Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XCVIII. СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „КАМБАНА И БУТИЛКА“

Да оставим сега госпожица Данглар и приятелката й да се возят по пътя за Брюксел и да се върнем към бедния Андреа Кавалканти, така злополучно спрян в щастливия си полет.

Въпреки младостта си господин Андреа Кавалканти беше много хитър и разумен момък.

Затова още при първата мълва в салона видяхме, че той се приближи постепенно към вратата, мина през една-две стаи и накрай изчезна.

Забравихме обаче да споменем, а не бива да пропуснем обстоятелството, че в една от двете стаи, през които мина, беше наредена прикята на младоженката — кутии с елмази, кашмирски шалове, валансиенски дантели, английски воали, с една дума, цялата изкусителна феерия, при чието име сърцето на всяка девойка трепва от радост.

Като мина през тази стая (доказателство, че беше не само хитър и разумен, но и предвидлив момък), Андреа грабна най-скъпия изложен накит.

Така запасен, той се почувствува два пъти по-лек и можа да скочи през прозореца и да се изплъзне от ръцете на стражарите.

Висок и добре сложен като античен борец, жилав като спартанец, Андреа тича петнадесет минути, без да знае накъде отива, само за да избяга от мястото, гдето без малко щяха да го уловят.

Тръгнал от улица Мон Блан, той се озова с непогрешимия усет на крадците и на заека за леговището му на края на улица Лафайет.

Там се спря, уморен и запъхтян.

Беше съвършено сам, наляво беше затворът Сен Лазар, надясно необозримият Париж.

— Загубен ли съм? — запита се той. — Не съм, ако се окажа по-бърз от враговете си. Спасението ми е следователно само въпрос на километри.

В тоя миг забеляза, че откъм предградието Поасониер се изкачва един наемен кабриолет; кочияшът пушеше мрачно лулата си и навярно се прибираше към окрайнините на предградието Сен Дени, гдето сигурно беше постоянното му местожителство.

— Хей, приятелю! — извика Бенедето.

— Какво има, гражданино? — попита кочияшът.

— Уморен ли е конят ви?

— Уморен ли? Как не! Нищо не е вършил цял божи ден! Четири нищо и никакви курса и двайсет петака за почерпка, общо седем франка; а трябва да дам десет на господаря!

— Искате ли да добавите към седемте франка ей тия двайсет?

— С удоволствие, гражданино, двайсет франка не са за изпускане. Казвайте какво искате срещу тях!

— Нещо много лесно, стига конят ви да не е уморен.

— Уверявам ви, че ще хвърчи като вятър, трябва само да кажете накъде.

— Към Лувър[1].

— Аха! Известно: отечеството на ракията!

— Точно така. Трябва да догоним един мой приятел, с когото съм утре на лов в Ла Шапел-ан-Сервал. Щеше да ме чака с кабриолета си тук до единайсет и половина; сега е полунощ — сигурно му е дотегнало да чака и е заминал сам.

— Вероятно.

— Съгласен ли сте да го догоните?

— На драго сърце.

— Ако не го настигнем на Бурже, ще получите двайсет франка, ако не го настигнем до Лувър — трийсет.

— Ами ако го настигнем?

— Четиридесет! — извика Андреа след минутно колебание, като реши, че нищо не губи с обещанието.

— Добре! — каза кочияшът. — Качвайте се и тръгваме.

Андреа се качи в кабриолета, който профуча през предградието Сен Дени, след това покрай предградието Сен Мартен, мина през бариерата и пое по безкрайната Ла Вилет.

Не се тревожеха много дали ще настигнат този въображаем приятел, но все пак Кавалканти запитваше от време на време закъснелите пътници или още незатворените кръчми за някакъв зелен кабриолет с червеникавокафяв кон; а тъй като по пътя за Холандия се движат безброй кабриолети и девет десети от тях са зелени, сведенията валяха на всяка стъпка.

Всеки казваше, че току-що го е видял, надали бил на петстотин, на двеста, на сто крачки пред тях; най-после, като го задминеха, виждаха, че не е същият.

По едно време някой задмина и техния кабриолет; беше пътническа кола, отнесена в галоп от два пощенски коня.

