Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XCII. САМОУБИЙСТВОТО

През това време и Монте Кристо се прибираше в града с Еманюел и Максимилиан.

Връщането беше весело. Еманюел не криеше радостта си, че войната бе свършила с мир, и изказваше явно човеколюбивите си чувства. Свит в един ъгъл на колата, Морел оставяше веселостта на зетя си да се изпарява в думи, а своята собствена, еднакво искрена, изразяваше само със светналия си поглед.

На бариерата Престолът срещнаха Бертучо: чакаше ги, неподвижен като часови на пост.

Монте Кристо се наведе през прозорчето, размени тихо няколко думи с него и управителят изчезна веднага.

— Господин графе — каза Еманюел, когато стигнаха до площад Роял, — кажете, моля ви се, да ме свалят пред къщи, та жена ми да не се тревожи излишно нито за вас, нито за мене.

— Ако не беше смешно да парадира с победата си — добави Морел, — щях да поканя господин графа да слезе у нас, но господин графът има сигурно да успокоява разтревожени сърца. Пристигнахме, Еманюел, да се сбогуваме с приятеля си и да го оставим да продължи своя път.

— Една минутка — отвърна Монте Кристо. — Не ме изоставяйте изведнъж и двамата; приберете се, Еманюел, при прекрасната си съпруга, на която ви моля да предадете почитанията ми, а вие, Морел, ме придружете до Шанз Елизе.

— Чудесно — отвърна Максимилиан. — Тъкмо имам работа към вашия квартал, графе.

— Да те чакаме ли за обяд? — запита Еманюел.

— Не — отвърна младежът.

Вратичката се затвори, колата продължи пътя си.

— Виждате ли, че ви донесох щастие? — каза Морел, като останаха сами с графа. — Не ви ли мина през ум?

— Мина ми — каза Монте Кристо. — Тъкмо затова бих желал да сте винаги с мене.

— Истинско чудо! — продължи Морел, като отговаряше на собствената си мисъл.

— Кое? — запита Монте Кристо.

— Това, което стана.

— Да — отвърна усмихнато графът. — Съвсем точно се изразихте, Морел, истинско чудо.

— Защото Албер е все пак храбър — продължи Морел.

— Много храбър — потвърди Монте Кристо. — Видях го да спи, когато над главата му висеше сигурна смърт.

— А пък аз зная, че се е дуелирал два пъти, и то много добре — добави Морел. — Но съгласувайте всичко това с поведението му от тази заран.

— Пак вашето влияние — повтори все така усмихнато Монте Кристо.

— Щастие беше за Албер, че не е войник — каза Морел.

— Защо?

— Да се извинява на самото полесражение! — промълви младият капитан, като клатеше глава.

— Хайде, хайде! — отговори кротко графът. — Да не изпаднете в предубежденията на обикновените хора, Морел? Не сте ли съгласен, че щом е храбър, Албер не може да постъпи подло; трябва да е имало някаква причина, за да постъпи така, и държането му е следователно по-скоро геройство, отколкото каквото и да е друго.

— Разбира се — съгласи се Морел, — но и аз ще кажа като испанеца: днес не беше така храбър, както вчера.

— Нали ще обядвате с мене, Морел? — запита графът, за да отклони разговора.

— Не, ще ви оставя в десет часа.

— На обяд ли сте канен?

Морел се усмихна и поклати глава.

— Тогава все ще трябва да обядвате някъде?

— Ами ако не съм гладен? — запита момъкът.

— О! — промълви графът. — Само две чувства могат да прогонят глада: страданието (но тъй като ви виждам много весел, явно е, че не е то) и любовта. А според това, което ми казахте за сърцето си, позволено е да помисля…

— Няма да отрека, графе — възрази весело Морел.

— И не ми казвате нищо по този въпрос, Максимилиан? — продължи графът така оживено, щото личеше колко много се интересува от тази тайна.

— Не ви ли показах тази сутрин, графе, че имам сърце?

Вместо отговор Монте Кристо му подаде ръка.

— И откакто сърцето ми не е вече във Венсанската гора с вас, отишло е другаде, където отивам да го намеря — продължи Морел.

— Вървете — каза бавно графът, — вървете, драги приятелю, но за бога, ако срещнете някаква пречка, припомнете си моите възможности. Щастлив съм да ги използувам за доброто на тия, които обичам, и ви обичам, Морел.

— Добре — отвърна младежът, — ще си припомня всичко това, както егоистичните деца си спомнят за родителите си, щом почувствуват нужда от тях. Когато почувствувам, че се нуждая от помощта ви, а такъв момент може да настъпи, ще се обърна към вас, графе.

— Добре, ще помня думите ви. А сега сбогом.

— Довиждане.

