Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

LXXII. ГОСПОЖА ДЬО СЕН МЕРАН

В дома на господин дьо Вилфор се бе случило наистина нещо страшно.

След като двете дами тръгнаха за бала, дето господин дьо Вилфор не бе пожелал да ги придружи въпреки всички увещания на съпругата си, кралският прокурор се бе затворил по обичая си в своя кабинет с куп преписки, които биха уплашили всеки друг, но при обикновени условия едва смогваха да задоволят огромното му трудолюбие.

Този път обаче преписките бяха само предлог. Вилфор се бе затворил не за да работи, а да размисли: щом затвори вратата и даде заповед да не го безпокоят освен по много важен повод, той седна в креслото си и започна да преповтаря в паметта си всичко, което от седем-осем дни насам преливаше чашата от тежки скърби и горчиви спомени.

Вместо да се задоволи с натрупаните на бюрото преписки, той отвори едно чекмедже, натисна някаква тайна пружинка и извади връзка лични бележки, ценни ръкописи, сред които бе подредил и надписал с никому неизвестен шифър имената на всички хора, станали негови врагове поради неговите политически убеждения, парични сделки, прокурорски обвинения или тайни любовни връзки.

Броят им му се стори огромен днес, когато бе започнал да се страхува, а при това всички тия имена, колкото могъщи и страшни да бяха, го караха много пъти да се усмихва като пътник, който от най-високия връх на планината се усмихва, като гледа в нозете си острите зъбери, непроходимите пътеки и ръба на пропастите, по които така дълго и с мъка е пълзял, докато се изкачи.

След като преповтори мислено всички имена, след като ги препрочете, проучи и преоцени по списъците си, поклати глава.

— Не — промълви той, — ни един от тия врагове не би чакал търпеливо и старателно до днес, за да ме срази едва сега с тази тайна. Понякога, както казва Хамлет, от земята се надигат и най-дълбоко заровени тайни и пламват като фосфор във въздуха, но такъв плам светва само за миг, колкото да заблуди. Оная случка трябва да е била разказана от корсиканеца на някой свещеник, който я е разгласил по-нататък. Господин дьо Монте Кристо я е научил и за да си я изясни…

— Но защо му е да си я изяснява — продължи Вилфор след кратък размисъл, — какъв интерес има господин дьо Монте Кристо или Дзаконе, син на малтийски корабостроител, собственик на сребърна мина в Тесалия, дошъл за пръв път във Франция, да си изяснява един тъмен, тайнствен и безполезен факт? От всички несвързани сведения, които ми бяха дадени от абат Бузони и лорд Уилмор, от приятеля и неприятеля, едно нещо е ясно, точно и очевидно: че никога, в никакъв случай, при никакви обстоятелства между мене и тоя човек не е имало нещо общо.

Вилфор си казваше това, без сам да го вярва. Най-страшното нещо за него беше не разкритието, защото той можеше да го отрича или дори да го опровергае; малко искаше да знае това мене, текел, фарес, появило се изведнъж с кървави букви на стената; безпокоеше го друго — на чие тяло принадлежеше ръката, която ги бе начертала.

Когато се опитваше да се успокои и вместо политическото бъдеще, което бе съзирал понякога в своите честолюбиви блянове, си представяше едно бъдеще, ограничено само в домашни радости, защото се страхуваше да не събуди този отдавна заспал враг, в двора изтрополи кола; после по стълбите се чуха стъпки на възрастен човек, след това ридания и вайкания, с каквито прислугата бърза всякога да си придаде значение при някакво нещастие, сполетяло господарите.

Той побърза да дръпне резето на вратата и след малко една стара дама влезе без предизвестие, с шапка в ръка и метнат на лакътя шал. Побелелите й коси полузакриваха матово чело с цвят на пожълтяла слонова кост, а очите, край чиито ъгли личаха дълбоки бръчки, почти не се виждаха, подути от плач.

— О, господине! — започна тя. — Ах, господине! Какво нещастие! И аз ще умра от мъка! Да, разбира се, положително ще умра!

