Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

LX. ТЕЛЕГРАФЪТ

Когато се прибраха, господин и госпожа дьо Вилфор узнаха, че господин граф дьо Монте Кристо ги чака в салона; развълнуваната госпожа дьо Вилфор реши, че не може да се представи в това състояние, и се отби в спалнята си, а кралският прокурор, по-самоуверен от нея, отиде направо в салона.

Но колкото и да беше господар на чувствата си, колкото и да умееше да се владее, господин дьо Вилфор не успя да прикрие лошото си настроение, та графът, пристъпващ към него с лъчезарна усмивка, веднага забеляза мрачното му и разсеяно изражение.

— Господи! — каза Монте Кристо след първите приветствия. — Какво ви е, господин дьо Вилфор? Да не съм дошъл в момент, когато пишете някое много тежко обвинение?

Вилфор направи опит да се усмихне.

— Не, господин графе — каза той, — жертвата в случая съм аз. Загубих собствената си кауза, а обвинението беше дело на случайност, упоритост и лудост.

— Какво искате да кажете? — запита Монте Кристо, като се престори великолепно на заинтересуван. — Да не би действително да ви е сполетяло някое голямо нещастие?

— О, господин графе — каза Вилфор с горчиво спокойствие, — не си струва труда да говорим за това; нищо особено, просто загуба на пари.

— Загуба на пари — отвърна Монте Кристо — е наистина нещо незначително при състояние като вашето и при такава възвишена философска душа като вашата!

— Затова и мене не ме тревожи въпросът за парите — отговори Вилфор, — макар че в края на краищата деветстотин хиляди франка заслужават да пожалите малко за тях или поне да се поядосате. Но аз съм засегнат главно от намерението на съдбата, случая, предопределението, не зная как да нарека тая сила, която ми нанесе удара, разруши надеждите ми за благополучие, а може би и бъдещето на дъщеря ми само поради каприза на един вдетинен старец.

— Какво става, господи! — възкликна графът. — Деветстотин хиляди франка, казвате? Такава сума наистина заслужава, както казахте, човек да пожали малко за нея дори когато е философ. И кои ви създаде тази грижа?

— Баща ми, за когото ви говорих вече.

— Господин Ноартие? Наистина ли? Но вие ми казахте, струва ми се, че той е съвършено парализиран и е загубил всичките си способности?

— Да, всичките си физически сили, защото не може нито да се движи, нито да говори; но въпреки това, както виждате, може да мисли, да желае и да действува. Преди пет минути се разделих с него; оставих го да диктува на двама нотариуси завещанието си.

— Значи проговори?

— Нещо повече — накара да го разберат.

— Как?

— С помощта на очите си; очите му са не само живи, но, както виждате, могат и да убиват.

— Приятелю — каза госпожа дьо Вилфор, току-що влязла в стаята, — може би преувеличавате трагичността на положението?

— Госпожо… — поклони се графът.

Госпожа дьо Вилфор го поздрави с най-очарователната си усмивка.

— Какво ми разказа господин дьо Вилфор? — попита Монте Кристо. — И какво необяснимо нещастие!

— Именно необяснимо! — продължи кралският прокурор, като сви рамене. — Просто старчески каприз!

— А няма ли възможност да го накарате да промени решението си?

— Има — каза госпожа дьо Вилфор; — само от съпруга ми зависи, вместо да бъде във вреда на Валантин, завещанието да бъде в нейна полза.

Като видя, че двамата съпрузи започват да говорят с недомлъвки, графът си придаде разсеяно изражение и загледа с дълбоко внимание и явно одобрение Едуар, който наливаше мастило в съдчето за вода на птиците.

— Мила — каза Вилфор в отговор на жена си, — знаете, че не обичам да се държа у дома си като патриарх, нито смятам, че съдбата на вселената зависи от едно мое кимване. Но все пак е важно решенията ми да се зачитат от моето семейство и безумието на един старец или своенравието на едно дете да не могат да осуетят едно отдавна обмислено мое намерение. Барон д’Епине беше, както знаете, мой приятел и един брак между дъщеря ми и сина му е напълно подходящ.