Стигнали бяха пред къщата на Шанз Елизе. Монте Кристо отвори вратичката. Морел скочи на улицата.

Бертучо чакаше на входната площадка.

Морел изчезна по булевард Мариньи, а Монте Кристо избърза към Бертучо.

— Е-е? — попита той.

— Ами — отвърна управителят, — напуска къщата.

— А синът?

— Флорантен, камериерът му, смята, че и той ще стори същото.

— Елате.

Монте Кристо заведе Бертучо в кабинета си, написа известното ни писмо и го предаде на управителя.

— Вървете — каза той, — и то по-бързо; да не забравя, предупредете Хаиде, че се върнах.

— Ето ме — обади се девойката, която бе слязла, щом чу колата; лицето й сияеше от радост, че графът се е завърнал жив и здрав.

Бертучо излезе.

В първия миг на това така нетърпеливо очаквано завръщане Хаиде преживя всички възторзи на дъщеря, видяла отново любимия си баща, всички вълнения на влюбена, посрещнала своя любим.

Радостта на Монте Кристо, макар и не така явна, не беше, разбира се, по-малка; за дълго страдалите сърца радостта е като росата за изсушена от слънцето земя: сърцето и земята поглъщат благодатния дъжд, от който нищо не остава отвън.

От няколко дни насам Монте Кристо бе разбрал това, което отдавна не смееше да помисли: че на света има и втора Мерседес, че той може отново да бъде щастлив.

Неговият пламнал от щастие поглед потъваше във влажните очи на Хаиде, когато вратата внезапно се отвори. Графът се намръщи.

— Господин дьо Морсер! — извести Батистен, сякаш това име беше достатъчно да го извини.

Лицето на графа наистина се проясни.

— Кой? — запита той. — Графът ли, или виконтът?

— Графът.

— Господи! — извика Хаиде. — Нима не се е свършило още?

— Не зная дали се е свършило или не, мило дете — каза Монте Кристо, като улови ръцете на девойката, — но зная, че ти няма от какво да се страхуваш.

— Но тук е все пак негодникът…

— Този човек не може да ми стори нищо, Хаиде — отвърна Монте Кристо, — опасно беше само докато имах работа със сина му.

— Да, но ти не ще узнаеш никога какво изстрадах, господарю — каза девойката.

Монте Кристо се усмихна.

— Кълна се в гроба на баща си! — каза Монте Кристо, като сложи ръка върху главата на девойката — Ако се случи нещастие, не ще бъде с мене!

— Вярвам, господарю, така, сякаш ми говори сам бог — отвърна девойката и поднесе челото си на графа.

Монте Кристо сложи върху него една чиста и прелестна целувка, която накара да се разтуптят две сърца — едното буйно, другото дълбоко и глухо.

— О, господи! — промълви графът. — Нима ще позволите отново да обичам!… Въведете господин дьо Морсер в салона — обърна се той към Батистен, докато отвеждаше хубавата гъркиня към една странична стълба.

Да обясним с две думи това посещение, очаквано може би от Монте Кристо, но сигурно неочаквано за читателите ни.

Докато, както вече казахме, правеше опис, какъвто бе направил и Албер; докато подреждаше скъпоценностите и заключваше чекмеджетата си; докато прибираше ключовете, за да остави всичко в пълен ред, Мерседес не забеляза, че едно пребледняло, зловещо лице наднича през стъклената врата към коридора; оттам можеше не само да се вижда, но и да се чува. Така че този, който бе гледал, без да бъде забелязан, по всяка вероятност бе видял и чул всичко станало в стаите на госпожа дьо Морсер.

От тази стъклена врата мъжът с бледото лице премина в спалнята на граф дьо Морсер, гдето дръпна с вдървена ръка завесата на прозореца, който гледаше към двора. Стоя там десет минути, неподвижен и ням, заслушан в ударите на собственото си сърце. Десет минути бяха много време за него.

Тогава именно Албер, на връщане от дуела, бе забелязал баща си, който очакваше завръщането му, и бе отвърнал глава.

Очите на графа светнаха: той знаеше, че оскърблението на Албер към Монте Кристо беше непростимо и навред по света води към дуел на живот и смърт, а щом Албер се връщаше жив, значеше, че е отмъстил за баща си.

Неизразима радост озари това злокобно лице — последен слънчев лъч, потъващ в облаци, които идеха не само да го закрият, но да го погълнат като гроб.

Както вече казахме, той чакаше напразно сина си да се качи и да му съобщи своята победа. Че не бе пожелал да го види, когато отиваше да отмъсти за него, беше все още обяснимо, но защо не идваше да го прегърне, след като бе отмъстил?

Тогава именно, като не видя Албер, графът изпрати за камериера му. Знаем, че Албер му поръча да не скрива нищо от баща му.