Тя се тръшна в креслото до вратата и пак се разрида.

Застанали на прага, без да смеят да пристъпят по-навътре, прислужниците загледаха стария камериер на господин Ноартие, който, дочул врявата от стаята на своя господар, бе дотичал и застанал зад тях. Вилфор стана и изтича при тъща си.

— Боже мой, госпожо — запита той, — какво се е случило? Какво ви е разстроило така? Не сте ли с господин дьо Сен Меран?

— Господин дьо Сен Меран почина — каза старата маркиза без никакво предисловие, с безизразно лице, почти зашеметена.

Вилфор отстъпи една крачка и плесна с ръце.

— Почина? — промълви той. — Почина… така, внезапно?

— Преди осем дни — продължи госпожа дьо Сен Меран — потеглихме заедно с кола след вечеря. Господин дьо Сен Меран беше недобре от няколко дни, но мисълта да види милата ни Валантин му вдъхваше смелост и той пожела въпреки болките да тръгнем; но на шест левги от Марсилия, след като взе обичайните си пастилки, заспа неестествено дълбоко; още се колебаех дали да го събудя, когато изведнъж ми се стори, че лицето му става по-червено, а вените по слепоочията му туптят по-силно. Но тъй като се бе вече мръкнало и аз не виждах нищо, го оставих да спи; след малко той извика глухо, сърцераздирателно като човек, който се мъчи насън, и отпусна изведнъж глава назад. Повиках камериера, накарах кочияша да спре, извиках господин дьо Сен Меран, дадох му да вдъхне амоняк, но всичко бе напразно — той беше мъртъв и до Екс пътувах с неговия труп.

Вилфор гледаше като замаян, с отворена уста.

— Повикахте лекар, разбира се?

— Веднага, само че, както ви казах, беше вече късно.

— Без съмнение, но можа ли поне да разбере от какво е починал горкият маркиз?

— Боже мой, да! Установи моментална апоплексия.

— Какво направихте след това?

— Господин дьо Сен Меран бе казвал неведнъж, че ако умре вън от Париж, желае тялото му да бъде пренесено в семейната гробница. Наредих да го поставят в метален ковчег и пристигнах няколко дни преди него.

— О, боже мой! Горката мама! — каза Вилфор. — Толкова грижи, след такъв удар, и на вашата възраст!

— Господ ми даде сили докрай, пък и милият маркиз щеше да стори за мене всичко, което аз направих за него. Но откакто го оставих в оня град, мисля, че полудявам. Не мога вече да плача, казват наистина, че на моите години сълзите пресъхвали, но, струва ми се, че докато може да страда, човек трябва да може и да плаче. Къде е Валантин, господине? За нея се върнахме, искам да я видя.

Вилфор си каза, че би било ужасно да отговори: „Валантин е на бал“. Затова отговори, че Валантин излязла с мащеха си и веднага ще изпрати да я предупредят.

— Още сега, господине, още сега, моля ви се — каза старата дама.

Вилфор улови под ръка госпожа дьо Сен Меран и я отведе в стаята й.

— Отпочинете си, мамо — каза той.

При това обръщение маркизата вдигна глава и като видя този човек, който й припомняше любимата дъщеря, все още жива за нея в образа на Валантин, се трогна, разплака се и коленичи в креслото, дето зарови благочестивата си глава.

Вилфор поръча на прислужничките да се грижат за нея, а старият Бароа се качи изплашен при господаря си; защото старците се плашат най-много, когато смъртта се отстрани за миг от тях и срази някой връстник. И докато госпожа дьо Сен Меран, все още на колене, се молеше от сърце, Вилфор изпрати за наемен файтон и отиде у госпожа дьо Морсер да прибере съпругата и дъщеря си. Беше толкова бледен, когато се появи пред вратата на салона, че Валантин изтича веднага при него и извика:

— О, татко! Какво нещастие се е случило?

— Баба ви пристигна, Валантин — каза господин дьо Вилфор.

— А дядо ми? — запита разтрепераната девойка.

