Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (6) (Част първа)

5

Сюзън отговори на писмото на Били толкова скоро, колкото, както си мислеше тя, да не изглежда, че е прекалено скоро. Изразеният в писмото от нейна страна интерес към живота в равнинния край беше точно толкова непреднамерен и изказан между другото, колкото и направеното от Били предложение да го опознае. И двамата се справяха добре с догмите на обществения морал и налаганите от тях условности на поведението. Ухажването беше започнато.

През всичките тези тягостно горещи и задушни месеци на лятото писма пътуваха в едната и в другата посока и с всеки следващ път те ставаха по-дълги и по-откровени. Били отделяше все по-малко и по-малко време за подготовката на съботните си проповеди; писмата отнемаха по-голямата част от времето му почти всяка вечер.

Поради това се чувствал в известна степен виновен, изрази притеснението си той пред Хенриета Трад. За съвсем кратко време те бяха стигнали до една забележителна взаимна духовна обвързаност и зависимост. Понякога Хенриета се отнасяше към Били като към един от своите синове; в други случаи пък изливаше душата си пред него като пред свой изповедник и го молеше за съвет, сякаш тя беше детето, а той — нейният баща. От своя страна, Били споделяше с Хенриета всички свои проблеми или пък се чувстваше неин покровител, когато тя преживяваше периоди на трудности и нещастия.

— Защо си толкова глупав? — каза му Хенриета, когато Били сподели притеснението си, че не отделя достатъчно време за изпълнение на своите задължения. — Докато трае лятото, едва ли ще има пред кого другиго да произнасяш проповедите си, освен пред нас и родителите на Маргърит.

Така си и беше. Малката църквица „Св. Ендрю“ имаше малко странна енория. Преди Гражданската война тя събираше на богослуженията си християните от всички големи плантации по река Ашли. Всяка събота надолу по реката се спускаха баржи, с които пристигаха големите семейства на плантаторите и техните гости, които понякога достигаха до трийсетина човека, когато имаше организиран някой по-голям бал или градинско увеселение.

Но по време на войната всички плантации бяха разрушени. Плантаторските фамилии сега живееха в по-голямата си част в Чарлстън. Някои от тях се бяха пръснали и по-надалече. Повторното отваряне на „Св. Ендрю“ беше по-скоро жест на уважение към миналото, спомен за ерата на отминало величие. През пролетта простичките пейки в църквата се изпълваха от наследниците на предишните й енориаши. Едно такова излизане сред природата в празничните дни беше приятно приключение, когато въздухът беше свеж и прохладен и ухаеше нежно от аромата на жасмина. Но през лятото това беше немислимо. Хората напускаха високите си сенчести къщи, само за да отидат до близките острови в морския залив и да се изложат на прохладния океански бриз по техните обширни плажове.

— Да — продължи Хенриета, — по-оживено посещение на службите ще имаш чак през есента — една приятна усмивка озари измореното й лице. — Имам идея да организирам едно малко парти.

Били беше удивен. Знаеше, че Хенриета има много строги възгледи по въпроса за почитта към паметта на покойния си съпруг. Дори от време на време по различни поводи да обличаше бяло, то това беше все пак бяло траурно облекло, и този й траур щеше да продължи цяла година след смъртта на съдията. Но преди да се е навършила тази година, вдовиците не посещават партита и забави; беше направо невероятно, че тя смяташе дори да организира парти.

— Е, не точно парти — каза Хенриета. — Просто да си поканим гости. Всяка година на двайсет и пети октомври се преместваме обратно в Голямата къща. Защо да не взема да напиша писмо на мисис Хойт и да поканя Сюзън да ни посети първата неделя на ноември?

Влакът, с който пристигаше Сюзън, стигаше до Съмървил — приятно малко градче, откъдето Били, както и Традови се снабдяваха с хранителни продукти. Той беше доволен, че тя не беше взела влака, който отиваше до Чарлстън. Съмървил повече приличаше на Белтън — малко задрямало градче, с една главна улица и железопътна гара с един коловоз. Големият железопътен терминал на Чарлстън беше прекалено шумен, прекалено голям за едно мило посрещане.

