Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XXVI. ХАНЪТ НА ГАРДСКИЯ МОСТ

Онези, които като мене са избродили пеш Южна Франция, сигурно са забелязали между Белгард и Бокер, комай на половината път между селото и града, но все пак по-близо до Бокер, отколкото до Белгард, малко ханче, където на висяща ламаринена табела, проскърцваща при най-лекия вятър, се вижда някакво забавно изображение на Гардския мост. Това ханче, ако се върви по течението на Рона, се издига на лявата страна на пътя, с калкан към реката; до него се намира онова, което в Лангедок наричат градина, тоест един ограден парцел земя до задната страна на постройката, дето пълзят няколко хилави маслинови дръвчета и диви смоковници с посребрен от праха листак; между тях растат чесън, пиперки и бял лук, никакъв друг зеленчук; най-подир, в ъгъла, сякаш забравен часовой, една висока пиния извисява скръбно гъвкавото си стебло, чийто връх, разперен като ветрило, пука под трийсетградусовия слънчев пек.

Всички тези дървета, големи или малки, са се изкривили, наклонени естествено на онази посока, в която духа мистралът, един от трите бича на Прованс; другите два, както е известно или пък не е известно, са Дюранс[1] и парламентът.

В околната равнина, подобна на голямо езеро от прах, виреят тук-там няколко пшенични класа, отглеждани от местните градинари сигурно от любопитство, дето кацат щурците, които с пронизителната си и еднообразна песен преследват пътниците, залутани в тази пустош.

От седем-осем години приблизително това ханче държаха един мъж и една жена, цялата прислуга на които се състоеше от прислужничка на име Тринет и коняр, когото викаха Пако; тези двама слуги бяха впрочем предостатъчни, откакто между Бокер и Егморт беше прокопан канал и корабите смениха победоносно пощенските коне, а шлеповете — дилижанса.

Този канал, като че за още по-голяма досада на нещастния разорен ханджия, минаваше между хранещата го Рона и опустелия път на стотина крачки от хана, на който ние току-що дадохме кратко, но вярно описание.

Съдържателят на ханчето беше човек на четиридесет — четиридесет и пет години, висок, сух и жилест, истински южняк, с дълбоки, хлътнали и блестящи очи, с орлов нос и бели като на хищник зъби. Косите му, които въпреки първите мразове на старостта не искаха сякаш да побелеят, бяха, както и кръглата му брада, гъсти, къдрави и леко осланени тук-там с някой и друг бял косъм. Лицето му, от рождение мургаво, беше се покрило с още един слой чернило поради навика на сиромаха да стърчи от сутрин до вечер на прага, за да види не идва ли пеш, или с кола някой пътник; чакаше той почти винаги залудо и нищо не защищаваше през това време лицето му от опустошителното слънце освен червената кърпа, вързана на главата му както у испанските мулетари. Този човек беше нашият стар познайник Гаспар Кадрус.

Съпругата му, чието моминско име беше Мадлена Радел, беше, напротив, бледа, мършава и болнава жена; родена в околностите на Арл, тя беше запазила следи от красотата, с която се славят жените от този край, но лицето й беше рано посърнало от пристъпите на потайната треска, така разпространена между населението, което живее в съседство с егмортските блата и камаргските тресавища. Затова тя почти никога не излизаше от стаята си на първия етаж, дето зъзнеше, излегната в креслото или полуседнала в кревата, докато мъжът й, както винаги, стоеше на вратата — пост, който той напускаше твърде неохотно, защото колчем се върнеше при своята свадлива половина, тя го преследваше с вечните си жалби срещу съдбата, на които мъжът обикновено отговаряше философски:

„Мълчи, Карконтко! На бога е угодно така.“ Този прякор беше произлязъл от това, че Мадлен Радел се беше родила в село Карконт, разположено между Салон и Ламбеск. А тъй като по тези места хората почти винаги се наричат не с името си, а с прякора, мъжът й беше заменил с това прозвище името Мадлен, твърде нежно и твърде благозвучно може би за неговия груб говор.