— И вие мислите — каза госпожа дьо Вилфор, — че Валантин е съгласна с това?… Всъщност… тя винаги се противопоставяше на този брак и аз не бих се изненадала, ако всичко, което току-що чухме и видяхме, се окаже изпълнение на нещо уговорено между нея и дядо й.

— Госпожо — каза Вилфор, — повярвайте ми, че човек не се отказва така от деветстотин хиляди франка.

— Тя би се отказала от целия свят, господине; само преди една година искаше да отиде в манастир.

— Все едно — продължи Вилфор, — аз пък ви казвам, госпожо, че този брак ще стане.

— Въпреки волята на баща ви? — запита госпожа дьо Вилфор, като засегна друга струна. — Това е твърде опасно!

Монте Кристо се преструваше, че не слуша, но не изпускаше нито дума от разговора.

— Госпожо — продължи Вилфор, — мога да кажа, че винаги съм почитал баща си, защото към естественото синовно чувство у мене се присъединяваше и чувството за нравственото му превъзходство; защото най-после бащата е личност свещена на две основания: като наш създател и като наш учител; но днес трябва да отрека разума на един старец, който само в името на някогашната омраза към бащата преследва по такъв начин и сина; и би било смешно да съобразявам действията си с неговите капризи. Аз ще проявявам и занапред най-голямо уважение към господин Ноартие; ще понеса безропотно паричното наказание, което ми налага; но ще остана непреклонен в решението си и хората ще оценят на чия страна е здравият смисъл. Ще омъжа следователно дъщеря си за барон Франц д’Епине, защото и по негово мнение този брак е добър и почтен и защото в крайна сметка искам да омъжа дъщеря си, за когото ми е угодно.

— Какво! — каза графът, чието одобрение кралският прокурор търсеше непрестанно с поглед. — Какво! Господин Ноартие, казвате, лишава госпожица Валантин от наследство, защото тя ще се омъжи за господин Франц д’Епине?

— Но да, господине! Само по тази причина — каза Вилфор, като вдигна рамене.

— Или най-малко това е видимата причина — добави госпожа дьо Вилфор.

— Истинската причина, госпожо. Вярвайте ми, аз познавам баща си.

— Може ли да си представите такова нещо? — отвърна младата жена. — Какво, питам ви, господин Ноартие не харесва у господин д’Епине?

— Аз познавам наистина — каза графът — господин Франц д’Епине, сина на генерал дьо Кенел, нали, комуто Шарл X даде баронска титла?

— Именно — отговори Вилфор.

— Е, добре, но той е, струва ми се, очарователен младеж!

— Ето защо съм убедена, че това е само предлог — каза госпожа дьо Вилфор; — старците са тирани в чувствата си; и господин Ноартие чисто и просто не иска внучката му да се омъжи.

— А дали няма някаква причина за тази омраза? — запита Монте Кристо?

— Господи! Може ли да знае човек?

— Някаква политическа вражда може би?

— Баща ми и бащата на господин д’Епине живяха наистина в бурни времена, от които аз видях само последните дни — каза Вилфор.

— Не е ли бил бонапартист баща ви? — попита Монте Кристо. — Доколкото си спомням, вие като че ми казвахте такова нещо.

— Баща ми беше преди всичко якобинец — продължи Вилфор, увлечен от вълнение, което надхвърляше границите на благоразумието — и сенаторската тога, метната от Наполеон върху плещите му, само предрешаваше предишния човек, без да го промени. Когато заговорничеше, баща ми не го вършеше заради императора, а само против Бурбоните; защото баща ми има една ужасна черта — той не се бори никога за неосъществими утопии, а за възможни неща и за достигането на тия възможни неща прилага ужасните теории на монтанярите, които не се спираха пред средствата.

— Да! — каза Монте Кристо. — Тъкмо така трябва да е било! Господин Ноартие и господин д’Епине са се срещнали на политическата арена. Макар че бе служил при Наполеон, господин генерал д’Епине, изглежда, бе останал в душата си роялист; нали го убиха една вечер, когато излизал от бонапартистки клуб, дето са го поканили с надежда да намерят в негово лице привърженик?

