Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

67

— Ривиерата ми омръзна до смърт. Нека отидем в Париж.

— На мен също ми омръзна. Да се прибираме вкъщи, Скай.

— Вкъщи? Къде е това? Ню Йорк? На практика всичките ни познати от Ню Йорк сега са в Париж.

— Да отидем в Чарлстън, в имението.

— Майтапиш се. Какво ще правим там? Ще наблюдаваме как постепенно плесенясваме? Не, животът е в Париж. Там е домът ни.

— Кога искаш да тръгнем?

— Днес, довечера, веднага.

Гардън запали цигара. Вечеряха. Сами, за разнообразие. За нещастие, при редките случаи, когато бяха сами, винаги нещата завършваха със спор.

— Можем да тръгнем в петък — каза тя с тон, който се надяваше да звучи помирително. — Втората ни годишнина от сватбата е в четвъртък вечер.

Скай се концентрира върху своя антрекот[1].

— Съгласен ли си, Скай?

— Разбира се.

Париж им подейства абсолютно ободряващо. В продължение на повече от година бяха живели под високото, синьо, ослепително небе на Лазурния бряг. Пристигнаха в един сив Париж, забулен от ниски облаци, от които капеше студен, неспирен дъжд. Улиците бяха задръстени от автомобили със свирещи клаксони и пешеходци, криещи се под чадъри, които носеха наведени напред като оръжия. Те не се съобразяваха с трафика, отскачаха от пътя на колела, разплискващи дъждовните локви, размахваха юмруци или викаха по шофьори, които не ги оставяха да преминат.

— О, Боже — каза Скай, — забравил съм колко голям може да бъде един град.

Вики ги посрещна с отворени обятия и ги поведе нагоре по стълбите към големия хол. Помещението беше превърнато в студио, вонящо на терпентин от усилената работа на петима художници.

— Те се състезават — обясни Вики. — Правят ми портрети, кубизъм, разбира се, и аз ще купя този, който ми хареса най-много. Ще ви разведа набързо и след това ще трябва отново да позирам.

Всички художници изглеждаха еднакво млади и полово зрели, отбеляза мислено Гардън, движейки се след Вики от триножник към триножник. Нито я учудваше, нито я интересуваше, че напоследък Вики, изглежда, си е купувала секс на количество. След историите за някои от обитателите на Ривиерата Вики изглеждаше банална в откритото демонстриране на консумираните от нея удоволствия. Тя пращеше от здраве, буйната и кестенява коса беше хваната с вързано на една страна шалче, обхващащо челото и спуснато надолу по рамото към шифоновите ивици на хромовожълтата й рокля.

— Изглеждаш чудесно, Вики — каза Гардън.

— Ти, мое скъпо дете, изглеждаш ужасно — отвърна Вики. — Скай, трябва веднага да изпратиш Гардън да си намери някакви прилични дрехи.

— Не веднага, скъпа ми майко. Веднага ние се каним да се видим с някои хора за обяд.

Гардън поклати глава отрицателно.

— Не „ние“, скъпи, а ти. Аз ще се изкъпя и ще подремна. Не съм мигнала във влака.

— Ясно — каза Вики с лъчезарна усмивка. — Доведи приятелите си за вечеря, Скайлър. Аз съм поканила още няколко души. После всички ще отидем на Монпарнасни ще бъдем бохеми.

 

 

Корин побутна леко Гардън в шест.

— Казахте ми да ви събудя, мадам. Да поръчам ли кафе?

Гардън се протегна и се прозя. Не й се искаше да става, да се облича, да се преструва, че й е приятно. Знаеше кого ще срещнат в града. Марк с последната му любовница, Мими с последния й любовник, Лори и Дейвид Патерсън. По едно или друго време ги беше виждала достатъчно в Монте Карло. Не й се щеше отново да ги вижда. Нито тях, нито никого. Не и сега.

— Толкова съм уморена — каза тя на глас.

— Кафето, мадам?

— Не, Корин. Донеси ми шампанско. Ще взема още една баня, гореща този път, и ще го пия във ваната. Извади ми официалната бяла рокля с украсата и клош полата.

— Тя има петно на подгъва, г-жо Харис. Не можа да се изчисти.

— О, по дяволите. Тогава синята рокля. С щрауса на рамената.

— Вие я изхвърлихте, мадам.

— Така ли? Няма значение. Ти намери нещо, което да свърши работа.

Корин намери розова копринена рокля, цялата избродирана с цветчета от рози. Беше отлично запазена, защото Гардън никога не я беше обличала. Не можеше да разбере защо изобщо я е купила. Когато приключи с обличането, тя беше още по-уморена и унила, отколкото преди да си почине.

 

 

— Милички — пропя тя, — колко прекрасно е, че ви виждам! — тя мляскаше във въздуха около бузите на нюйоркските си приятели, здрависваше се или протягаше ръцете си, за да ги целунат, когато се срещна с групичката на Вики; дрънкаше ентусиазирано колко божествено било да е в Париж, направи добро шоу в ролята на щастлива, интелигентна, жизнерадостна млада жена. Беше я овладяла до съвършенство в Монте Карло. Понякога, ако вниманието на околните и шампанското бяха достатъчно, се получаваше почти като истинско.

На вечерята беше настанена между двама от гостите на Вики, и двамата банкери от Ню Йорк. „Нищо чудно, помисли си Гардън, че състезаващите се художници не се забелязват никъде“. Банкерите разговаряха през нея за световни финанси и политика. Тя криеше прозевките си зад салфетката.

— Но наистина е така — жената от другата страна на единия от банкерите говореше силно възбудено. — Тъкмо си тръгвах от Рим и влакът ми закъсня. Мисля, че точно Мусолини е човекът, от когото Италия се нуждае.