Ала въпреки тази мнима покорност пред повелите на провидението не бива да мислим, че нашият ханджия не роптаеше срещу сиромашията, до която го беше довел проклетият бокерски канал, и че равнодушно понасяше непрекъснатите оплаквания на жена си. Като всички южняци, той беше човек въздържан и непридирчив, но суетен към всичко, което се отнасяше до външността; така във времето на благоденствието си той не беше пропуснал нито една ферада[2], нито едно шествие с тараски[3], без да се покаже с Карконтката; той в живописния костюм на южняците, нещо средно между каталанския и андалуския; тя в прекрасната носия на арлезианките, сякаш заета от Гърция или Арабия. Но часовниковите верижки, герданите, пъстроцветните пояси, извезаните корсажи, кадифените сака, чорапите с изящни ъгълчета, шарените гетри, обущата със сребърни токи малко по малко изчезнаха и Гаспар Кадрус, лишен от възможността да се покаже в миналото си великолепие, беше се отказал заедно с жена си от всички тези светски празненства, чиято весела глъчка, измъчвайки тайно сърцето му, достигаше до сиромашкия му хан, който той продължаваше да държи не толкова за доходи, колкото за да има някакъв подслон.

Кадрус прекара, както обикновено, част от сутринта пред вратата, като местеше тъжен поглед от оскубаната ливадка, където кълвяха няколко кокошки, към двете крайни точки на пустия път, който се губеше с единия си край на юг, а с другия на север, когато изведнъж пискливият глас на жена му го накара да напусне своя пост; той влезе в хана, мърморейки, и се изкачи на първия етаж, като остави обаче вратата широко разтворена, сякаш канеше пътниците да не го забравят, когато минават.

В тази минута, когато Кадрус влизаше в хана, големият път, за който говорехме и в който бяха вперени погледите му, беше пуст и безлюден като пустиня на пладне; той се простираше, бял и безкраен, между две редици мършави дървета и беше ясно, че никакъв пътник по своя воля няма да тръгне в тоя час на деня по тази страхотна Сахара.

А в това време въпреки всички вероятности, ако останеше на поста си, Кадрус би видял как откъм Белгард се приближава конник с онзи благопристоен и дружелюбен ход, който показва най-добри отношения между коня и конника, конят, скопен, вървеше леко раван; конникът беше свещеник с черно расо и триъгълна шапка на главата въпреки палещия зной на пладнешкото слънце; и двамата се движеха с разумен тръс.

Пред вратата те се спряха; беше мъчно да се каже конят ли спря ездача, или ездачът — коня; но, така или инак, конникът слезе и повел коня за юздата, го завърза за мартинката на разнебитения кепенк, който се държеше само на една панта; после, като пристъпи към вратата, бършейки с памучна червена кърпичка потта, потекла по челото му, свещеникът почука три пъти по прага с железния край на бастуна си.

Тозчас едно голямо черно куче стана и направи няколко крачки, като лаеше и показваше белите си остри зъби — двойна враждебна проява, която свидетелствуваше колко малко е свикнало то да вижда външни хора.

Тозчас дървената стълба, която извиваше покрай стената, се затресе от тежки стъпки и отгоре, превит, слезе заднишком стопанинът на бедното жилище.

— Ида — говореше, силно учуден, Кадрус, — ида, ще млъкнеш ли ти, Марготен. Не се страхувайте, господине, то лае, но не хапе. Вие искате вино, нали? Такава мръсна жега е… Ах, извинявайте — сепна се Кадрус, като видя с какъв пътник има работа, — извинявайте, не знаех кого имам честта да посрещна; какво искате, какво желаете, господин абат? Аз съм на вашите услуги.

Свещеникът гледа Кадрус две-три секунди със странно внимание, дори сам се мъчеше сякаш да привлече вниманието му върху себе си; после, като видя, че лицето на ханджията не изразява нищо освен учудване, задето не получава отговор сметна, че е време да тури край на това учудване и рече със силен италиански акцент:

— Не сте ли вие господин Кадрус?

— Да, господине — рече стопанинът, може би още по-учуден от въпроса, отколкото от мълчанието, — аз съм същият; Гаспар Кадрус, на вашите услуги.

— Гаспар Кадрус… да, мисля, че такова е името и презимето; вие сте живели някога на Меланските алеи, нали? На четвъртия етаж?

— Точно така.

— И по занятие сте били шивач?

— Да, но работата тръгна зле: в тази проклета Марсилия е толкова горещо, че хората там, мисля, скоро ще престанат съвсем да се обличат. Но заговорихме за горещината, не искате ли да се поосвежите, господин абате?

— Разбира се, донесете една бутилка, от вашето най-добро вино и ние ще подхванем разговора, ако обичате, на онова място, дето го прекъснахме.