Вилфор погледна почти с ужас графа.

— Или може би греша? — каза Монте Кристо.

— Не, господине — отвърна госпожа дьо Вилфор; — наопаки, тъкмо така е; и именно за да могат да се задушат старите вражди, господин дьо Вилфор намисли да свърже с брак двете деца, чиито бащи са се ненавиждали.

— Благородна мисъл! — каза Монте Кристо. — Милосърдна и заслужаваща одобрението на всички. Прекрасно би било наистина да видим госпожица Ноартие дьо Вилфор да се нарича госпожа Франц д’Епине.

Вилфор потрепера и погледна Монте Кристо така, сякаш искаше да прочете в душата му с какво намерение бе казал току-що изречените думи.

Но графът запази неизменната си благосклонна усмивка, и този път въпреки проникновения си поглед кралският прокурор не прозря нищо.

— Ето защо — продължи той — при все че за Валантин е голямо нещастие да загуби богатството на дядо си, не смятам да отменя брака по тази причина; не мисля, че господин д’Епине ще се оттегли поради една загуба на пари; той ще разбере може би, че аз струвам повече от тази сума, щом я жертвувам, за да остана верен на дадената дума; ще пресметне освен това, че Валантин има богато наследство от майка си, управлявано от господин и госпожа дьо Сен Меран, родителите на майка й, които много я обичат.

— И напълно заслужават да бъдат обичани и да се полагат за тях грижи, каквито Валантин полагаше за господин Ноартие — каза госпожа дьо Вилфор; — впрочем те ще дойдат най-късно след един месец в Париж, а след днешното оскърбление Валантин не е длъжна да се заробва както досега при господин Ноартие.

Графът слушаше любезно разногласието между тези наранени самолюбия и накърнени интереси.

— Но, струва ми се — каза Монте Кристо след минутно мълчание, — и моля предварително извинение за това, което ще ви кажа, струва ми се, че ако господин Ноартие лиши от наследство госпожица дьо Вилфор, загдето желае да се омъжи за момък, чийто баща му е бил омразен, той не може да обвини в подобно нещо милия Едуар.

— Нали, господине? — възкликна госпожа дьо Вилфор с неописуем тон. — Това би било несправедливост, отвратителна несправедливост, нали? Горкият Едуар е също така внук на господин Ноартие, но ако Валантин не се омъжи за господин Франц, господин Ноартие ще остави цялото си богатство само на нея; нещо повече, фамилното име ще се носи от Едуар, а въпреки това, дори ако допуснем, че Валантин ще бъде действително обезнаследена от дядо си, тя ще бъде пак тройно по-богата от Едуар.

След като бе нанесъл своя удар, графът само слушаше, без да проговори вече.

— Слушайте, господин графе — започна пак Вилфор, — да изоставим, моля ви се, тия семейни истории; вярно е, наистина, че моето богатство ще увеличи доходите за бедните, които са днес истински богаташи. Да, баща ми ще ми отнеме една законна надежда, и то без никакво основание; но аз ще постъпя като разумен човек; като човек със сърце. Господин д’Епине, комуто обещах рентата от тази сума, ще я получи дори ако ще трябва да си наложа най-тежки ограничения.

— Все пак — обади се госпожа дьо Вилфор, като се върна към единствената мисъл, която шепнеше непрестанно в сърцето й — може би е по-добре да съобщим за злополучното завещание на господин д’Епине, та сам той да върне дадената дума.

— О! Това би било истинско нещастие! — извика Вилфор.

— Истинско нещастие ли? — повтори Монте Кристо.

— Разбира се — продължи Вилфор, като се поуспокои; — един неосъществен брак, дори по парични съображения, се отразява винаги неблагоприятно върху името на девойката; освен това ще се съживят отдавнашни слухове, които искам да задуша. Но такова нещо няма да стане: господин д’Епине, ако е почтен човек, ще се почувствува още по-обвързан след обезнаследяването на Валантин; иначе би действувал само от користни подбуди; не, това е невъзможно.