В първия момент Били просто не можа да познае Сюзън. Тя изглеждаше толкова пораснала! После той осъзна, че и той сигурно за нея изглежда съвсем странно в тъмните си пасторски одежди. Тя изглеждаше нервна, също както се чувстваше и Били. Изведнъж той разбра, че всичко между тях ще се уреди.

Сюзън реагира със същото страхопочитание, както и той преди време, към внушителния вход на имението.

— Не се безпокой — каза й Били — много ще ти бъде приятно тука. Традови са страшно мили хора.

— Сигурно са много заможни.

— Е, не чак толкова — Били знаеше от Хенриета, че всъщност беше точно обратното. Сестрата на съдията ги беше субсидирала изцяло години наред. След като тя скъса отношенията си със Стюарт в онзи ужасен ден на сватбата, той, от своя страна, в отговор на това забрани на майка си и на братята си да поддържат каквито и да било отношения с нея. Хенриета трябваше да връща всички чекове, които й изпращаше Елизабет, и дълговете по поддръжката на имението започнаха да се натрупват все повече и повече. Сушата това лято беше цяло бедствие за зеленчуковата реколта, която беше единственият източник на приходи. Тази седмица Стюарт тъкмо беше продал триста акра земя, за да могат да посрещнат задълженията си.

Сюзън ахна, когато стигнаха до завоя и пред тях се появи Голямата къща.

— Толкова е красива, Били! Никога не съм виждала такава къща.

— Казах ти, че тук в равнината всичко е по-различно. Погледни, ето там, Маргърит Трад излиза да ни посрещне.

Сюзън погледна към него отчаяно.

— Не трябваше да идвам, Били. Тя е толкова красива, че чак не вярвам на очите си. Чувствам се ужасно.

Били спря двуколката, обърна се към Сюзън и се взря в нея, опитвайки се да изучи обикновените черти на това както познато, така и ново сега за него лице. Тя имаше кръгло лице, с малък прав нос и кафяви очи. Устата й беше широка и добре оформена, долната устна малко по-месеста, а горната — малко по-дълга. Имаха цвета на роза. Докато Били я гледаше, страните й потъмняха и добиха същия топъл и нежен цвят.

— Изглеждаш съвсем добре, Сюзън Хойт — каза й той решително. — Ти изглеждаш като истинска жена. Маргърит изглежда по-скоро като някоя кукла. Всички са много търпеливи и внимателни с нея, защото тя е съвсем млада, но теб всички ще те харесат именно защото си такава, каквато си — и той плесна с юздите. — Хайде да отиваме и да свършим по-бързо с посещението. После ще можеш да си починеш и да се разтовариш.

— Тя е много хубаво момиче — прошепна Хенриета на Били, докато отиваха към трапезарията след шерито, което пиеха обикновено преди вечеря в библиотеката. — Ще се ожениш ли за нея?

— Не съм решил още — измънка Били. Още беше много рано да се мисли за женитба.

Но още преди да свърши вечерята, той беше взел вече решение.

За съжаление Хенриета беше решила да направи почетно посрещане на приятелката на Били. Масата за вечеря беше отрупана в разкош, по нея блестяха истински съкровища от порцелан, сребро и кристал, които навремето са били гордостта на Джулия Ашли.