— Както желаете, господин абате — рече Кадрус.

И за да не изпусне случая да продаде една от последните си бутилки с кахорско вино, Кадрус побърза да вдигне капака в пода на приземната стая, която служеше едновременно и за зала, и за кухня.

Когато след пет минути той отново се появи, абатът седеше вече на едно столче, облакътен на дългата маса, а Марготен, който явно се беше помирил с него, чул, че този странен пътешественик ще вземе нещо, беше сложил на бедрото му изпосталялата си шия и го гледаше с умилни очи.

— Сам ли живеете? — попита абатът стопанина, докато той слагаше пред него бутилката и една чаша.

— О, боже мой, да, сам или почти сам, господин абате; защото жена ми не може да ми помага, тя е вечно болна, клетата Карконтка.

— А, вие сте женен! — рече свещеникът с известно участие и хвърли наоколо си поглед, с който сякаш преценяваше оскъдната покъщнина на бедното семейство.

— Намирате, че не съм богат, нали, господин абате? — отзова се с въздишка Кадрус. — Но какво да се прави? Не е достатъчно да бъдеш честен човек, за да благоденствуваш на тоя свят.

Абатът втренчи пронизителен поглед в него.

— Да, честен човек; с това мога да се похваля, господин абате — рече стопанинът, като издържа погледа на абата, притиснал ръка на гърдите, като клатеше глава, — а в наше време всеки не може да каже същото.

— Толкоз по-добре, ако онова, с което се хвалите, е истина — каза абатът, — защото рано или късно, убеден съм твърдо в това, честният човек ще бъде възнаграден, а лошият — наказан.

— Полага се на вашия сан да говорите така, господин абате; на вашия сан се полага да говорите така — възрази Кадрус с горчивина, — но човек е свободен и да не вярва на думите ви.

— Грешите, като приказвате така, господине — рече абатът, — може би аз сам ей сега ще ви дам доказателство за справедливостта на думите си.

— Какво искате да кажете? — попита Кадрус учудено.

— Искам да кажа, че трябва първо да се уверя дали вие сте човекът, когото търся.

— Какви доказателства да ви дам?

— Познавахте ли в 1814 или 1815 един моряк на име Дантес?

— Дантес!… Дали познавам клетника Едмон! Хубава работа. Та той беше дори един от най-добрите ми приятели! — извика Кадрус и силна червенина заля лицето му, докато ясните и спокойни очи на абата сякаш се разширяваха, за да обхванат с един поглед целия събеседник.

— Да, мисля действително, че се наричаше Едмон.

— Дали малкият се наричаше Едмон? Хубава работа! Това е също тъй вярно, както и че аз се наричам Гаспар Кадрус. И какво е станало, господин абате, с клетия Едмон? — продължаваше ханджията. — Познавахте ли го вие? Жив ли е още? Свободен ли е? Щастлив ли е?

— Умря в затвора, по-отчаян и по-нещастен от каторжниците, които мъкнат веригите си в Тулонската каторга.

Смъртна бледност смени залялата лицето на Кадрус руменина. Той се извърна настрана и абатът го видя как изтрива една сълза с крайчеца на червената кърпа, вързана на главата му.

— Клетото момче! — пошепна Кадрус. — На, ето ви още едно доказателство в потвърждение на думите ми, господин абате, че добрият бог е добър само за лошите. Ах — продължи Кадрус с цветистия език на южняците, — светът става от ден на ден по-лош, дано от небето вали два дни огън и жупел, и да се свърши всичко!

— Види се, вие от сърце сте обичали този момък? — попита абатът.

— Да обичах го силно — рече Кадрус, — макар да ме гризе съвест, че веднъж завидях на щастието му. Но после, кълна ви се, да не се казвам Кадрус, ако лъжа, много съжалявах за нещастната му участ.

Настъпи минута мълчание, през която абатът не откъсваше втренчения си поглед от подвижното лице на ханджията.

— А вие познавахте ли клетото момче? — продължи Кадрус.

— Бях повикан на смъртното му ложе и му дадох последните утешения на вярата — отговори абатът.

— А от какво умря той? — попита Кадрус със задавен глас.

— Че от какво умират в затвора на трийсет години, ако не от самия затвор?

Кадрус избърса потта, която течеше по челото му.

