Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (74) (Част първа)

73

Имаше само един магазин в Монтана и той не беше предвиден за сериозно пазаруване. Шофьорът на клиниката закара Гардън по-надолу в планината, до селището Кранс. То обслужваше повече скиори, в каквито се бяха превърнали по-дръзките туристи през последните години. Гардън се чувстваше като на празник. Струваше й се, че е стояла в малката бяла стая в клиниката с месеци.

Тя почти веднага си намери ръкавици, обшити с кожа, но искаше да удължи излизането си, затова разгледа и другите неща, които магазинът предлагаше. Купи си три дебели пуловера, изплетени в ярки цветове, подобни на тези, украсяващи мебелите в новата й стая. После си намери плетена шапка, комбинираща се с един от пуловерите. Имаше смешен пискюл във всички цветове на пуловера. След това не можа да намери нищо друго. Не възнамеряваше да ходи на ски.

Обикаляше от щанд на щанд, взимайки очила, шалове, автомати за ски, които след това поставяше обратно, откъдето ги беше взела. Магазинът изобщо не беше подреден добре. Зад кутия със сигнални ракети тя попадна на шишенце парфюм, което имаше яркосин пулверизатор с лентичка на отвора си. „Колко е лепкав, помисли си Гардън. Мога да се обзаложа, че мирише като специалния на Удлуърд за пет цента.“ Тя пръсна малко на китката си, разтърка го и го помириса. Твърде приличаше на миризмата на окосена трева. Не можеше да реши дали й харесва или не. Все пак имаше в него нещо твърде швейцарско, напомнящо за планината. Тя реши да купи от него. Започна да се пръска на врата, зад всяко ухо.

— Стоп! — извика мъжки глас. Една ръка дръпна парфюма.

Гардън се взря във вбесения мъж. Той не беше по-висок от нея, изключително слаб, но тя не можеше да го накара да сведе поглед.

— Възнамерявам да купя от това нещо — каза тя. Маниерът й беше надменен. — Ако не искате хората да го пробват, не трябва да му поставяте пулверизатор.

Мъжът погледна шишенцето в ръката си.

— Бихте ли си помислили и за момент, че аз бих продавал тази ароматизирана вода от слама, мадам? Моля да ми разрешите да поправя заблуждението ви. Просто ви правя услуга. Пръскахте парфюм върху перлите си. Това е най-тежкото престъпление, което бихте могли да извършите. Парфюмът убива перлите; той унищожава блясъка им.

— Наистина ли? Благодаря ви, че ми казахте — тя обърна гръб на непознатия и продължи мудната си обиколка из магазина.

Когато нямаше вече какво да се гледа, тя инструктира собственика да изпрати сметката на клиниката и да натовари пакетите й в колата. В края на краищата не беше купила парфюма. Боеше се, че винаги ще го смята за „ароматизирана вода от слама“.

Подразни се от умората, която усещаше. Може би щеше да има време за дрямка преди обяда.

Почти залиташе, вървейки към колата.

Мъжът от магазина седеше на предната седалка до шофьора.

— Привет отново — каза той. — Не знаех, че и вие сте от клиниката. Слязох надолу пеша, но се налага догоре да бъда закаран. Надявам се, че нямате нищо против да заема част от колата.

— Ни най-малко — предположи, че той е някой от персонала.

Той коригира веднага впечатлението й.

— Моля, разрешете ми да ви се представя. Името ми е Люсиен Вертен. Аз държа рекорда за най-продължително лечение в историята на клиниката. Там съм от трети ноември — беше изключително бодър.

Гардън почувства кръвта й да се смръзва. Това правеше три месеца. Колко дълго щеше да се наложи пък на нея да остане?

— Колко ужасно — избъбри тя.

— Не чак толкова лошо всъщност. Общо взето, там винаги има някой, който играе шах. Вие играете ли, мадам?

— Не.

— Жалко. Изписват утре партньора ми. Предполагам, че ще трябва да уча бридж.

— Не е трудно. Аз го научих доста бързо.

— Бихте ли се заели, евентуално, да ме научите?

— Не, господине. Предпочитам да избягвам всякаква компания — Гардън се уви още по-плътно в палтото си.

— Разбирам. Убеден съм, че грешите, но ви разбирам. Ако промените решението си, ще го считам за голяма услуга. Ще се опитам да я компенсирам, ако желаете, като ви разкажа някои неща за парфюмите. Тази есенция беше отблъскващо лоша.

