Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (67) (Част първа)

66

Месеците си минаваха и нови и нови американци увеличаваха групата на приятелите на Скай и Гардън. През Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско и по всички точки между тях се говореше, че доларът купува много франкове, а във Франция няма и сух режим.

Хора идваха и си заминаваха; групата нямаше стабилността на компанията им в Ню Йорк. Някои оставаха за седмица, други — за месец. Някои откриваха, че на Ривиерата, въпреки всичките й цветя и палми, беше студено през зимата и почти веднага заминаваха за Гърция или Италия. Скай и Гардън оставаха. Той беше твърде погълнат в теориите си за астрологическия контрол върху колелото на рулетката, за да може да се отделя от това място за по-дълго от няколко дни, и то от време на време.

— Знам, че съм близо до целта — казваше поне веднъж на всеки десет дни. — Разбрах какво не се получи миналия път и съм го коригирал. Този път изчисленията са точни. Този път ще стане.

И така, Монте Карло им беше станал вече дом.

— Защо не си вземем вила? — предложи Гардън, но Скай каза, че било твърде голямо притеснение. Хотелът им осигурявал всичко, от което се нуждаели. Те преустроиха стаите си. Двустайният апартамент се превърна в помещение с две всекидневни. Гардън купи грамофон и плочи, четири комплекта за маджонг и няколко цигарени кутии за масите. Г-ца Трегър уреди с хотела барман и сервитьор за всеки следобед. И всеки следобед стаите бяха пълни: хора, които познаваха, приятели на хората, които познаваха, приятели на приятелите. „Намини към Харис“, казваха, когато ставаше дума за Монте Карло. „Просто спомени името ми.“

— Държим кръчма — оплакваше се Гардън. Скай отвръщаше, че имат късмет с толкова много приятели. Цялото това оживление го забавляваше.

Участието на Скай и Гардън в коктейлите продължаваше до осем часа. След това те изоставяха целия шум, тракането на плочки за маджонг и гълчавата от гласове, и слизаха в ресторанта да вечерят. Обикновено четири или пет от гостите им слизаха заедно с тях. Други отиваха до своите хотели, в други ресторанти или просто си похапваха от безкрайните запаси ордьоври и питиета на коктейла.

След вечеря отиваха в казиното, където Скай привеждаше в действие поредния си план за рулетката. Впоследствие излизаха, търсейки забавления, за да изтрият горчивия вкус на поредната грешка в пресмятанията.

Шареха нагоре-надолу по крайбрежието в една, две, три или повече коли, следвайки водачеството на Скай по пътя, който той сега познаваше твърде добре. Тези, които караха бавно, се изгубваха, невнимателните имаха произшествия. Тези, на които не липсваше смелост и умение, се увличаха по любовта на Скай към скоростта и риска. Той ги водеше по нощни клубове, заведения, където се събираха бачкатори, по хотелски барове, други казина. Много бяха местата, където не ги очакваха с радост, по-малко — в които не ги допускаха. Скай беше познат навсякъде. Известен като разточителен в сметките и щедър в бакшишите. И като човек, който обича да чупи. Петър Велики беше вкарал в него тая страст на партито по случай годишнината от сватбата. Скай обичаше да наблюдава как шокът се прелива във веселие, как веселието прераства в гуляйджийско безредие!

Той винаги плащаше за щетите, а такива имаше доста. И после, вече на светлината на новия ден, повеждаше Гардън към хотела, с настроение почти изчистено от яда и отчаянието, които провалът на масата за рулетка беше породил.

Гардън мразеше живота, който водеха. Мразеше рулетката. Мразеше ръмженето на откритите мерцедеси в нощта. Мразеше шумните нощни клубове и пияните им „приятели“, които я опипваха на дансинга. Мразеше отвращението, изписано по лицата на работниците, когато групата нахлуваше в техен бар с белите вратовръзки и копринени шапки на мъжете и кожените палта и диамантените украси на жените. Мразеше напрежението, което изпитваше, преди звукът от пръскащо се стъкло да го разкъса и да я изпълни със срам. Най-много от всичко мразеше изцъкления поглед на Скай и ядния и механичен начин, по който я любеше, без дори веднъж да произнесе името й.

Тя пиеше прекалено, пушеше прекалено и ядеше прекалено. Не можеше да се понася за това, че не успяваше да накара Скай да спре и го обичаше още повече, защото вярваше, че той има нужда от нея, за да го спре да се самоунищожава така, както унищожаваше чаши, порцелан, маси и столове в местата, където ходеха. Понякога той плачеше, докато се любеха, което караше сърцето на Гардън да се пръска.