— Най-страшното е — подзе абатът, — че Дантес на смъртното си ложе ми се закле в Христа, чиито нозе целуваше на разпятието, че не знае истинската причина за хвърлянето му в затвора.

— Вярно, вярно — прошепна Кадрус, — той не можеше да знае това; не, господин абате, клетото момче не е лъгало.

— И затова ми възложи да изясня нещастието му, което сам не е могъл да изясни, и да възстановя честта на името му, ако то е било опетнено.

И погледът на абата, все по-втренчен и по-втренчен се впи в помръкналото изведнъж лице на Кадрус.

— Един богат англичанин — продължи абатът, — негов другар по нещастие, пуснат от затвора при втората реставрация, притежавал диамант на голяма стойност. На излизане от затвора той подарил този диамант на Дантес от благодарност за това, че при едно заболяване се грижил за него като за брат. Дантес, вместо да подкупи тъмничарите, които впрочем са могли да вземат наградата и после да го предадат, пазел старателно скъпоценния камък в случай, че излезе от затвора; ако излезеше от затвора, той би осигурил съществованието си само с продажбата на този диамант.

— Наистина ли, както казвате — попита Кадрус с пламнали очи, — това е бил диамант с голяма стойност?

— Всичко е относително — подзе абатът: — с голяма стойност за Едмон, този диамант са оценявали на петдесет хиляди франка.

— Петдесет хиляди франка! — извика Кадрус. — Трябва да е бил голям колкото орех?

— Не чак толкова — рече абатът, — но вие сами можете да съдите, защото аз го нося със себе си.

Очите на Кадрус сякаш търсеха под дрехите на абата камъка.

Абатът извади от джоба си кутийка от черен сахтиян, отвори я и поднесе към изумените очи на Кадрус искрящото чудо, сложено на един възхитително изработен пръстен.

— И това струва петдесет хиляди франка?

— Без пръстена, който сам струва доста скъпо — рече абатът.

И той затвори отново калъфчето и сложи в джоба си диаманта, който продължаваше да блести в съзнанието на Кадрус.

— Но как сте се сдобили с този диамант, господин абате? — попита Кадрус. — Нима Едмон ви направи свой наследник?

— Не наследник, а изпълнител на своето завещание. „Имах трима добри приятели и годеница — рече ми той, — и четиримата, уверен съм, съжаляват горчиво за мене: единият от тези добри приятели се наричаше Кадрус…“

Кадрус потрепера.

— „Другият — продължи абатът, сякаш не забеляза вълнението на Кадрус, — другият се наричаше Данглар; третият добави той, — макар и мой съперник, ме обичаше също…“

Дяволска усмивка освети лицето на Кадрус и той поиска да прекъсне абата.

— Почакайте рече абатът, — оставете ме да свърша и ако имате да ми кажете нещо, ще ми го кажете после. „Другият, макар и мой съперник, ме обичаше също и се наричаше Фернан; а моята годеница се казваше…“ аз не си спомням името на годеницата — рече абатът.

— Мерседес — рече Кадрус.

— Ах, да, точно така — подзе със сподавена въздишка абатът — Мерседес.

— И после? — попита Кадрус.

— Дайте ми шишето с вода — рече абатът.

Кадрус побърза да изпълни желанието му. Абатът наля вода в чашата си и отпи няколко глътки.

— Къде бяхме спрели? — попита той, като сложи чашата на масата.

— Годеницата се казваше Мерседес.

— Да, така. „Вие ще отидете в Марсилия…“ Това каза пак Дантес, разбирате, нали?

— Напълно.

— Ще продадете този диамант, ще разделите парите на пет части и ще ги раздадете на моите добри приятели, единствените същества, които ме обичаха на земята!

— Как на пет части? — рече Кадрус. — Вие ми назовахте само четирима души.

— Защото петият е умрял, както ми казаха… Петият беше бащата на Дантес.

— Уви, да — рече Кадрус, разкъсван от противоречиви страсти, — уви, да, клетият човек умря.

— Аз научих това събитие в Марсилия — отговори абатът, като се мъчеше да изглежда равнодушен, — но от деня на тази смърт беше минало толкова дълго време, че не можах да събера никакви подробности: знаете ли вие нещо за края на стареца?

— Че кой може да знае това по-добре от мене? — възкликна Кадрус. — Ние със стареца живеехме врата до врата… Ех, боже мой! Не мина и година от изчезването на сина му, и клетият старец умря.