„Ах! — каза си Кавалканти. — Да имах тази кола, тия два прекрасни коня, а главно паспорта, който е бил потребен за наемането им!“

И въздъхна дълбоко.

Колата отнасяше госпожица Данглар и госпожица д’Армии.

— Карай! Карай! — обади се Андреа. — Скоро ще го настигнем!

Горкият кон продължи да препуска бясно, както бе тръгнал още от бариерата, и пристигна запенен в Лувър.

— Ясно е — каза Андреа, — че няма да настигна приятеля си, а ще съсипя коня ви. Затова по-добре да се спра. Ето ви тридесетте франка, аз ще отседна да пренощувам в „Червеният кон“ и ще продължа с първата кола, в която намеря място. Лека нощ, приятелю.

И като сложи в ръката на кочияша шест петфранкови монети, Андреа скочи пъргаво на шосейната настилка.

Кочияшът прибра радостно парите и пое ходом обратно към Париж. Андреа се престори, че отива към хотел „Червеният кон“, но след като постоя малко пред вратата, като се ослушваше в шума на изчезващия към хоризонта кабриолет, тръгна отново и с ускорен гимнастически ход измина още две левги.

Тук вече спря да си почине; вероятно беше близо до Ла Шапел-ан-Сервал, където уж отиваше.

Спря се не защото беше уморен, а защото трябваше да обмисли някакъв план.

Невъзможно беше да се качи в дилижанс; не можеше да пътува и с пощенска кола, и в единия, и в другия случай беше необходим паспорт.

Да остане в департамента Оаза, един от най-откритите и следени от властта, беше също невъзможно, особено за човек като Андреа, отличен познавач на криминалистиката.

Той седна до канавката, наведе глава, улови я с две ръце и се замисли.

След десет минути я вдигна: взел бе решение.

Посипа с прах едната страна на палтото, което бе успял да откачи в преддверието и да облече върху балния си костюм, стигна до Ла Шапел-ан-Сервал и отиде да потропа смело в единствената странноприемница из тоя край.

Гостилничарят дойде да отвори.

— Приятелю — започна Андреа, — пътувах от Монтфонтен за Санли, но конят ми, едно проклето животно, се отби от пътя и ме отхвърли на десет крачки. Трябва непременно да пристигна тази нощ в Компиен, иначе домашните ми ще се безпокоят ужасно; можете ли да ми дадете един кон?

Всеки ханджия има какъв да е кон.

Гостилничарят от Ла Шапел-ан-Сервал повика коняря, заповяда му да оседлае Белчо и събуди седемгодишния си син, който щеше да се качи зад пътника, за да върне обратно коня.

Андреа му даде двадесет франка; като ги вадеше, изпусна една визитна картичка.

Тя беше на негов приятел от Кафе дьо Пари; и когато след заминаването на Андреа прибра падналата от джоба му картичка, гостилничарят беше убеден, че е дал коня на господин граф дьо Молеон, улица Сен Доминик № 25: това име и адрес бяха дадени на картичката.

Белчо не се движеше бързо, но имаше равен и усърден ход; за три часа и половина Андреа измина деветте левги, които го отделяха от Компиен; градският часовник удари четири, когато той пристигна на площада, където спираха дилижансите.

В Компиен има отличен хотел, за който си припомнят дори тия, които са нощували само веднъж там.

Андреа бе спирал в него при някаква разходка из парижките околности и веднага си припомни този хотел; — огледа се, забеляза при светлината на един фенер фирмата, изпрати детето, като му даде всичките си дребни пари, после отиде да почука, разсъждавайки напълно правилно, че разполага поне с три часа и най-разумно ще бъде да се запаси с хубава вечеря и добър сън срещу бъдещите умори.

Отвори му един прислужник.

— Приятелю — започна Андреа, — идвам от Сен-Жан-о-боа, където бях на вечеря. Разчитах да взема колата, която минава в полунощ, но се загубих като глупак и цели четири часа скитах из гората. Дайте ми някоя от вашите хубавички стаи към двора и кажете да ми приготвят студено пиле и бутилка бордо.