Затова тя се стараеше да бъде красива, смееше се, играеше чарлстон посред натрошеното и изпращаше картички на майка си, на леля си Елизабет и на приятелите си в Чарлстън със снимки на пазара за цветя в Ница, зоологическата градина на двореца в Монако и палмови дървета на фона на синята прелест на Средиземно море.

„Твърде хубаво, за да се опише с думи.

С любов, Гардън“

Вики пристигна в края на лятото.

— Търся вила — обяви тя. — Ривиерата изглежда ще бъде мястото за отсядане през лятото. Не след дълго Саутхямптън ще се превърне в призрачен град — тя водеше със себе си един архитект — абсолютно неразговорлив мъж на средна възраст, с кръгло шкембе и прилягащ му камбест нос.

— Принцесата има предвид бизнес — каза Скай. — Влече я Кап Антиб, разбира се.

Този малък, заспал полуостров стана причина за много приказки на Ривиерата благодарение на Коул Портър, който първи беше прекарал едно лято там преди няколко години. Американско семейство, техни приятели, дооправяха една къща на Кап Антиб и възнамеряваха да се установят целогодишно. Междувременно се бяха настанили в същия хотел и нескончаемо посрещаха гости, много от тях членове на групата на Дягилев, хит в Париж по това време.

Гардън и Скай се присъединиха към Вики за обяд в хотела.

— Ето ги там — прошепна Вики, когато бяха почти привършили десерта. — Там, седнали са точно до прозореца.

Гардън никога не беше виждала Вики толкова развълнувана. Тя обърна глава, за да погледне красивия мъж и привлекателната жена.

— Кои са те? — също шепнешком попита тя.

Вики ги зяпаше неприкрито.

— Скот и Зелда Фицджералд — каза тя.

Гардън се обърна да ги погледне отново.

По пътя обратно за Монте Карло Скай се изкикоти:

— Жал ми е за всички артисти и писатели във Франция. Мисля, че скъпата ми майчица се подготвя за големия лов на лъвове.

— Скай?

— Да, скъпа?

— Мислиш ли, че съм хубава колкото Зелда Фицджералд?

— Десет пъти по-хубава. Би ли ми подала пенливото, ако обичаш? — Гардън си дръпна още една голяма глътка от бутилката шампанско и я подаде на Скай да го допие, преди да се е стоплило. Тази нощ тя танцува по-необуздано от когато и да било, докато приятелите им трошаха около краката й чаши, които експлодираха като бомби.

Всички хвърляха, освен Скай. Той използваше чашата си, за да пие от нея тостове за разтапящите черни очи на едно италианско момиче, което беше наскоро включено в групата заедно с американския й покровител.

По-късно тя беше заменена с датчанка и барчето в стаята за партита се напълни с бутилки ракия. Ракията изчезна, появи се калвадос във връзка с една французойка от Нормандия. Скай се премести от масата за рулетка към тази във вътрешния салон, на която се играеше бакара с таблички от слонова кост в хиляди за залаганията вместо кръглите чипове за стотиците.

Гардън бе обожавана от поредица сънародници и евентуални наследници на Оскар Уайлд в поезията, част от която посвещаваха на красотата й и които предпочитаха да се обличат в нейните по-екстравагантни кожени палта, когато нощите станеха мразовити. Те се вкопчваха в таблото на колата, която Скай й беше купил, близнак на неговата, докато Гардън я караше в нощните преследвания на удоволствие след бялата кола на съпруга си.

Една нощ, когато Гардън напусна партито рано, поредният поет я изпрати до апартамента й и я последва в дневната му. Гардън се строполи в едно кресло; той коленичи на пода до нея. Рецитира й стихотворение, написано от него за нея. После зарида с глава на коляното й, умолявайки я да му помогне да бъде мъж като всички останали мъже. Гардън свали презрамките от раменете си, за да се открият гърдите й. Поетът протегна трепереща ръка, за да погали женствената й закръгленост. Гардън я сграбчи, притисна я силно към втвърденото зърно и извика. Поетът отскочи, като че ли се беше опарил; той изпълзя от стаята на ръце и крака, така неистово стремящ се да я напусне, че дори не се изправи преди това. Сълзите потекоха през притворените очи на Гардън и надолу по измъченото й лице, закапаха върху дланите, с които бе обхванала гърдите си, и се събраха на малки локвички между пръстите й.