— Но от какво умря той?

— Лекарите нарекоха болестта му… мисля, гастроентерит; хората, които го познаваха, казваха, че е умрял от скръб… а аз, който почти го видях как умира, казвам, че умря…

Кадрус се запъна.

— Умря от какво? — с мъчителна тревога попита свещеникът.

— Умря от глад!

— От глад ли? — извика абатът, като подскочи от столчето. — От глад! И последната твар не умира от глад! Кучетата, които скитат по улиците, намират винаги милосърдна ръка, която им хвърля късче хляб; а един човек, един християнин, е умрял от глад сред други хора, които също се наричат християни! Невъзможно, о, това е невъзможно!

— Казвам ви самата истина — отговори Кадрус.

— И правиш грешка — рече един глас от стълбата, — защо се бъркаш, дето не трябва?

Двамата мъже се обърнаха и видяха през перилата на стълбата болнавото лице на Карконтката; тя беше се довлякла тук от стаята си и подслушваше разговора им, седнала на най-горното стъпало, с глава, облегната на коленете.

— А ти защо се бъркаш, дето не трябва, жено? — рече Кадрус. — Господинът иска сведения, любезността налага да му ги дам.

— Да, ама благоразумието налага да не му ги даваш. Отгде знаеш с какво намерение иска да те разпитва той, глупако?

— С най-добро, госпожо, гарантирам за това — рече абатът. — Вашият съпруг няма защо да се страхува, стига да отговаря искрено.

— Знаем ги ние тези приказки! Започват с разни обещания, после се задоволяват да кажат, че няма защо да се страхуваш; после си отиват, без да изпълнят обещанието, и една хубава сутрин, кой знае откъде, върху тебе, сиромаха, се стоварва бедата.

— Бъдете спокойна, добра жено, бедата няма да се стовари върху вас заради мене, гарантирам ви.

Карконтката измърмори още нещо, което не можеше да се разбере, отпусна отново глава на коленете си и треперейки в треска, остави мъжа си да продължи разговора, като при това се стараеше да не изпусне нито дума.

Тогава абатът отпи няколко глътки вода и се съвзе.

— Но мигар нещастният старец — подхвана отново той — е бил така изоставен от всички, че е умрял от такава смърт?

— О, не, господин абате — отговори Кадрус, — каталанката Мерседес и господин Морел не го изоставиха; но клетият старец изведнъж намрази дълбоко Фернан, същия оня — добави Кадрус с присмехулна усмивка, — когото Дантес е нарекъл пред вас свой приятел.

— А не му ли е бил приятел? — попита абатът.

— Гаспар, Гаспар! — пошепна жената горе от стълбата. — Внимавай какво казваш!

Кадрус махна нетърпеливо с ръка и не удостои жена си с отговор.

— Може ли да бъдеш приятел на човека, чиято жена пожелаваш? Дантес от добросърдечие е нарекъл всички тези хора свои приятели… Клетият Едмон! Впрочем по-добре, че не е знаел нищо; трудно е щяло да бъде за него да им прости в часа на смъртта… И каквото и да казват — продължи Кадрус със своя език, нелишен от груба поезия, — аз се страхувам повече от проклятието на умрелите, отколкото от омразата на живите!

— Глупак! — рече Карконтката.

— А знаете ли вие — продължи абатът — какво е направил Фернан против Дантес?

— Дали знам, има си хас.

— Говорете тогава.

— Гаспар, върши, каквото щеш, ти си си господар — обади се жената, — но ако ми вярваш, по-добре е да си мълчиш.

— Този път ти си май права, жено — рече Кадрус.

— И тъй, вие не искате да кажете нищо? — подзе абатът.

— Каква полза! — въздъхна Кадрус. — Ако момъкът беше жив и дойдеше при мене да узнае един път завинаги кои са му приятели и кои врагове, тогава друга работа; но той, както ми казахте вие, е в земята, той не може вече да мрази, не може вече да мъсти, затуй да турим пепел на всичко това.

— Тогава искате ли — попита абатът — да дам на тези хора, които смятате за недостойни и лъжливи приятели, наградата, предназначена за преданата дружба?

— Вярно, не бива — рече Кадрус. — Пък и какво би значело за тях сега наследството на клетия Едмон! Капка в морето!

— Да не говорим за това, че тези хора могат да те смажат само с един пръст — рече жената.

