Ураганът се превърна в звяр, който беснееше, влуден от дебелите стени, непрекъснато удряше и търсеше слабото място, където да пробие. Къщата бе подложена на ужасни удари от различни летящи предмети. Гардън се свиваше и премигваше при всеки такъв удар. Чу се експлозия.

— Мили Боже! — изпищя Гардън.

— Прозорец беше. Хайде бързо, Гардън, трябва да го запушим. — Маргърит събра завесите с шарки на зелена папрат, които вятърът бе съборил, и се втурна към хола. Гардън носеше фенер. По средата на стълбите към втория етаж дъждът нахлуваше и се стичаше по стълбите, като носеше парчета стъкла.

— Помогни ми — извика Маргърит. — Трябва да заковем нещо върху прозореца. Донеси плоскостите от кухнята. Аз ще придържам рамката.

Те някак си успяха да заковат една дебела дъска. Но тя се тресеше, заплашваше, че ще се изскубне. Колкото и пирони да забиваха, не помагаше.

— Мамо, страх ме е — каза Гардън.

Тогава Маргърит я уплаши още повече, като каза:

— И мен също.

Забравиха за играта „Монополи“ и сандвичите, страхът не ги напускаше. Майка и дъщеря се бяха прегърнали на пода в гостната, заобиколени от стена от канапета и фотьойли, и чувстваха непрекъснато крехкостта на защитата си срещу непрекъсващата ги сила на вятъра. Пулеха очи от време на време, ушите ги боляха от това, че часове наред се напрягаха да чуват шумовете. Вятърът фучеше през широкото пристанище и се хвърляше върху високите горди къщи по крайбрежната ивица на Чарлстън. Гардън я измъчваше мисълта за Хелън.

— Мили Боже — молеше се тя, — нека да бъде добре. Не позволявай да се плаши много. Аз ще я пусна да отиде при баба си. Ще бъда доволна от това, само нека нищо да не й се случи. Нищо друго не искам.

Изведнъж всичко спря. И дъждът, и вятърът, и шумът. За секунда всичко изчезна. Гардън закри очите си от ослепителната слънчева светлина.

— Какво стана? — попита тя. Гласът й прозвуча отвратително силно.

Маргърит плачеше.

— Благодаря ти, Боже, преживяхме го! Стените издържаха. Хайде, Гардън, нямаме много време! Трябва да видим какви са повредите.

— Не разбирам. Свърши ли всичко? Толкова е тихо, че ми се иска да пищя.

— Пищи, когато започне отново. Тогава няма да те чуя. Сега сме в окото, в центъра на урагана. Не знам колко време ще продължи това, но няма да е дълго. След това ще започне отново, само че по-силно.

Те тичаха из стаите като безумни, слагаха кофи под местата, където течеше, забиваха още пирони в изпочупените кепенци, запушиха с юрган един счупен прозорец. Специални усилия положиха за стаята, в която се криеха. Гардън хвърли по стълбите надолу всички възглавници и Маргърит ги натрупа вътре в мястото, което си бяха направили. Възглавниците послужиха като допълнителна вътрешна стена. Разтвориха чадъри, за да се предпазват от евентуални летящи парчета, ако ураганът счупи кепенците. Върху чадърите поставиха юргани.

— Напълни шише с вода. Ще ожаднеем, преди всичко да свърши — Маргърит отново си бе върнала решителността. — А сега да влезем в дупката си. Няма да има предупреждение — ослепителната слънчева светлина като че ли им се подиграваше. Тя правеше предстоящата заплаха още по-ужасяваща.

Тъкмо нагласиха покрива на прикритието си и се появи един нов звук, който ги накара диво да се спогледат. Някой чукаше на външната врата. Този обикновен ежедневен звук сега изглеждаше чудовищно нереален.

— Хелън! — извика Гардън. — Нещо се е случило с Хелън — тя с нокти се измъкна от пашкула от възглавници и юргани.

Маргърит я последва, като викаше:

— Недей отваря, Гардън. Ако бурята дойде, ще влезе в къщата.

Но Гардън вече спускаше болтовете и завърташе тежката брава.

Тя присви очи през нахлулата светлина. Небето над нея беше блестящо синьо и бели облаци като морски чайки хвърчаха по него с възбудени крясъци.

— Ти даже не си облечена, Гардън. Не се учудвам. Мислех си, че ще се страхуваш да се появиш, затова дойдох да те взема. Искам да видя изражението на лицето ти. Трябва да бъдем в съдебната зала след половин час — беше Вики с маскировката си на баба.

Маргърит се протегна иззад Гардън и дръпна Вики вътре. После тръшна вратата и я залости.

— Ей, чакай! Какво правиш? — озъби се Вики и започна да дърпа лоста на вратата.

С юмрук Маргърит удари ръката на Вики.

— Глупачка такава! Ще ни убиеш.

Вики я отблъсна настрани.

— Ти си глупачка. Не знаеш ли, че бурята свърши. Отвори вратата и ще видиш — тя дръпна резето.

Гардън не разсъждаваше. Цялата болка и гняв в сърцето й се събра в удара, който тя нанесе на Вики, просвайки я на пода. Маргърит върна резето. И тогава ураганът избухна.

Вратата се изду навътре, но удържа. Вики изпълзя на колене от вратата, устата й бе отворена за писък, който не се чу сред оглушителните удари по вратата. Оттатък улицата, отслабената морска дига се разпадаше и вятърът носеше като ракети огромни парчета скали.