— Марта — веднага й отвърна банкерът, — има по-важни неща от разписанията.

— Не и когато трябва да направиш прехвърляне. Преди две години бях просто изоставена в Милано, най-ужасното от всички места. Никой не ходи в Милано.

— Никой не ходи в Милано — имитира Вики интонацията на Марта, след като и тя, и банкерите, и съпругът на Марта си бяха отишли. — Моля за извинение от всички заради тия досадници. Не можах да се отърва от тях за вечеря. А сега, пригответе се да се повеселим — тя отвори едно чекмедже и извади от него поднос. На него имаше дузина кутийки с бял прах. — Не можех да ги сложа на масата, иначе Марта щеше вероятно да използва тази пред нея като солница.

Гардън попита Марк:

— Какво е това?

— Доколкото познавам Вики, бих казал, че е кокаин, при това сигурно от най-доброто качество. Опитвала ли си някога, Гардън?

— Не. Чувала съм, но ние карахме само на шампанско.

— Но, скъпа моя, с кокаина няма махмурлук, а и черният ти дроб не се скапва както от ликьора. Страхотно нещо. Щях да го използвам непрекъснато, ако можех да си го позволя — Вики им поднесе таблата. Марк взе една кутийка и я задържа в ръката си. — Тук трябва да са две унции. Вики, ти си не принцеса, а кралица.

Той показа на Гардън как да притисне едната си ноздра, как да постави малката лъжичка с прах пред другата и да смръкне.

— Господи — каза той, — велико е.

Гардън не беше въодушевена. Имаше нещо отблъскващо в шумното смъркане на Марк, в това да пъхаш нещо в носа си.

— Хайде, Гардън — каза той. — Не бъди толкова страхлива. Повярвай ми, много ще ти хареса.

Гардън нагласи лъжичката пред едната си ноздра и притисна другата.

— Така ли?

Марк кимна. Тя затвори очи и вдъхна праха.

— А-у-у! — изкрещя, прихлупвайки лицето си с длани. Сигурно не беше го направила както трябва. Частта от носа нагоре до очите й беше като замръзнала, безчувствена, мъртва.

Но изведнъж всичко останало в нея се изпълни с повече живот от когато и да било по-рано. Тя се почувства въодушевена и спокойна едновременно, без страх от нищо, напълно контролираща тялото, съзнанието и живота си. Я, ами че то не е имало причина да се потиска! Ривиерата беше причината за разсипването на брака й. Сега те бяха отново в Париж, сред приятели, сред чудесни хора, които наистина им мислеха доброто. Всичко щеше да се оправи. Тя щеше да се погрижи за това. Нямаше нещо, с което да не може да се справи.

— Ами от другата страна? — каза Марк.

Гардън погледна към лъжичката, която беше оставила.

— О, Господи, да! — каза тя.

Партито сега включваше и художниците. Те се ръгаха един другиго, борейки се да влязат в колата с Вики, което на Гардън се стори ужасно смешно. Вики гледаше, без да каже дума. Когато трима се намъкнаха вътре, тя махна на Мопен. Шофьорът изблъска останалите двама и затвори вратата на колата.

Лицата на двамата изоставени бяха толкова скръбни, че Гардън се изкикоти.

— Хайде — каза тя, сграбчвайки ги за ръцете. Те влязоха в едно от такситата, наредени пред къщата. — Следвайте онази кола! — извика Гардън на шофьора. Прекарваше си чудесно.

Всички отидоха в „Джунглата“ на булевард „Монпарнас“. Беше толкова претъпкано, че подът на дансинга не се виждаше под краката на танцуващите. Вики показа с пръсти, че са компания от шестнадесет души, после отброи шестнадесет банкноти от сто франка. Управителят кимна на двама здравеняци, стоящи близо до вратата. Те го последваха и наблюдаваха от близо как той потупва хора по раменете и ги приканва да си тръгнат.

— Натири ги — смееше се Вики. — Както виждаш, изобщо няма значение, че не говоря френски.

Седнаха точно колкото да поръчат шампанско.

— Десет франка бутилката — каза художникът, седящ до Гардън. — Дано да е хубаво. Тия хора са крадци — той потъна в намръщено мълчание. Гардън го изостави и отиде да танцува с Дейвид. Скай и Марк си пробиваха път към бара, за да изберат партньорки измежду проститутките, разположили се приканващо в единия му край. На Гардън й беше забавно. Над дансинга на нощния клуб беше поставен въртящ се стъклен глобус, върху който пробягваха цветни прожектори. Розови, сини, жълти точки пресичаха лицата на танцуващите. Гардън погледна ризата на Дейвид, опита се да хване точките.

Марк забеляза какво правеше.

— Смяна на партньорите — каза той рязко. — Гардън, мисля, че ти дадох твърде много кокаин за начинаещ. Ела, седни.

— О, не, не, не, не, Марк. Така добре се забавлявам — тя обви ръце около врата му. — Танцувай с мен. Аз съм много добър танцьор. Питай г-ца Елис — тя се изкикоти, раздвижи краката си. — Свирят танго. Хайде, Марк! Бадедумдедумда! Хайде!

Марк я водеше в танца.

— Добра танцьорка си, Гардън. Мислех, че се справяш единствено с чарлстона.

— Пуф! Аз мога всичко, абсолютно всичко. Чувствам се чудесно. Ти ме научи как. Обичам те за това, че ме научи. Целуни ме. Целуни ме силно.

Красивите й очи просветнаха под полуспуснати клепачи, устните й бяха разтворени за целувка. Зъбите на Марк захапаха леко долната й устна, след това той се отдръпна.

— Не още — каза той. — Не тук.

Бележки

[1] Пържола от месото от ребра — бел.пр.