Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 321 гласа)

Информация

Корекция
Alegria (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (декември 2003)

Източник: http: //dubina.dir.bg

 

Издание:

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (I том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София, 1981

Превод от френски: Атанас Далчев (глави 1–30) и Невяна Розева (глави 31–57)

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Елена Млечевска

Коректор Мери Илиева

Трето издание. ЛГ VII. Тематичен № 23 95376 / 6126-8-81 Дадена за набор на 14. IX. 1979 година. Подписана за печат на 23. IV. 1980 година. Излязла от печат на 2. IX.1981 година. Поръчка № 139. Формат 60×90/16. Печатни коли 46, 50. Издателски коли 46, 50. Усл. изд. коли 40, 80 Цена 5, 15 лева.

 

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (II том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София

Превод от френски Невяна Розева

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Гинка Чикова

Коректор Мария Стоянова

Френска, Четвърто издание, 1987.

 

Paris, Calmann-Levy, editeurs

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция от Alegria и NomaD

XII. БАЩА И СИН

Господин Ноартие — защото действително беше той — изпрати с очи лакея, докато се затвори зад него вратата; после, страхувайки се сигурно лакеят да не подслушва от вестибюла, той отново отвори: предпазливостта не беше излишна и бързината, с която Жермен се дръпна, показа, че не се е отървал от греха, който е погубил нашите праотци. Господин Ноартие се погрижи тогава да затвори сам вратата на вестибюла, затвори вратата на спалнята, бутна резето и се върна да подаде ръка на Вилфор, който следеше всички тези движения с изненада, от която не беше се съвзел още.

— И тъй, знаеш ли, драги ми Жерар — рече той на младия човек, като го погледна с усмивка, изразът на която беше доста мъчно да се определи, — ти не изглеждаш възхитен от срещата си с мене?

— Напротив, тате — рече Вилфор, — много се радвам, но аз толкова малко очаквах вашето посещение, че съм малко объркан.

— Но, драги ми приятелю — подзе господин Ноартие, като сядаше, — струва ми се, че бих могъл да кажа същото. Как! Вие ми съобщавате, че годежът ви в Марсилия е на 28 февруари, а на 3 март сте в Париж?

— Да, аз съм тук, тате — рече Жерар; като се приближи до господин Ноартие, — но не се сърдете; аз дойдох за вас и моето пътуване може би ще ви спаси.

— Ах, така ли — рече господин Ноартие и се изтегна нехайно в креслото, — така ли? Разкажете ми тогава това, господин съдия, то трябва да е любопитно.

— Тате, слушали ли сте за някакъв бонапартистки клуб на улица Сен Жак?

— Номер 53 ли? Да, аз съм негов подпредседател.

— Тате, хладнокръвието ви ме плаши.

— Какво искаш, мили ми? Когато е бил осъден на изгнание от монтанярите, излязъл е от Париж в кола със сено, преследван е бил в ландите на Бордо от копоите на Робеспиер, човек обръгва. Но продължавай. Е, какво се е случило в този клуб на улица Сен Жак?

— Ами това, че са поканили генерал Кенел и че генерал Кенел, който излязъл в девет часа вечерта от къщи, е бил намерен след два дни в Сена.

— И кой ви е разказал тази забавна история?

— Сам кралят.

— А аз в замяна на вашата история — продължи Ноартие — ще ви съобщя една новина.

— Тате, мисля, че знам вече това, което ще ми кажете.

— Така ли, вие знаете за дебаркирането на негово величество императора?

— Мълчете, тате, моля ви, заради вас най-напред, а после и заради мене. Да, аз знаех тази новина и дори я знаех преди вас, защото от три дни препускам от Марсилия за Париж, побеснял, че не мога да хвърля на двеста левги пред мене мисълта, която ми изгаря мозъка.

— Три дни! Луд ли сте? Преди три дни императорът не е бил още отпътувал от Елба.