— И аз мисля като господин дьо Вилфор — каза Монте Кристо и втренчи поглед в госпожа дьо Вилфор; — и ако бях достатъчно близък с него, за да мога да му дам съвети, бих го подканил — защото, както ми казаха, господин д’Епине щял да се завърне — да затегне въпроса така здраво, та да не бъде възможно никакво скъсване; бих се заловил с тая задача, чието разрешение би правило чест на господин дьо Вилфор.

Вилфор стана, явно зарадван, а жена му леко пребледня…

— Добре — каза той, — сам аз не желая нищо друго и ще се възползувам от мнението на съветник като вас. — И подаде ръка на Монте Кристо. — И така, всички тук ще смятаме днешната случка за нестанала; намеренията ни не са ни най-малко променени.

— Господине — каза графът, — обществото, колкото и да е несправедливо, ще ви бъде благодарно, уверявам ви, за вашата решителност; приятелите ви ще се гордеят с нея, а господин д’Епине, дори ако потрябва да вземе госпожица дьо Вилфор без зестра, което не ще стане, ще бъде щастлив да влезе в семейство, дето са в състояние да направят подобна жертва, за да устоят на дадена дума и да изпълнят поет дълг.

При тия думи графът стана и се приготви да си върви.

— Оставяте ли ни, господин графе? — запита госпожа дьо Вилфор.

— Принуден съм, госпожо. Дойдох само да ви напомня обещанието за събота.

— Страхувате се да не го забравим ли?

— Много сте любезна, госпожо, но господин дьо Вилфор има толкова тежки, а понякога и така неотложни служебни задължения.

— Моят съпруг ви даде дума, господине — каза госпожа дьо Вилфор, — а вие току-що видяхте, че той я удържа дори когато може само да загуби от това; колко повече ще я удържи, когато може само да спечели.

— Във вашия дом на Шанз Елизе ли ще бъде приемът? — запита Вилфор.

— Не — отвърна Монте Кристо. — И това придава по-голяма стойност на жертвата ви: вън от града.

— Вън от града?

— Да.

— Къде? Недалеко от Париж, разбира се?

— При крепостните врати, на половин час от бариерата; в Отьой.

— В Отьой ли? — извика Вилфор. — Ах, да, госпожата ми каза, че живеете в Отьой: нали я бяха пренесли у вас? И къде точно в Отьой?

— Улица Лафонтен.

— Улица Лафонтен! — повтори глухо Вилфор. — Кой номер?

— Двадесет и осем.

— Но — извика Вилфор — на вас ли е била продадена къщата на господин дьо Сен Меран?

— На господин дьо Сен Меран ли? — запита Монте Кристо. — Нима тази къща е била собственост на господин дьо Сен Меран?

— Да — каза госпожа дьо Вилфор. — И ще повярвате ли, господин графе?

— Какво?

— Намирате къщата хубава, нали?

— Прекрасна.

— А моят мъж не искаше и да чуе да живеем там.

— О! — каза Монте Кристо. — Наистина не мога да си обясня това предубеждение, господине.

— Не обичам Отьой, господине — отвърна с усилие кралският прокурор.

— Но, надявам се, че не ще имам нещастието — каза разтревожено Монте Кристо — тази неприязън да ме лиши от удоволствието да ви видя у дома си?

— Не, господин графе… надявам се… вярвайте, че ще направя всичко възможно — смотолеви Вилфор.

— О! — отвърна Монте Кристо. — Не приемам никакви извинения. В събота, шест часа, ви чакам и ако не дойдете, кой знае, може да помисля, че този дом, необитаван цели двадесет години, навярно крие някаква зловеща тайна, някаква кървава легенда.

— Ще дойда, господин графе, ще дойда — побърза да каже Вилфор.

— Благодаря — отвърна Монте Кристо. — А сега ще ми позволите да се разделя с вас.