— Така ли? Мигар тези хора са станали богати и могъщи?

— Та вие не знаете ли тяхната история?

— Не, разкажете ми.

Кадрус се замисли.

— Не, наистина рече той, това би било много дълго.

— Както искате, може и нищо да не казвате, приятелю мой — подхвана сега абатът с вид на пълно безразличие, уважавам вашите скрупули; вие постъпвате, както трябва да постъпи един истински добър човек; нека не говорим повече за това. Какво ми беше възложено? Да изпълня една формалност. И така, аз ще продам този диамант.

И той извади диаманта от джоба си, отвори кутийката и камъкът отново заблестя пред омаяните очи на Кадрус.

— Я ела да видиш, жено! — рече той с дрезгав глас.

— Диамант! — извика Карконтката, като стана и слезе с доста твърди стъпки по стълбата. — Какъв е този диамант?

— Мигар ти не чу, жено? — рече Кадрус. — Този диамант момъкът е завещал на нас: най-напред на баща си, на тримата си приятели Фернан, Данглар и мене, и на годеницата си Мерседес. Диамантът струва петдесет хиляди франка.

— Ох, какъв хубав камък! — рече тя.

— Така значи, една пета от тези пари се пада на нас? — попита Кадрус.

— Да — отговори абатът, — а освен това и дялът на бащата на Дантес, който смятам в правото си да разделя между вас четиримата.

— А защо между четиримата? — попита Карконтката.

— Защото четирима са приятелите на Едмон.

— Не са приятели предателите! — глухо проломоти жената.

— Да, да, тъкмо това казвах и аз рече Кадрус — Да награждаваш предателството, а може би и престъплението, това е, кажи речи, грях, кажи-речи, светотатство.

— Вие сами искате това — отговори спокойно абатът, като пъхна диаманта в джоба на расото си; — сега дайте ми адресите на Едмоновите приятели, за да мога да изпълня последната му воля.

Пот падаше като град от челото на Кадрус; той видя как абатът стана, запъти се към вратата, за да погледне коня си, и се върна.

Кадрус и жена му се гледаха с неописуемо изражение на лицето.

— Диамантът би се паднал само на нас — рече Кадрус.

— Мислиш ли? — отговори жената.

— Един духовник няма да лъже.

— Прави, каквото щеш — рече жената, — аз не се бъркам.

И тя се заизкачва, зъзнеща, отново по стълбата; зъбите й тракаха въпреки страшната жега. На последното стъпало се спря за миг.

— Помисли хубаво, Гаспар! — рече тя.

— Аз реших — отвърна Кадрус.

Карконтката влезе с въздишка в стаята си, чуваше се как скърца потонът под стъпките й, докато тя се добира до креслото, дето се отпусна тежко.

— Какво сте решили? — попита абатът.

— Да ви разкажа всичко — отговори Кадрус.

— Правичката да си кажа, това е, струва ми се, най-доброто, което можете да сторите рече свещеникът, — не защото държа да узная онова, което бихте искали да скриете от мене; а защото ще бъде по-добре, ако ми помогнете да разделя наследството според волята на дарителя.

— Вярвам в това — отговори Кадрус с пламнали от надежда и алчност бузи.

— Слушам ви — рече абатът.

— Почакайте подзе Кадрус, могат да ни прекъснат на най-любопитното място, а това ще бъде неприятно; пък и не е нужно някой да знае, че вие сте дошли тук.

И той отиде до вратата на своя хан, заключи я и за още по-голяма сигурност, бутна резето.

През това време абатът си избра удобно място; той седна в ъгъла, за да остане в сянка, докато светлината падаше право върху лицето на неговия събеседник. Навел глава, със сключени или по-скоро стиснати ръце, той се беше превърнал целият в слух. Кадрус приближи столчето си и седна срещу него.

— Помни, че не аз съм те карала! — обади се треперещият глас на Карконтката, сякаш тя виждаше през пода какво става долу.

— Хубаво, хубаво — рече Кадрус, — да не говорим вече; поемам всичко върху себе си.

И започна.

Бележки

[1] Приток на река Рона. Б.пр.

[2] Ферада — провансалски празник по случай белязването на биковете с нажежено желязо. Б.пр.

[3] Тараска — изображение на чудовище, разнасяно на Петдесетница или на празника на света Марта по улиците. Б.пр.