Момчето не се усъмни; Андреа говореше съвършено спокойно, с пура в уста и ръце в джобовете на палтото; облечен беше елегантно, беше обръснат, обущата му бяха безупречни, приличаше наистина на закъснял господин от околността.

Докато момчето приготвяше стаята, стана и хотелиерката; Андреа я посрещна с най-очарователната си усмивка и я запита дали може да получи стая № 3, гдето бил при последното си минаване през Компиен; но за жалост номер № 3 беше заета от младеж, който пътувал със сестра си.

Андреа изглеждаше отчаян: утеши се едва след като хотелиерката го увери, че № 7, която му приготвяха, има същото положение като № 3; и той зачака да му приготвят стаята, като си топлеше нозете и разговаряше за последните надбягвания в Шантии.

Андреа бе заговорил не без основание за хубавите помещения към двора; с трите етажа галерии, които напомнят театрален салон, със своите ясмини и повет, увит по колоните и лек като естествен декор, дворът на „Камбана и бутилка“ е един от най-привлекателните на света.

Пилето беше младо, виното старо, огънят пламтеше весело: Андреа се изненада, че вечеря с такава охота, сякаш нищо не бе му се случило.

Легна си и заспа почти веднага с неумолимия сън, който човек има на двадесет години дори когато го измъчват угризения.

Принудени сме обаче да признаем, че макар да би трябвало да има угризения, Андреа ги нямаше.

Ето какъв беше неговият план, на който дължеше поне половината си спокойствие.

Ще стане още на разсъмване и ще напусне хотела, като плати най-точно сметката; ще отиде в гората и ще се подслони, под предлог, че ще рисува у някой селянин; ще се снабди с дърварски дрехи и секира, ще смени облеклото на светски лъв с това на работник; с изкаляни ръце, с почернени коси, които ще вчеше с оловен гребен, със загар по лицето, намазано с някаква смес, която бе научил от бившите си другари по съдба, ще стигне с нощни преходи през горите до най-близката граница, като спи денем под дърветата или в каменоломните, а до населените места минава съвсем нарядко, и то само за да си купи хляб.

Щом мине границата, ще осребри елмазите, като прибави получените пари към десетината бона, които носеше за всеки случай; така ще има пак петдесетина хиляди франка, което по негова преценка не беше много лошо.

Освен това разчиташе много върху интереса на Дангларови да потушат злополучната история.

Затова именно въпреки умората Андреа заспа толкова бързо и спа така добре.

А за да се събуди рано, не затвори капаците на прозорците, като се задоволи само да дръпне резето на вратата и да остави отворен на масата един остър нож, с който никога не се разделяше, уверен в непогрешимостта му.

Към седем часа сутринта го събуди топъл и светъл слънчев лъч, който затрептя по лицето му.

Във всеки нормален мозък главната мисъл — а такава всякога съществува, — главната мисъл заспива последна и първа се събужда.

Още преди да бе отворил очи, главната мисъл на Андреа го бе вече обзела и му пошушна, че се е успал.

Той скочи от кревата и изтича до прозореца.

В двора се разхождаше стражар.

Стражарят е най-очебийното нещо на тоя свят, дори за напълно спокоен човек; а за наплашената — и при това основателно наплашена — съвест жълто-синьо-бялата му униформа придобива наистина страхотна окраска.

— Защо пък стражар? — запита се Андреа.

И изведнъж си отговори сам, с логиката, която читателят трябва вече да е забелязал у него:

— Един стражар не е нещо чудно в хотел, но да се облека все пак.

И той се облече с бързината, която не бе забравил въпреки ония няколко месеца на моден живот в Париж, когато го обличаше камериер.

— Добре — казваше си Андреа, докато се обличаше, — ще чакам да се махне и тогава ще офейкам.

С тия думи, вече обут и с вратовръзка, той отиде полека до прозореца и повдигна за втори път муселинената завеса.

Не само че първият стражар не си бе отишъл, ами Андреа забеляза и втора жълто-синьо-бяла униформа пред единствената стълба, по която можеше да слезе, а трети, на кон и с мускет в ръка, стоеше на пост пред голямата порта към улицата — единственият му възможен изход.