— Нищо, аз знаех за намерението му.

— Как така?

— От едно писмо, адресирано до вас от остров Елба.

— До мене?

— До вас. Аз го залових у вестоносеца. Ако това писмо беше паднало в ръцете на друг, вие щяхте, тате, сега да бъдете разстрелян може би.

Бащата на Вилфор прихна да се смее.

— Хайде, хайде — рече той, — изглежда, реставрацията е научила от империята как да действува без въртели… Разстрелян! Драги мой, как бързате! А къде е това писмо? Познавам ви и затова съм уверен, че сте го спастрили овреме.

— Изгорих го до последното листче: защото това писмо беше вашата присъда.

— И провалянето на вашето поприще — отговори студено Ноартие. — Да, разбирам, но аз няма от какво да се боя, щом ме закриляте.

— Нещо повече — спасявам ви.

— Ех, по дяволите! Това става драматично; обяснете.

— Да се върнем към клуба на улица Сен Жак.

— Изглежда, този клуб е оживял на сърцето на господата от полицията; защо не са търсили по-добре? Щяха да го намерят.

— Те не са го намерили, но са по следите му.

— Това са обичайните думи, знам; когато полицията е безсилна, тя казва, че е по следите, и правителството очаква спокойно деня, когато тя ще дойде с клепнали уши да каже, че следите са изгубени.

— Да, но трупът е намерен; генерал Кенел е бил умъртвен, а във всички страни на света това се нарича убийство.

— Убийство ли, казвате? Но нищо не доказва, че генералът е станал жертва на убийство: всеки ден намират в Сена хора, които са се хвърлили от отчаяние и са се удавили, защото не са знаели да плуват.

— Тате, вие знаете много добре, че генералът не се е удавил от отчаяние и че не се къпят в Сена през месец януари. Не, не, не се самоизмамвайте, тази смърт с право наричат убийство.

— А кой я е нарекъл така?

— Сам кралят.

— Кралят! Мислех, че е достатъчно философ, за да разбере, че в политиката няма убийство. В политиката, драги ми, вие знаете като мене, няма хора, а идеи; няма чувства, а интереси; в политиката не убиват човека, а премахват пречката, ето всичко. Искате ли да знаете как е станало това? Ще ви кажа. Смятахме, че можем да се осланяме на генерал Кенел: бяха ни го препоръчали от остров Елба; един от нас отиде при него, покани го да дойде на улица Сен Жак на едно събрание, където ще намери приятели; той идва и там му разкриват целия план, потеглянето от остров Елба, възнамеряваното дебаркиране; после, когато той вече е чул всичко и не остава нищо повече да му се съобщи, той заявява, че е роялист; тогава всички се споглеждат; накарват го да се закълне, той се заклева, но така неохотно, че наистина такава клетва е равна на богохулство; и въпреки всичко това оставят генерала да излезе свободен, напълно свободен. Той не се е върнал дома. Какво искате, драги? Той излезе от нас, сигурно е сбъркал пътя, само това. Убийство! Наистина ме учудвате, Вилфор; вие сте помощник на кралския прокурор, а изграждате едно обвинение върху толкова неустойчиви улики. Дохожда ли ми някога на ум да ви кажа, когато като роялистки съдия заповядате да се отсече главата на един от нашите: „Сине, вие извършихте убийство!“ Не, аз казвам: „Много добре, господине, вие победихте; утре е нашият ред“.

— Но, тате, пазете се, нашата отплата ще бъде страшна, когато ни дойде редът.

— Не ви разбирам.

— Вие разчитате на връщането на узурпатора?

— Признавам.

— Вие се лъжете, тате, той няма да направи и десет левги във вътрешността на Франция и вече ще го погнат, ще го обиколят, ще го хванат като див звяр.

— Драги ми приятелю, императорът е сега на път за Гренобъл, на 10 или на 12 той ще бъде в Лион, а на 20 или 25 — в Париж.