Вместо отговор господин дьо Вилфор я улови под ръка.

Навреме: Валантин залитна, защото й се зави свят, госпожа дьо Вилфор я задържа и помогна на съпруга си да я отведат до колата, като каза:

— Странно! Кой би допуснал такова нещо? Да, наистина странно!

Опечаленото семейство бързо се оттегли, а скръбната вест помрачи като черно було цялата вечер.

Пред стълбите Валантин видя, че Бароа я чака.

— Господин Ноартие иска да ви види тази вечер — каза тихо той.

— Кажете му, че ще отида при него, щом се видя с баба си.

Със своята нежна душа девойката бе разбрала, че най-голяма нужда от нея в този час има госпожа дьо Сен Меран.

Валантин намери баба си на легло; безмълвни милувки, мъчителни охкания, прекъсвани въздишки, горещи сълзи — това бяха външните прояви на срещата в присъствието на госпожа дьо Вилфор, застанала под ръка с мъжа си, поне привидно почтителна към нещастната вдовица.

След миг тя прошепна на ухото на съпруга си:

— Ако позволите, намирам, че ще бъде по-добре да си отида, защото моето присъствие може още повече да огорчи тъща ви.

Госпожа дьо Сен Меран я чу.

— Да, да — каза тя на ухото на Валантин, — нека си върви; но ти остани.

Госпожа дьо Вилфор излезе и Валантин остана сама край леглото на баба си, защото и кралският прокурор, съкрушен от тази неочаквана смърт, бе последвал жена си.

През това време Бароа се бе върнал вече при стария Ноартие, който, чул необичайния шум в къщата, бе изпратил верния слуга, както вече споменахме, да разбере какво става.

Когато пратеникът се върна, будното и разбиращо око запита.

— Уви, господине — каза Бароа, — голямо нещастие ни е сполетяло: пристигна госпожа дьо Сен Меран, но съпругът й починал.

Господин дьо Сен Меран и Ноартие не бяха свързани с някакво особено дълбоко приятелство, но знае се какво впечатление прави на стар човек известието за смъртта на друг старец.

Ноартие отпусна глава като съкрушен или потънал в размисъл човек, после затвори едното си око.

— Госпожица Валантин ли? — попита Бароа.

Ноартие потвърди.

— Тя е на бал, както господинът знае, нали дойде да се сбогува в бална рокля.

Ноартие затвори пак лявото си око.

— Искате да я видите ли?

Старецът показа, че тъкмо това желае.

— Добре, сигурно ще я потърсят у госпожа дьо Морсер, аз ще я причакам и ще й кажа да дойде при вас. Така ли?

— Да — отвърна парализираният.

Затова Бароа причака Валантин и както вече казахме, й предаде желанието на дядо й.

За да изпълни това желание, Валантин се качи при Ноартие, щом излезе от стаята на госпожа дьо Сен Меран, която въпреки вълнението си не устоя на умората и се унесе в неспокоен сън.

Поставили бяха до леглото й масичка с шише оранжада, нейно любимо питие, и една чаша.

След това, както вече казахме, девойката остави маркизата, за да се качи при Ноартие.

Валантин целуна стареца, който я погледна с такава нежност, че девойката усети как в очите й бликват отново сълзи; а смяташе, че ги е изплакала вече.

Старецът не отделяше поглед от нея.

— Да, да — каза Валантин, — искаш да ми кажеш, че имам още един дядо, нали?

Старецът направи знак, че тъкмо това е искал да каже.

— И слава богу! — продължи Валантин. — Какво би станало иначе с мене?

Часът беше един след полунощ. Бароа, комуто се искаше да си легне, напомни, че след такава мъчителна вечер всички се нуждаят от почивка. Старецът не възрази, че неговата почивка е да гледа внучката си. И изпрати Валантин, която изглеждаше наистина страшно изтощена от мъка и умора.

Когато влезе на другия ден при баба си, Валантин я намери пак на легло; треската не бе преминала, напротив, очите на старата маркиза светеха с мрачен блясък, изглеждаше обзета от страшна нервна криза.