Третият стражар беше най-многозначителен: защото пред него се бе събрал полукръг от любопитни, блокирали напълно вратата на хотела.

— За мене са дошли! — беше първата мисъл на Андреа. — Дявол го взел!

Пребледня и се огледа тревожно.

От стаята му, както от всички стаи в този етаж, можеше да се излезе само на външната галерия, изложена за всички погледи.

— Загубен съм! — беше втората му мисъл.

Защото за човек в неговото положение арестуването значеше: углавно дело, присъда и смърт, незабавна, безпощадна смърт.

Той стисна за миг конвулсивно глава с две ръце.

И през тоя миг почти полудя от страх.

Но във вихрушката на блъскащите се мисли блесна веднага някаква надежда, лека усмивка озари побледнелите устни и сгърчените бузи.

Огледа се; това, което търсеше, се намираше върху мраморното писалище: перо, мастило и хартия.

Той потопи перото в мастилото и като заповяда на ръката си да не трепери, написа следните редове върху първия лист на бележника:

„Нямам пари със себе си, но не съм нечестен човек; оставям като залог карфицата, която струва десет пъти повече от това, което дължа. Ще ми простите, че избягах призори: срам ме беше!“

Извади карфицата от вратовръзката си и я остави на масата.

След това, вместо да остави резето залостено, го дръпна, дори пооткрехна малко вратата, сякаш бе забравил да я затвори на излизане, вмъкна се в камината с ловкостта на човек, свикнал с подобни упражнения, издърпа хартиения параван, представляващ Ахил у Деидамия[2], заглади с нозе следата от стъпките си в пепелта и започна да се катери през кривия комин, единственият спасителен изход, на който все още можеше да се надява.

В същия миг първият стражар, забелязан от Андреа, бе започнал да се качва по стълбите подир полицейския комисар; той можеше да бъде подкрепен от втория стражар, застанал в долния край на стълбата, а при нужда и от третия при вратата.

Ето на какво обстоятелство Андреа дължеше това посещение, което с такъв труд се готвеше да посрещне.

На разсъмване телеграфът бе задрънкал по всички направления и във всяко предупредено селище бяха събудили почти незабавно властта и изпратили стража, да търси убиеца на Кадрус.

Компиен, като кралска резиденция, ловен център и седалище на гарнизон, разполага с предостатъчно представители на властта, стражари и полицейски комисари; така че търсенето тук започна още щом пристигна телеграфната заповед, а тъй като „Камбана и бутилка“ беше първият хотел в града, започнаха, естествено, от него.

Пък и от доклада на дежурния часовой пред кметството (което се намира до хотел „Камбана и бутилка“) бе установено, че тази нощ в хотела бяха слезли неколцина пътници.

Часовоят, когото бяха сменили в шест часа сутринта, си спомняше даже, че когато постъпвал на пост, значи в четири часа и няколко минути, видял един младеж на бял кон, със селянче, седнало отзад; младежът слязъл на площада, отпратил селянчето с коня и почукал на вратата на хотел „Камбана“, която се отворила, а после и затворила след него.

Всички подозрения се насочиха именно към този така необяснимо закъснял младеж.

Младежът беше чисто и просто Андреа.

С тези именно данни на ръка полицейският комисар и стражарят, който беше старшина, тръгнаха към вратата на Андреа; тя беше открехната.

— Охоо! — заяви старшината, стара лисица, която знаеше хитростите на занаята. — Лош знак е една отворена врата! Бих предпочел да е залостена с три резета.

И наистина, писъмцето и карфицата, оставени от Андреа на масата, потвърдиха или по-точно подкрепиха тъжната истина. Андреа беше избягал.

Казахме „подкрепиха“, защото старшината не беше човек, който се залавя само за едно доказателство.

Той се огледа, надникна под леглото, дръпна завесите, отвори долапите и накрай се спря пред камината.

Благодарение предпазните мерки на Андреа в пепелта не бе останала никаква следа от стъпките му.

Но камината беше все пак изход, а при дадените обстоятелства всеки изход би трябвало да бъде обект на старателно изследване.

Затова старшината поиска да му донесат съчки и слама; натъпка камината, като мортира и подпали огъня.