— Нима? Ако ме извините, господине, ще затворя очите си. Уморена съм.

Шофьорът я събуди, когато стигнаха клиниката. Вертен беше вече излязъл от колата. Гардън реши, че с това историята е приключила.

Никога в живота си не беше се заблуждавала толкова. Вертен буквално я преследваше. Когато тя излизаше на разходка, той я следваше на двадесет крачки разстояние. Когато излизаше на балкона да подремне на слънце, намираше бележка от него на шезлонга си. Той винаги изглеждаше бодър и не говореше толкова много, както беше сторил в колата. Но я дразнеше. След два такива дни, Гардън се нахвърли гневно върху него. Тя държеше на разходките си в снега и не искаше да остава в стаята, за да го избегне.

— Вие нарочно ме следвате — каза тя. — Не току-така се разхождате, когато аз съм навън.

Очакваше извинение и оттегляне. Вместо това той се усмихна и се поклони.

— Но, разбира се, че дебна, мадам! Стоя в засада. И когато ви видя да излизате, аз съм веднага зад вас. Харесва ми да ви гледам. Вие изглеждате толкова здрава!

Гардън беше удивена. Здрава беше последното, което можеше да помисли за себе си. Беше все още страшно слаба, а и ръцете й все още трепереха така ужасно, че понякога изпускаше разни неща.

— Как можете да говорите така? Ако бях здрава, нямаше да съм тук!

— А, всичко е относително, не е ли така? Погледнете другите. Излезте от стаята си и се поогледайте. Погледнете мен например.

Истина беше. Люсиен Вертен представляваше призрачна гледка. В най-добрия случай можеше да се каже, че изглежда особено с огромен, клюновиден нос и дръпнати назад брадичка и линия на косата. В добавка цветът на кожата му беше сиво-бял, а той самият се тресеше като парализиран. За ухото на Гардън, привикнало с парижкия френски, в неговия акцент също имаше нещо нездраво — замазваше и изпускаше срички в края на думите.

— Но аз не желая компания. Защо не ме оставите сама?

— Защото съм свиня — той изглеждаше доволен, че има готов отговор.

Гардън се разсмя. Той беше комичен.

— Ето — каза Вертен. — Не е ли по-добре да се смеете, отколкото да мислите за нещата, които ви карат да изглеждате толкова тъжна? Аз съм отлично развеселяваща компания. И добър източник на информация. Знаете ли историята за Вилхелм Тел? Не? Ще ви просветя. Това е една толкова швейцарска история! В нея става дума за една ябълка, която, както знаем, е полезна за вас; и няма какъвто и да е хумор.

Гардън се предаде. Този ден те се разхождаха на два пъти заедно.

Вечерта тя дори се храни заедно с него в столовата. Той се оказа наистина и забавен, и информиран. Когато се прибираше да спи, тя се опита да си спомни кога за последен път се беше смяла така искрено и свободно. Не успя да си спомни подобно нещо.

Гардън прекара две или три седмици в клиниката. И в течение на тези три седмици Люсиен Вертен се превърна в най-близкия приятел, който беше имала през живота си. Те дори си подремваха заедно, един до друг в шезлонги на неговия или нейния балкон. Той имаше навика да похърква с носови подсвирвания.

Те се разхождаха заедно, правеха излети заедно, слизаха с въжената линия от Кранс до Сиере и обратно, движейки се по издатини и зъбери право нагоре по планината. Това ужасяваше Гардън, а ужасът й караше Люсиен да припада от смях. Той се отнасяше с нея като с дете, дразнеше я, караше й се, командваше я: тя трябвало да диша по-дълбоко, да се упражнява повече, да пие повече мляко, да яде повече от никога несвършващата овесена каша.

Насърчаваше я и да говори. Тя в никакъв случай не би дискутирала събитията, довели я в клиниката, нито дори би се доближила до темата. Той я питаше за детството й. Тя му разказа за имението, за Селището, за Реба, Матю и за всичките им деца. Той я помоли да изпее някои от песните, които са пеели. Тя изпя „Мойсей в тръстиките“ и заплака. Люсиен й подаде носна кърпичка. Докато тя я използваше, той запя френска народна песен за едно мелничарче и бялата му патица, убита от престолонаследника. От нея заплакаха и двамата. Гласът му беше необработен богат баритон. Той и Гардън се научиха взаимно на любимите си песни и ги пяха заедно. Тя не можеше да си спомни кога за последен път преди това беше пяла.