Вики последва Маргърит и Гардън в скривалището, което си бяха направили, и с мъка се вмести вътре. Нямаше време за лични вражди. Трите жени се облегнаха една на друга и се мъчеха да се смалят колкото се може повече на фона на ревящата буря. Големите скали продължаваха да бомбардират къщата. Стените трепереха при всеки удар.

Появи се нов неприятел. Вода протече под тежката външна врата, под вратите на партера и под вратата на кухнята откъм двора. Тя се събираше тихо пред барикадата от мебели и възглавници и започна да прониква вътре.

Те изоставиха прикритието си, когато водата стигна до глезените. Като се държаха една за друга, те преминаха през хола и покрай външната врата, която стенеше, все още придържана на пантите. Като стигнаха стълбите, те се втурнаха да бягат. Стените на стълбите им се сториха тънки като хартия. Открит от трите страни, издаденият еркер се тресеше. Последна Вики успя да се изкачи над запушения прозорец. Тогава той отхвръкна, като запрати дъската и прогизналия юрган нагоре по стълбите. Вятърът подхвана килима от средата на стълбите и го раздра на ивици.

Навсякъде около себе си те чуваха как с трясък се пръскаха и разбиваха прозорците, Маргърит тичаше, следвана от Гардън и Вики.

Тя ги заведе в гостната, която беше най-голямата стая, където можеха да бъдат най-далеч от уязвимите прозорци. Там приклекнаха в центъра на една от стените без прозорец, пред камината, през която водата се изливаше от комина и образуваше локви около краката и задниците им. Маргърит и Гардън издърпаха килима отпред, за да послужи като предпазител срещу хвърчащи парчета стъкла и трите жени се покриха с него. Нищо друго не им оставаше, освен да чакат.

Нямаше друга реалност, освен урагана. Нямаше чувство за време, за място, за неудобство, за студ, глад и жажда. Съществуваше само свирепостта на бурята, която се накъсваше от експлодиращите стъкла. Ураганът бе влязъл и вътре при тях и само килимът ги предпазваше.

Като че ли измина цяла вечност; ревът започна да намалява, но те не разбраха това. Бяха като оглушали.

И тогава Вики чу звука на падащата от комина вода.

— Вижте! — каза тя. Маргърит и Гардън се раздвижиха. — Намалява — Вики разблъска килима и той падна от тях.

Тя раздвижи схванатите си крайници.

— Господи, схваната съм като дърво — простена тя. Изпълзя напред, за да се отдалечи от водата около камината и се изправи на крака. Гардън и Маргърит следяха движенията й с блуждаещи очи. Можеха ясно да я видят, защото през зейналия прозорец нахлуваше светлина. Отвън прозореца дъждът продължаваше да пада и вятърът беснееше, но вече силата не беше повече от тази на една силна буря с дъжд.

— Наистина свърши — каза Гардън. Тя прегърна майка си. — Свърши. Оживяхме! Хелън неизменно също трябва да се е спасила.

— Има си хас да не е успяла — каза Вики. — Утре я взимам със себе си вкъщи. Адвокатите ми са категорични. Аз спечелих делото, знаеш ли това, Гардън? Едва ли си се съмнявала. Ясно беше от самото начало.

Гардън не можа да отговори. Вики обиколи стаята и се усмихваше при вида на повредите. Стените и таванът бяха прогизнали от вода, подът — изровен от паднали стъкла и покрит с разхвърляни и счупени мебели от вятъра, който беше нахлул през прозореца.

— Никога не съм мислила, че мога да бъда благодарна на ураган, но съм — каза Вики. — Бях вбесена, когато Скайлър ти купи тази къща. А побеснях и по-късно, когато не можах да ти я взема. Но погледни сега. Къщата е развалина. Всичко е отишло. Аз ще получа Хелън, а Традови няма да имат нищо.

— Тази къща няма нищо общо с Традови — каза Маргърит. — Беше построена от семейството ми и е позната под нашето име. Това е къщата на Гардънови.

Вики стоеше в центъра на стаята и разтвори нашироко ръце.

— Може да бъдете горда от цялата тази бъркотия, госпожо Трад — тя отметна глава назад и се изсмя. В този момент лицето й замръзна, ръцете й се протегнаха нагоре.

— Не! — извика тя.

Гардън погледна към мястото, където беше вперен погледът на Вики. Полилеят се люлееше неудържимо, гипсовият гирлянд от огромни гардении увисна, натежал от водата, която беше се просмукала от горния етаж.

Вики се опита да побегне, но токът й се беше загнездил в една дупка на пода. Една гардения я удари по рамото, тя изгуби равновесие и се просна на пода.

Лавината от гипс трещеше като влак. Гипсът беше прогизнал и нямаше прах. Той погреба великолепния кристален полюлей и Вики под купища сиви накъсани парчета.

Гардън и Маргърит стояха вцепенени и не вярваха. Гардън издаде малък, уплашен, мяучещ звук и тръгна напред с вдървените си крака. Тя падна, с мъка се изправи на ръце и колене и пролази до купищата развалини.

— Помогни ми — помоли тя Маргърит. Грабна едно голямо парче гипс и го хвърли настрани.

— Дано се задуши — каза Маргърит.

Гардън дълбаеше в развалините. Острите краища режеха ръцете й.

Изведнъж тя се задави и падна назад.

Главата на Вики се подаваше изотдолу. Сивата й коса все още беше прибрана на къдрици, но парченца сив гипс се бяха впили и разваляха фризурата й. Очите й бяха отворени, впити в огромната дупка на тавана. Късче кристал бляскаше на зейналата дупка на мъждеещата светлина. То се беше забило в зеницата на лявото око. Ирисът потъмняваше. Плътта на лицето й увисна върху костите с последната отпуснатост на смъртта.