Тухлените стени запращяха от пламъка; тъмен стълб дим се изви през тръбата и бликна към небето като черната струя на вулкан, но беглецът не падна, както очакваше старшината.

Защото, свикнал да се бори още от детинство с обществото, Андреа струваше колкото един стражар, дори ако стражарят е стигнал до почтения чин старшина; като предвиждаше пожара, той бе излязъл на покрива и се криеше зад комина.

За миг му се стори, че може би се е спасил, защото чу, че старшината извика на двамата стражари:

— Няма го!

Но като протегна лекичко шия, видя, че вместо да си отидат, както би било редно при това съобщение, двамата стражари, напротив, удвоиха вниманието си.

Тогава и той се огледа: кметството, огромна сграда от шестнадесетия век, се издигаше като тъмна стена; вдясно от него през пролуките в паметника можеха да надникнат по всички кътчета и гънки на покрива, както от планина може да се наблюдава долина.

Андреа разбра, че всеки миг може да зърне в някоя пролука главата на старшината.

Щом го открият, беше загубен: бягство по покривите нямаше никакви изгледи за успех.

Затова реши да слезе не по същия, но по също такъв път.

Потърси комин, откъдето не излизаше пушек, стигна до него, като пълзеше по покрива, и изчезна в отвора му, без да го забележат.

В същия миг едно прозорче в кметството се отвори и от него се подаде главата на жандармерийския старшина.

Главата остана за миг неподвижна като каменните релефи, украсяващи зданието; после се отдръпна с дълга, разочарована въздишка.

Спокоен и важен като закона, който представляваше, старшината мина през площада, без да отговори на безброя въпроси на струпаната тълпа, и влезе пак в хотела.

— Е-е? — запитаха двамата стражари.

— Оня разбойник, момчета — отвърна старшината, — трябва наистина да ни е изпреварил тая заран; но ще пратим хора по шосето за Вилер Котре и Ноайон, ще претърсим гората и ще го намерим непременно.

Уважаемият чиновник току-що бе изрекъл звучното наречие с тона, присъщ на жандармерийски старшина, когато продължителен уплашен писък, придружен от тревожен звънец, изпълни двора на хотела.

— Охоо! Това пък какво е? — извика старшината.

— Някой много нетърпелив пътник! — рече стопанинът. — От кой номер звънят?

— От номер три.

— Тичай, момче!

В същия миг писъците и звънецът се засилиха.

Момчето изтича.

— Недей! — каза старшината и го спря. — Който звъни, сигурно не иска прислужник, затова ще му заведем стражар. Кой заема номер три?

— Младежът със сестра си, които пристигнаха нощес с пощенската кола и ни поискаха стая с две легла.

Звънецът се чу трети път, още по-тревожно.

— С мен, господин комисар — извика старшината. — Последвайте ме, и то по-бързо!

— Един момент — каза стопанинът. — Стая номер три има две стълби: външна и вътрешна.

— Добре — заяви старшината, — аз вземам вътрешната. Пълни ли са карабините?

— Да, старшина.

— Добре! Вие пазете отвън и рече ли да бяга — стреляйте; според телеграфа бил голям престъпник.

Последван от комисаря, старшината изчезна веднага по вътрешната стълба, придружен от глъчката, която разкритията му за Андреа предизвикаха сред тълпата.

А ето какво бе станало:

Андреа се бе спуснал много ловко до двете трети на комина, но като стигна там, се подхлъзна и макар да се задържаше с ръце, слезе много по-бързо, а главно много по-шумно, отколкото би желал. Това не би било беда, ако стаята беше празна, но тя беше за нещастие заета.

В едното легло спяха две жени и шумът ги събуди.

Те бяха втренчили поглед в точката, откъдето идваше шумът, и видяха, че от комина слиза мъж.

Една от двете жени, русата, бе надала писъка, огласил цялата къща, а чернооката грабна кордона на звънеца и вдигна тревога, като звънеше с все сили.

На Андреа, както виждаме, не му вървеше.

— Моля ви се! — извика той, пребледнял и смутен, без да вижда на кого говори. — За бога! Не викайте, спасете ме! Не мисля да ви сторя зло!