В центъра на масата беше поставено изящно произведение на изкуството от стъкло, което бащата на Джулия беше донесъл след едно пътуване до Венеция. То представляваше розов храст, на който всяко листче на цветовете, всяко стебло и зелено листо бяха перфектно изрисувани с преливащи се цветове и до най-дребните детайли, нещо, което би могло да бъде постигнато само от велик художник. Прясно набрани от градината рози ограждаха основата на изящното творение, като бяха подредени на отделни букети откъм всяка страна на масата. Те се отразяваха като блещукащи светлинки върху полирания махагон, тъй като върху масата нямаше покривка, а само малки карета от дантела пред всеки един във формата на венчета от рози, оградени от листата на фантастични увиващи се растения. Салфетките бяха от лен, но достатъчно фини дори за бебешко шалче, обшити по краищата с дантели от същия вид. До тях бяха подредени чинии, тънки като черупка на яйце, украсени единствено със златна ивица по края на герба на рода Ашли в средата. Чашите за вино имаха също златна ивица по ръба и бяха толкова тънки и изящни, че изглеждаха като сапунени балончета, готови всеки момент да се пръснат. Единствената тежест върху масата като че ли бяха сребърните прибори, всеки един от тях — масивен, със строги, но изящни форми и с дълбок, притъпен блясък, създаван с десетилетия от докосването на знатни ръце.

Били, който беше почти ежедневен гост на вечеря в Горската къща, изведнъж се почувства неудобно и притеснен. Сюзън седеше на ръба на своя стол, сякаш се страхуваше, че може да го счупи и криеше треперещите си ръце в скута си.

Влезе Хърклис с димящ супник в ръце и го постави пред Хенриета. Последва го Джуно, който донесе цяла купчина от купи, поставени върху специални дебели ленени салфетки. Хенриета взе в ръка тежък сребърен черпак и започна да разсипва по купите.

— Това е супа от морски раци, мис Хойт — каза тя. — Надявам се, че обичате морска храна. Ако ли пък не, не се притеснявайте. Имаме приготвен и телешки бульон.

Сюзън, която никога не беше вкусвала раци, каза, че това е любимото й ястие.

Вечерята, всяко ястие, от която беше един от специалитетите на Клоуи, беше истинско изпитание за момичето. Стюарт и Кугер се надпреварваха един друг да й отправят комплименти и да флиртуват с нея. Сюзън все не можеше да измисли какво да отговори и усети, че започва да се изчервява. Беше объркана от особения вкус и формите на различните блюда — фазан в легло от ориз, ситни зелени бобчета, залети със сос и със скълцани орехи, сладки картофи, приготвени като суфле.

Били наблюдаваше мъките й и усещаше, че нейната угнетеност се предава и върху него. По едно време Маргърит, раздразнена от това, че Стюарт не й обръща достатъчно внимание, започна да се държи по същия начин като него, флиртувайки без всякакви задръжки с Енсън, който се беше съсредоточил мълчаливо над вечерята си. Тя се наклони към него, сложи ръката си в неговата и му зашепна. Енсън се отдръпна от нея като опарен. Били видя мъката, изписана по лицето на Енсън; погледна веднага към Хенриета, но както винаги тя не забелязваше душевната агония на Енсън.

— Никак не си забавен, Енсън — каза закачливо Маргърит. — От толкова време най-после сме на парти, а ти си намусен и сърдит като мечок. Значи въобще няма да го поканим на следващото парти, нали, Мис Хен?

Хенриета се усмихна неопределено.

— Ще видим, като му дойде времето — отвърна тя.

— А кога ще бъде то, мис Хен? И кого ще поканим? Лятото най-после свърши и хората няма да имат нищо против да напуснат града за известно време. Значи, ще направим ли такова парти? О, обаче да има и малък бал! Да не е голямо, но непременно да има танци. Какво ще кажете, мис Хен? Колко време ще е необходимо, за да се подготви всичко? Три седмици? Ще бъдат ли достатъчни? Или четири? Така ще е по-добре, тъкмо ще се падне на Деня на благодарността, нали винаги на Деня на благодарността тук се организира лов на елени, а после и барбекю. Просто ще кажем на всички да останат след барбекюто, да се разходят в градината, да поотпочинат, и така тъкмо ще стане време да се преоблекат за вечерята и за бала. Колко чудесно се получава! Ще кажа на Зензи да ми ушие рокля, по-хубава от всичко видяно досега. Какъв цвят да си избера, Стюарт? Какво ще кажеш за синьо? Ти много харесваш синьото, нали?

Хенриета заговори, още преди Стюарт да може да отговори на въпроса.