— Населението ще се вдигне…

— За да го посрещне.

— Той има със себе си шепа хора, а срещу него ще изпратят армии.

— Които ще го съпроводят триумфално до столицата. Наистина, мили ми Жерар, вие сте още дете; мислите се за добре осведомен, защото някакъв телеграф три дни след дебаркирането ви съобщава: „Узурпаторът дебаркира в Кан с няколко души; пратена е подире му потеря“. Но къде е той, какво прави — вие не знаете; преследват го — ето всичко, което знаете. И така ще го преследват чак до Париж, без да гръмне пушка.

— Гренобъл и Лион са роялистки градове и ще издигнат на пътя му непреодолима преграда.

— Гренобъл ще му отвори възторжено портите си, целият Лион ще излезе да го посрещне. Вярвайте ми, ние сме също тъй добре осведомени като вас и нашата полиция не пада по-долу от вашата; искате ли доказателство? Вие искахте да скриете от мене пътуването си, а аз научих за вашето пристигане половин час след като сте минали бариерата; вие сте дали адреса си само на кочияша на пощенската кола, а аз знам вашия адрес и доказателство за това е, че пристигам при вас тъкмо когато се каните да седнете на трапезата; затова позвънете и поискайте още един прибор; ще обядваме заедно.

— Действително — отговори Вилфор, като погледна баща си с учудване, — действително вие ми изглеждате добре осведомен.

— Ех, бога ми, работата е съвсем проста; вие, които държите властта, имате само средствата, които могат да се купят с пари; ние, които очакваме властта, имаме средствата, които ни дава предаността.

— Предаността ли? — повтори Вилфор през смях.

— Да, предаността; така наричат учтиво честолюбието, което храни надежди за бъдещето.

И бащата на Вилфор протегна ръка към звънеца, за да повика слугата, когото синът не повикваше. Вилфор му задържа ръката.

— Почакайте, тате — рече младият човек, — още една дума.

— Кажете.

— Колкото и лоша да е кралската полиция, тя все пак знае нещо страшно.

— Какво?

— Белезите на човека, който се представил сутринта на генерал Кенел в деня, когато той изчезнал.

— Аха, знае ли това тя, тази добра полиция? И какви са тези белези?

— Мургава кожа, коси, бакенбарди и очи — черни, син редингот, закопчан до брадичката, офицерска лента на Почетния легион на илика, широкопола шапка и тръстиков бастун.

— Значи тя знае това — рече Ноартие. — И защо в такъв случай не е турила ръка на този човек?

— Защото го е загубила от очи вчера или завчера на ъгъла на улица Кок Ерон.

— Нали ви казах, че вашата полиция е глупава.

— Но тя всяка минута може да го намери.

— Да — рече Ноартие, като гледаше безгрижно наоколо, — да, ако този човек не е предупреден, но той е предупреден; и — добави той с усмивка — ще промени лицето и дрехите си.

При тези думи той стана, свали редингота и връзката си, приближи се до една маса, на която бяха наредени всички тоалетни принадлежности от несесера на сина му, взе бръснача, насапуниса си лицето и със съвсем твърда ръка обръсна бакенбардите, които даваха толкова ценни улики на полицията.

Вилфор го гледаше, с ужас, нелишен от възхищение.

След като обръсна бакенбардите си, Ноартие промени прическата си; вместо черната си връзка взе една цветна, която лежеше отгоре в един отворен куфар; вместо синия си редингот с копчета облече един кестеняв и отворен редингот на Вилфор; премери пред огледалото шапката на младия човек със завити нагоре краища и останал доволен от нея, той не взе тръстиковия бастун в ъгъла зад камината, дето беше го сложил, а вместо него в нервната му ръка изсвири една бамбукова жилава пръчица, с която елегантният помощник прокурор придаваше на походката си онази непринуденост, която беше едно от главните му качества.