— Убиецът Андреа! — извика една от двете жени.

— Йожени! Госпожица Данглар! — промълви Кавалканти, толкова уплашен, колкото и слисан.

— Помощ! Помощ! — изпищя госпожица д’Армии, като грабна звънеца от отпуснатите ръце на Йожени и започна да звъни още по-неистово от приятелката си.

— Спасете ме, преследват ме! — сключи ръце Андреа. — Имайте милост, не ме предавайте!

— Късно е вече, качват се — отвърна Йожени.

— Скрийте ме някъде, ще кажете, че без основание сте се уплашили, ще отклоните подозренията и ще ме спасите.

Притиснати една до друга, завити с одеялата, двете жени стояха безмълвни пред тоя умоляващ глас; най-различни страхове и отвращения се сблъскваха в съзнанието им.

— Добре, така да бъде! — каза Йожени. — Тръгнете по същия път, откъдето дойдохте, нещастнико; вървете, няма да кажем нищо.

— Ето го, ето го! — извика един глас от площадката. — Ето го, виждам го!

Старшината бе долепил око до ключалката и бе видял изправения, молещ Андреа.

Страшен удар с приклад изкърти бравата, след още два изхвръкнаха резетата; разцепената врата се сгромоляса навътре.

Андреа изтича към другата врата, за галерията към двора, отвори я и се приготви да скочи.

Двамата стражари веднага се прицелиха отдолу.

Андреа се закова на място; прав, бледен, извил се малко назад, той стискаше в свитата си ръка своя безполезен нож.

— Бягайте по-скоро! — извика госпожица д’Армии, в чието сърце състраданието бе сменило уплахата. — Бягайте!

— Или се убийте! — каза Йожени с гласа и държането на весталките, които заповядвали някога в цирка на гладиатора победител да довърши поваления си противник.

Андреа потрепера и погледна девойката с презрителна усмивка, която доказваше, че в покварата му нямаше място за подобна възвишена жестокост на честта.

— Да се убия ли? — отвърна той и хвърли ножа. — Защо?

— Защото сам казахте — извика госпожица Данглар, — че ще ви осъдят на смърт и ще ви екзекутират като последен престъпник!

— О! — възрази Кавалканти, като скръсти ръце. — Имаме и приятели!

Старшината пристъпи към него със сабя в ръка.

— Я си приберете сабята, драги — заяви Кавалканти. — Няма защо да важничите толкова, щом се предавам.

И протегна ръце, за да му сложат белезниците.

Двете девойки наблюдаваха в ужас това превращение, което ставаше пред очите им — как един светски човек си сваля черупката и става отново каторжник.

Андреа се обърна с безочлива усмивка към тях:

— Ще ми поръчате ли нещо за баща си, госпожица Йожени? — запита той. — Защото по всяка вероятност се връщам в Париж.

Йожени скри лице в ръцете си.

— О! Няма от какво да се срамувате — продължи Андреа. — Пък и аз не ви се сърдя, че сте тръгнали да ме догонвате с пощенска кола… нали ви бях почти съпруг?

С тая подигравка Андреа излезе, оставяйки двете бегълки да се измъчват от срам и от приказките на насъбралото се множество.

След един час и двете, облечени като жени, се качиха в пътническата си кола.

Затвориха вратата на хотела, за да не ги гледат, докато се качват, но на излизане пак трябваше да минат между двата реда любопитни със светнали очи и шепнещи устни.

Йожени спусна завеските; не виждаше наистина, обаче чуваше смеховете, които стигаха до ушите й.

— Защо светът не е пустиня? — извика тя, като се хвърли в обятията на госпожица д’Армии, а очите й святкаха от яростта, накарала Нерон да пожелае римляните да имат само една глава, за да може с един удар да я отсече.

На другия ден слязоха в хотел Фландр в Брюксел.

Андреа бе затворен още предната вечер в Ла Консиержери.

Бележки

[1] Лувър — градче с департамента Сена и Оаза. Б.пр.

[2] Деидамия — прелъстена от Ахил, ражда Пир (гр. мит.). Б.пр.