— Вие наистина ни казахте, господин графе, че сте принуден да си тръгнете, и дори щяхте да ни кажете, струва ми се, защо бързате — каза госпожа дьо Вилфор, — но заговорихте за нещо друго.

— Всъщност, госпожо — отговори Монте Кристо, — не зная дали бих дръзнал да ви кажа къде отивам.

— О! Защо да не кажете?

— Какъвто съм си завеян, отивам да видя нещо, което ме е карало с часове да мечтая.

— Какво именно?

— Телеграфа. Жалко, издадох се!

— Телеграфа ли? — повтори госпожа дьо Вилфор.

— Да, разбира се, телеграфа. Виждал съм понякога в слънчев ден, на крайпътна могилка, да се издигат тия черни, олюляващи се стълбове като крака на огромен бръмбар и винаги съм се вълнувал, признавам, при мисълта, че тия чудновати знаци, които пресичат с такава точност въздуха и отнасят неизвестното желание на някакъв човек, седнал пред една маса, към друг човек, седнал пред друга маса на триста левги разстояние, се очертават върху сивите облаци или небесната синева само чрез волята на този всемогъщ началник: тогава започвах да вярвам в духове, феи, джуджета, с една дума, в тайнствени сили и се смеех. Но никога не бе ми хрумвало да видя отблизо тия едри насекоми с бели кореми и черни източени крака, защото се страхувах, че под каменните им крила ще открия човешки ум, важен, предвзет, претъпкан със знания, интриги и магии. Но една сутрин узнах, че движещата сила на всеки телеграф е просто един нещастен чиновник с хиляда и двеста франка годишна заплата, зает да гледа по цял ден не небето като астронома, не водата като рибаря, не околната гледка като безделника, а именно насекомото с бял корем и черни крака, своя събеседник, настанен на четири-петстотин левги далеч от него. Тогава ме обзе любопитството да видя отблизо тази жива какавида и да присъствувам на комедията, която тя разиграва от пашкула си с другата какавида, подръпвайки последователно разни жички.

— И отивате при нея?

— Да, отивам.

— В кой телеграф? На вътрешното министерство ли или на обсерваторията?

— О, не! Там бих се озовал при хора, решени да ми изяснят насила неща, които аз не искам да зная, и да ми обясняват въпреки волята ми тайна, която самите те не знаят. Дявол да го вземе! Искам да запазя илюзиите си за насекомите; стига ми, че изгубих илюзиите си за хората. Затова няма да отида нито в телеграфната станция на вътрешното министерство, нито в тази на обсерваторията. Ще отида в телеграфна станция в полето, за да намеря истинското телеграфно човече, окаменяло в кулата си.

— Вие сте странен аристократ — каза Вилфор.

— С коя линия ми препоръчвате да се занимая?

— С най-заетата понастоящем, то се знае.

— Добре, значи с испанската?

— Именно. Искате ли писмо от министъра, за да ви обяснят…

— Не — отвърна Монте Кристо, — нали ви казах, че не искам нищо да разбера. Щом започна да разбирам, няма да има вече телеграф, а само някакви знаци от господин Дюшател или господин дьо Монталиве, изпратени до байонския префект във вид на две гръцки думи: τηλέ γραφος[1]. А пък аз искам да запазя безупречно чисти в своята благоговейна почит само страшната дума и животното с черните крака.

— Тогава тръгвайте, защото след два часа ще се мръкне и няма да видите нищо.

— Ах, дявол да го вземе, изплашихте ме! Коя е най-близката станция?

— По байонското шосе ли?

— Да речем, по байонското.

— Станцията в Шатийон.

— А след Шатийон?

— Струва ми се, че в крепостта Монлери.

— Благодаря и довиждане! В събота ще ви разкажа впечатленията си.

Пред вратата графът се озова срещу двамата нотариуси, които току-що бяха лишили от наследство Валантин и си отиваха възхитени, че са извършили нещо, което щеше непременно да им прави чест.

Бележки

[1] Τηλέ γραφος — далеко писане (има се предвид значението на думата телеграф) Бел. Alegria