— Господи, маминко! По-зле ли ви е? — извика Валантин, като зърна тия признаци на нервно възбуждение.

— Не, моето момиче, не — отговори госпожа дьо Сен Меран, — но чаках с нетърпение да дойдеш, за да изпратя за баща ти.

— За баща ми? — повтори обезпокоена Валантин.

— Да, искам да поговоря с него.

Валантин не посмя да се противопостави на това желание на баба си, макар че не знаеше на какво се дължи то, и след един миг в стаята влезе Вилфор.

— Господине — започна без заобикалки госпожа дьо Сен Меран, сякаш се страхуваше, че няма да й стигне време, — писахте ми, че става дума да омъжите нашето дете?

— Да, госпожо — отвърна Вилфор, — това не е само намерение, а споразумение.

— Зет ви се нарича господин Франц д’Епине?

— Да, госпожо.

— Син на генерал д’Епине, който беше от нашите хора и бе разстрелян няколко дни преди завръщането на узурпатора от остров Елба?

— Именно.

— Не му ли е противен този брак с внучката на един якобинец?

— Нашите граждански разногласия, слава богу, заглъхнаха, мамо — каза Вилфор, — господин д’Епине е бил още дете при смъртта на баща си; познава съвсем слабо господин Ноартие и ще го вижда ако не с удоволствие, то поне с безразличие.

— Подходяща партия ли е?

— Във всяко отношение.

— Момъкът?…

— Се радва на всеобщо уважение.

— Приличен човек?

— Един от най-изисканите младежи, които познавам.

По време на този разговор Валантин не продума нито веднъж.

— Добре, господине — каза след няколкоминутен размисъл госпожа дьо Сен Меран, — трябва да побързате, защото ми остава малко време да живея!

— На вас ли, госпожо! На вас ли, маминко! — извикаха едновременно господин дьо Вилфор и Валантин.

— Зная какво приказвам — продължи маркизата, — трябва да побързате, та, като няма майка, Валантин да бъде благословена поне от баба си при женитбата. Само аз съм останала от страна на горката Вене, която вие, господине, толкова бързо забравихте.

— О, госпожо — отвърна Вилфор, — забравяте, че трябваше да намеря майка на това нещастно осиротяло дете.

— Мащехата не е никога майка, господине! Но не става дума за това, а за Валантин, да оставим мъртвите в покой.

Всичко това беше изречено с такава словоохотливост и с такъв тон, че заприлича на бълнуване.

— Ще постъпим, както желаете, госпожо — каза Вилфор. — И моето желание съвпада с вашето; щом господин д’Епине пристигне в Париж…

— Ами външното приличие, маминко — обади се Валантин, — при такъв съвсем скорошен траур?… Нима бихте желали да ме омъжите при такива тъжни предзнамения?

— Не искам, моето момиче — прекъсна я нетърпеливо маркизата, — да слушам никакви несериозни основания, които пречат на слабите духом да изградят здраво бъдещето си. И мене ме омъжиха пред смъртния одър на майка ми, но това не ми донесе нещастие.

— Пак тия приказки за смърт, госпожо! — каза Вилфор.

— Пак! И пак!… Казвам ви, че ще умра, чувате ли? Но преди да умра, искам да видя зетя си; да му заповядам да ощастливи внучката ми; да прочета в очите му, че възнамерява да ме послуша; с една дума, искам да го видя — продължи старицата със страшно изражение, — за да мога да се върна от гроба, ако не се държи, както трябва, и не е такъв, какъвто трябва да бъде.

— Госпожо — настоя дьо Вилфор, — трябва да прогоните тези неоснователни мисли, които стигат почти до безумие. Легнат ли в гроба, мъртвите не се връщат вече оттам.

— Да, маминко, да, успокой се! — замоли я Валантин.