— Маргърит, много добре знаеш, че тук, не може да има нито танци, нито партита още месеци напред. Ние сме в траур. Сега, когато времето захладня, се връщаме отново към дрехите в черно.

— Не! — извика Маргърит. — Не е честно. Аз мразя черното, то ме прави да изглеждам ужасно. Не може да сте толкова жестока, мис Хен.

— Не става въпрос за жестокост, Маргърит. Става въпрос за почит към паметта на моя съпруг — тя се облегна назад и погледът й стана твърд.

Маргърит се стресна от промяната у Хенриета, За момент замълча. В същото време Били и Кугер започнаха да говорят на Сюзън, опитвайки се да преодолеят напрегнатото мълчание.

Маргърит ги прекъсна.

— Не виждам никаква причина защо трябва да нося черно и да стоя затворена сама тук, далеч от хората, заради съдията. Той не е мой съпруг.

— Той е мой баща — каза Стюарт. — А сега замълчи и внимавай как се държиш. Измъчваш мама.

Прекрасните очи на Маргърит се изпълниха със сълзи.

— Не се обръщай и ти срещу мен, Стюарт. Целия ден се държиш ужасно с мен.

— Стюарт — каза Хенриета, — надявам се ти и Маргърит да обсъдите този въпрос по-късно, когато сте насаме — тя погледна към Сюзън отново с обичайното меко изражение на лицето си. — Голямо ли е вашето семейство, мис Хойт?

— Да, мем — отвърна Сюзън. — Имам двама братя и четири сестри — гласът й звучеше по-силен и по-ясен от преди. По лицето й беше изписано уважение към Хенриета.

Хърклис влезе с тежко натоварен поднос в ръце.

— Тази година получихме много хубави ябълки от вашата част на щата, мис Хойт — каза Хенриета. — Ние ги намираме превъзходни. Клоуи прави изключително хубав сладкиш от тях; надявам се и на вас да ви хареса. Още е топъл засега и преди него можем да опитаме малко сладолед.

— Хърклис, дай на мис Маргърит най-пълната чиния. Тя най-много обича ябълков сладкиш.

Маргърит започна да хълца и да плаче.

— Не мога да ям насила — ридаеше тя. — Не издържам, когато се държат така злобно с мен — риданията й така се усилиха, че цялото й тяло започна да се тресе. После започна да се задъхва, да хълца мъчително, докато главата и раменете й се разтресоха в дълбоки спазми.

Стюарт и Хенриета застанаха бързо до нея, дадоха й да пие вода, сложиха влажна кърпа около шията й и зашепнаха успокоително.

Вратата на трапезарията се разтвори широко и Зензи с големи крачки се втурна към нея. Тя избута Стюарт настрани и прегърна Маргърит.

— Не казвала ли аз вие не трябва да тревожи себе си? — замърмори й тихо тя. — Бедно, болно, малко нещо, идвай при твоя Зензи.

Тя притисна тресящото се тяло на Маргърит до гърдите си и погледна над главата й свирепо към останалите.

— Аз знае какво да прави за нея — каза тя. — Всички остави нас сами — тя вдигна Маргърит, подхвана я около кръста със силната си ръка и я поведе към изхода. Стюарт се затътри след тях.

Хенриета се отпусна на стола си и облегна назад глава на високата му облегалка.

— Страшно съжалявам, Били, мис Хойт. Страхувам се, че това беше една ужасна вечеря.

Сюзън бързо гребна с лъжичката си малко от десерта.

— Досега не съм опитвала в живота си по-вкусно нещо от този сладкиш, мисис Трад — каза тя. — И не съм виждала до сега такава хубава къща като вашата. Сега, след като успях да свърша, без да съм счупила нищо, мога да ви кажа, че това е най-изисканата вечеря, на която някога съм присъствала. Бихте ли помолили вашата готвачка да ми даде рецептата за този сладкиш? И мога ли да ви помоля да разгледам градината с розите?

Същата вечер Били попита Сюзън дали би се съгласила да стане негова жена. Тя веднага каза „да“. Сюзън нямаше склонност към емоционални сцени.