— Е как — рече той, като се обърна към изумения си син, когато промяната беше извършена пред очите му, — е как, мислиш ли, че твоята полиция ще ме познае сега?

— Не, тате — измънка Вилфор, — надявам се поне.

— Сега, драги ми Жерар — продължи Ноартие, — аз се осланям на твоето благоразумие, ти ще се погрижиш да скриеш всички тези неща, които ти оставям.

— О, бъдете спокоен, тате — рече Вилфор.

— Така, така! И сега мисля, че си прав и че може би наистина си ми спасил живота; но бъди спокоен, аз ще ти се отплатя скоро.

Вилфор поклати глава.

— Не вярваш ли?

— Надявам се поне, че грешите.

— Ще видиш ли пак краля?

— Може би.

— Искаш ли да минеш в очите му за пророк?

— Пророците, които предсказват нещастие, не са добре посрещани в двореца, тате.

— Да, рано или късно им отдават заслуженото; и предположи, че дойде втора реставрация, тогава ще минеш за велик човек.

— А какво да кажа на краля?

— Кажи му това: „Господарю, лъжат ви за настроенията във Франция, за отношението на градовете, за духа на армията; оня, когото в Париж вие наричате корсикански людоед, когото наричат още узурпатор в Невер, се нарича вече Бонапарт в Лион и император в Гренобъл. Вие смятате, че го преследват, че той бяга; а той шествува, бърз като орела, който той ни възвръща. Вие мислите, че войниците му мрат от глад, че са смазани от умора, готови да се разбягат, а те растат като търкаляща се снежна топка. Господарю, заминете; оставете Франция на истинския й владетел, който не я е купил, а завоювал; заминете, господарю, не защото се излагате на някаква опасност, вашият противник е достатъчно силен, за да прояви милост, но защото за един внук на свети Луи би било унизително да дължи живота си на победителя на Арколе, Маренго и Аустерлиц.“ Кажи му това, Жерар; или по-скоро не му казвай нищо; скрий пътуването си; не се хвали с това, което си дошъл да правиш и което си направил в Париж; вземи отново пощенската кола; и ако си препускал насам, на връщане лети; върни се в Марсилия нощем; влез в дома си през някоя задна врата и остани там кротък, смирен, скрит, главно безобиден, защото този път, кълна ти се, ние ще действуваме като силни хора, които знаят враговете си. Тръгнете, синко, тръгнете, мили ми Жерар, и в награда, загдето се подчинявате на бащините си заповеди или, ако предпочитате, загдето уважавате съветите на един приятел, ние ще ви задържим на вашия пост. Това ще ви позволи — добави Ноартие с усмивка — да ме спасите втори път, ако политическата люлка ви издигне един ден отново горе, а мене ме свали долу. Сбогом, мили ми Жерар; при следващото си дохождане отседнете у мене.

И Ноартие излезе с онова спокойствие, което не го напусна нито миг в продължение на този нелек разговор.

Вилфор, бледен и развълнуван, изтича на прозореца, открехна завесата и видя как баща му минава, спокоен и невъзмутим, между двама-трима подозрителни хора, дебнещи по края на тротоара и на ъгъла на улицата, сигурно за да задържат човека с черните бакенбарди, синия редингот и широкополата шапка.

Вилфор остана така прав и запъхтян, докато баща му изчезна на кръстопътя Бюси. Тогава той се спусна към оставените от него неща, пъхна на дъното на куфара си черната връзка и синия редингот, смачка шапката и я мушна в долната част на един шкаф, счупи на три тръстиковия бастун и го хвърли в огъня, сложи си пътническия каскет, повика своя камериер, забрани му с поглед да задава въпроси, уреди сметката си в хотела, скочи в колата, която го чакаше запрегната, научи в Лион, че Бонапарт е влязъл вече в Гренобъл, и сред вълнението, което цареше по целия път, стигна в Марсилия, обхванат от всички страхове, които нахлуват в сърцето на човека заедно с честолюбието и първите успехи.