— Аз пък ви казвам, господине, че не е така, както мислите вие. Тази нощ спах ужасно: просто виждах как душата ми витае вече извън тялото; мъчех се да отворя очи, а те се затваряха въпреки волята ми; съвсем ясно чувствувах, че това ще ви се види невъзможно, особено на вас, господине; и все пак, както бях със затворени очи, видях точно на това място, дето сте сега, откъм тоалетната стая на госпожа дьо Вилфор да идва безшумно някакъв бял призрак.

Валантин изпищя.

— От треската е било, госпожо — заяви Вилфор.

— Може да не вярвате, ако желаете, но аз съм сигурна, че го видях; видях един бял призрак; и сякаш господ се съмняваше, че може да отрека показанието само на едно от сетивата ми, долових как ей тази чаша на масичката се разклати.

— О, маминко, сънувала сте!

— Съвсем не беше сън, защото щом протегнах ръка към звънеца, призракът изчезна. Тогава камериерката влезе с лампа. Призраците се явяват само на тия, които трябва да ги видят: а това беше душата на моя мъж. Щом душата на мъжа ми идва да ме повика, защо моята душа да не се върне, за да защити внучката ми? Връзката между нас двете е, струва ми се, много близка.

— О, госпожо — каза Вилфор, страшно развълнуван въпреки волята си, — не позволявайте на тия мрачни мисли да ви завладеят; вие ще живеете при нас, ще живеете дълго, щастлива, обичана, уважавана и ние ще ви помогнем да забравите.

— Никога! Никога! Никога! — извика маркизата. — Кога ще се върне господин д’Епине?

— Очакваме го всеки миг.

— Добре; предупредете ме, щом пристигне. Трябва да бързаме, да, да бързаме. Бих искала да се видя и с нотариус, за да бъда сигурна, че цялото ни състояние ще остане на Валантин.

— О, маминко — промълви Валантин, като долепи устни до пламналото чело на баба си, — искате да ме уморите ли? Боже мой, та вие имате треска. Трябва да повикаме не нотариус, а лекар.

— Лекар ли? — вдигна рамене старата. — Нищо не ме боли; само съм жадна.

— Какво пиете, маминко?

— Нали знаеш какво пия — оранжада. Чашата е на масата; подай ми я, Валантин.

Валантин наля оранжада, но трябваше да направи усилие да вземе чашата, която според баба й била докосната от призрака.

Маркизата я изпразни на един дъх.

После се обърна на другата страна, като повтаряше:

— Нотариус! Нотариус!

Господин дьо Вилфор излезе. Валантин седна до леглото на баба си. Клетото девойче имаше само нужда от лекар, какъвто искаше да повикат за бабата. Бузите му пламтяха, дишането му беше повърхностно и пресекливо, пулсът ускорен като при треска.

Защото мислеше, горкото, за отчаянието, което би обхванало Максимилиан, когато би научил, че вместо да му бъде съюзница, госпожа дьо Сен Меран е постъпила, без да го познава, като негов враг.

Валантин бе мислила неведнъж да признае всичко на баба си и не би се поколебала нито за миг, ако Максимилиан Морел се наричаше Албер дьо Морсер или Раул дьо Шато Рено; но Морел беше от плебейски произход, а Валантин знаеше с какво презрение надменната маркиза дьо Сен Меран се отнася към всички, които не са от благородно потекло. Затова, колчем трябваше да разкрие тайната си, тя я скриваше още по-дълбоко в сърцето си от страх, че напразно ще я сподели; а щом баща й и мащехата я научат, всичко е свършено.

Така минаха почти два часа. Госпожа дьо Сен Меран се бе унесла в неспокоен сън. Съобщиха за идването на нотариуса.

Макар че вестта бе съобщена съвсем тихо, госпожа дьо Сен Меран се надигна на възглавницата.

— Нотариусът ли? — запита тя. — Да дойде, да дойде!

Нотариусът беше пред вратата и веднага влезе.

— Излез, Валантин — каза госпожа дьо Сен Меран, — и ме остави с господина.

— Но, маминко…

— Излез, излез.

Девойката целуна баба си по челото и излезе, като закри с кърпичка очите си.

Пред вратата видя камериера, който й каза, че лекарят чака в салона.