Люсиен я убеди да плува. Басейнът имаше покрив, но беше открит отстрани. Ако денят се случеше ветровит, вътре нахлуваше сняг и се разтапяше на ръба му. Гардън беше хвърляла по един поглед на басейна с убеждението, че ще замръзне, ако се опита да плува. Люсиен й баеше непрекъснато: „Аз не мога да плувам, казваше той, но ти можеш. Следователно трябва да плуваш. Това ще ти вдъхне живот.“ Той гледаше как Гардън се приближи до зелената вода, наведе се, натопи ръката си в нея. Изражението на лицето й го развесели. Водата беше топла като в баня и солена. Това се превърна в любимото занимание на Гардън. Тя цапаше или се отпускаше във водата, разговаряйки с Люсиен. Или просто слушайки го да говори.

Той каза, че бил фермер, но не на овес или ечемик. Отглеждал рози. Акри с рози, карамфили, момини сълзи, лавандула и пак рози. Бил от семейството на производители на парфюми от Грас.

— Виждаш ли този нос? — каза той, галейки огромния си израстък. — Най-ценният нос във Франция. Някои хора с естетически претенции може да не изпаднат във възторг от него, но в света на парфюмите той е легендарен. Направо си е наследствено съкровище. Баща ми го има, неговият баща го е имал, както и всички бащи от рода ни от шестнадесетото столетие насам. Носът на фамилията Вертен е обект на завист на всички парфюмеристи. Той може да създава парфюми, които говорят, които пеят, очароват, омагьосват… Уви, изглежда, че Бог ме беше надарил с този нос, за да събирам в него повече кокаин, отколкото е във възможностите на нормален човек. Но за щастие, това е в миналото.

Гардън обичаше да слуша Люсиен да говори за парфюми. Никога не се беше запитвала откъде идват те или как се приготовляват. А фактите бяха удивителни. Тон цвят давал около един килограм есенция, обясняваше Люсиен, а това било само началото. Есенциите трябвало да се смесват, като всеки път съставките да са в различни пропорции. Понякога петдесет, сто, петстотин опита трябвало да се направят, преди да бъде получена идеалната смес, която събира идеала в съзнанието и в носа на производителя.

— Много бих желал да направя парфюм за теб, Гардън. С твоето име, какво подходящо име за парфюм. „Градина“. Само това. Ще бъде като теб, така както те виждам. Със сложни нюанси. Мускус за най-дълбоката, най-тайната женственост в теб. Леко загатване от африкански подправки за твоето детство. Свежи цветя с лек аромат, отглеждани на слънчева светлина за твоята младост. Жасмин за твоите плантации от гори. Рози, неотменно рози за изчервяванията и девичеството, теменужки, защото са много крехки и защото ти ме караш да си мисля за тях. Може би един ден ще го направя. Ако някога видиш в магазин парфюм с невероятна цена и безкрайна деликатност с име „Жарден“^[1], ще си купиш най-големия и никога няма да използваш нищо друго. Заклеваш ли се?

Гардън се закле.

— И още — ще го носиш така, както е направено да се носи — Люсиен размаха пръст към нея. — По начина, по който французойките се напръскват с парфюм, а не разбойническия ви американски начин — малко плясване тук, малко пръсване там. Никога вие американците не можете да се отървете от миризмата на сапун. Носът ме заболява само от мисълта за това — той тръгна по ръба на басейна с въображаем флакон в ръцете, правейки близо до брадичката си жестове, като че ли притиска пулверизатор. — Това беше американска жена. А сега французойката — той постави въображаемия пулверизатор пред себе си; ръката му го стискаше и едновременно с това очертаваше кръг. После, след като влезе в напарфюмираното пространство и го подуши, на лицето му се изписа израз на блаженство и той се завъртя в пирует. — Ах — въздъхна, — как възхитително съм обвит сега в ароматни нюанси! Аз съм опиянение за сетивата! Наистина е престъпление, че само жени могат да се възползват от моя гений! През осемнадесети век мъжът е имал същите привилегии. Но тогава във Версай никой изобщо не се къпел, защото стаите били прекалено студени, така че възможно е дори парфюм на Вертен да не е бил в състояние да им помогне.

Когато Гардън си тръгваше, Люсиен целуна ръката й.

— Ще ми липсваш, Жарден. Когато се върна във фермата си, аз ще мисля за теб под слънцето, сред морето от цветя, което очите не могат да обхванат. Ти ще имаш милиони лунички, ще пееш много песни и аз ще създам парфюм, който ще те направи безсмъртна. Сбогом.