Валантин слезе бързо. Докторът беше приятел на семейството и един от най-способните лекари по това време; много обичаше Валантин, при чието раждане бе акуширал. Имаше дъщеря почти на същата възраст; а тъй като майката беше гръдоболна, той трепереше непрестанно за съдбата на детето си.

— О, драги господин д’Авриньи — каза Валантин, — с такова нетърпение ви очаквахме! Но най-напред — как са Мадлен и Антоанет?

Мадлен беше дъщерята на господин д’Авриньи, а Антоанет негова племенница.

Господин д’Авриньи се усмихна тъжно.

— Антоанет е много добре — отговори той; — а Мадлен доста добре. Но защо сте пратили да ме повикат, моето дете? Не е болен нито баща ви, нито госпожа дьо Вилфор, нали? А колкото за нас двамата, макар да е ясно, че не можем да се отървем от нервите си, не предполагам да ви трябвам за друго, освен за да ви посъветвам да не давате много простор на въображението си.

Валантин се изчерви: гадателските способности на господин д’Авриньи стигаха почти до чудотворство, той беше от тия лекари, които лекуват тялото чрез духа.

— Не — отвърна тя, — повиках ви за баба ми. Знаете какво нещастие ни сполетя, нали?

— Нищо не зная — каза господин д’Авриньи.

— Уви! — промълви Валантин, сподавяйки риданията си. — Дядо ми почина.

— Господин дьо Сен Меран?

— Да.

— Внезапно?

— От апоплексия.

— От апоплексия ли? — повтори лекарят.

— Да. И баба ми не може да се отърве сега от мисълта, че дядо, когото никога не бе напускала, я вика при себе си и тя ще го последва. О, господин д’Авриньи, много ви се моля да се погрижите за горката баба.

— Къде е тя?

— В стаята си, с нотариуса.

— А господин Ноартие?

— Все така, в пълно съзнание, но съвършено неподвижен и неспособен да говори.

— И с все същата обич към вас, нали, мила?

— Да — въздъхна Валантин, — много ме обича.

— Кой ли не би ви обичал?

Валантин се усмихна тъжно.

— Какво чувствува баба ви?

— Страшно нервно възбуждение, изпада в неспокоен, особен сън; тази сутрин настояваше, че докато тя спяла, душата й витаела над тялото и го виждала как спи: просто бълнува; уверява ни, че видяла как някакъв призрак влязъл в стаята и чула как чашата й звъннала, когато призракът я докоснал.

— Странно — промълви лекарят, — не знаех госпожа дьо Сен Меран да изпада в халюцинации.

— И аз я виждам за пръв път в такова състояние — каза Валантин, — и много се уплаших тази сутрин. Помислих, че се е побъркала. И баща ми също, господин д’Авриньи — а вие знаете, че баща ми е сериозен човек! — и баща ми също изглеждаше потресен.

— Ще видим — каза господин д’Авриньи, — това, което ми казвате, ми се струва наистина странно.

Нотариусът слезе; предупредиха Валантин, че баба й е сама.

— Качете се — каза тя на лекаря.

— А вие?

— О, аз не смея, защото, тя не позволяваше да ви повикам; освен това, както казвате, и аз съм развълнувана, трескава, в лошо настроение, затова ще изляза в градината, да се поуспокоя.

Лекарят стисна ръката й и докато се качваше при баба й, Валантин слезе по стълбите на главния вход.

Не е необходимо да казваме коя част от градината беше любимото място на Валантин. След като минаваше два-три пъти през цветната градинка около къщата, след като откъсваше някоя роза и се закичваше с нея в косите или на кръста, тя навлизаше в тъмната алея, която водеше към пейката, а от пейката до оградата.

Този ден Валантин обиколи два-три пъти по навика си своите цветя, без да откъсне нито едно — макар че нямаше още външен израз, скръбта й не допускаше дори такава невинна украса, — после се запъти към своята алея. Докато вървеше нататък, й се стори, че някой изрича името й. Спря се изненадана.

Шепотът стана по-ясен и тя го позна: гласът на Максимилиан.