След десет минути на входната площадка се появи генерал дьо Морсер в черен редингот, офицерска яка, черен панталон и черни ръкавици. Дал бе, както изглежда, предварителни нареждания, защото щом стъпи на последното стъпало, впрегнатата кола излезе изпод навеса и спря пред него.

Камериерът му хвърли в колата един мушамен калъф, опънат от двете саби, поставени в него, затвори вратичката и седна до кочияша.

Кочияшът се наведе да получи заповед.

— На Шанз Елизе — каза генералът. — У граф дьо Монте Кристо. Бързо!

Конете подскочиха под камшика, който ги обгърна; пет минути по-късно спряха пред къщата на графа.

Господин дьо Морсер отвори сам вратичката и още докато колата се движеше, скочи като младеж в страничната алея, позвъни и изчезна заедно с лакея си в зиналата врата.

След една секунда Батистен съобщи на Монте Кристо за пристигането на граф дьо Морсер, а Монте Кристо тръгна да изпрати Хаиде и заповяда да въведат граф дьо Морсер в салона.

Генералът измерваше за трети път салона от край до край, когато при обръщането си забеляза Монте Кристо, застанал на прага.

— О, тук бил господин дьо Морсер! — каза спокойно Монте Кристо. — Мислех, че неправилно съм дочул.

— Да, аз съм — отвърна графът с ужасно свити устни, от което не можеше да говори ясно.

— Сега остава само да узная какво ми доставя удоволствието да видя толкова рано господин граф дьо Морсер.

— Вие сте имали тази сутрин дуел със сина ми, господине? — запита генералът.

— Знаете значи? — отвърна графът.

— Зная също, че син ми е имал солидни основания да се бие с вас и да се постарае да ви убие.

— Съвсем солидни наистина! Но както виждате, господине, въпреки тези основания не ме уби, а дори и не се би.

— Но той ви смяташе все пак виновен за позора на баща му, виновен за страшното разорение, връхлетяло моя дом.

— Вярно е, господине — продължи Монте Кристо с ужасното си спокойствие, — само втори, а не главен виновник.

— Сигурно сте се извинили или сте му дали обяснения?

— Не съм му давал никакви обяснения, а колкото до извиненията — той ми се извини.

— На какво отдавате тогава поведението му?

— На лично убеждение, в случая трябва да е имало навярно някой по-виновен от мене.

— Кой именно?

— Баща му.

— Така да бъде — отвърна графът, като пребледня, — но вие знаете, че виновникът не обича да го смятат за виновен.

— Зная… и очаквах това, което се случи.

— Очаквахте синът ми да се прояви като страхливец? — извика графът.

— Господин Албер дьо Морсер не е страхливец — каза Монте Кристо.

— Един мъж, който държи в ръката си сабя и може с тази сабя да прониже смъртния си враг, а не го прави, е страхливец! Защо не е тук — да му го кажа!

— Господине — отвърна студено Монте Кристо, — не предполагам, че сте дошли, за да ми разправяте вашите семейни работи. Вървете да кажете мнението си на господин Албер, той ще намери може би какво да ви отговори.

— Разбира се! — възрази генералът с усмивка, която угасна още преди да доозари лицето му. — Имате право, не съм дошъл за това! Дойдох да ви кажа, че и аз ви смятам за свой враг! Дойдох да ви кажа, че ви мразя по инстинкт! Струва ми се, че винаги съм ви познавал и мразил! И накрая, щом младежите от настоящия век не се бият, остава да се бием ние… На същото мнение ли сте, господине?

— Напълно. Когато казах, че очаквах това, което се случи, имах предвид именно вашето посещение.

— Толкова по-добре… Приготвили сте се значи?

— Винаги съм готов, господине.

— Знаете, че ще се бием, докато един от двама ни падне мъртъв, нали? — продължи генералът, стиснал яростно зъби.

— Докато един от двама ни падне мъртъв — повтори Монте Кристо и кимна полека.

— Да тръгваме тогава, нямаме нужда от секунданти.

— Разбира се — съгласи се Монте Кристо. — Излишно е: толкова добре се познаваме.

— Напротив — отвърна графът. — Съвсем не се познаваме.

— Ами! — възрази Монте Кристо с все същото отчайващо безстрастие. — Я да видим! Не сте ли вие войникът Фернан, дезертирал в навечерието на битката при Ватерло? Не сте ли поручик Фернан, служил във френската армия като водач и шпионин в Испания? Не сте ли полковник Фернан, предал, продал и убил благодетеля си Али? И всички тия, събрани в едно Фернандовци, не са ли генерал лейтенант граф дьо Морсер, френски пер?

— О! — извика генералът, обгорен от тия слова като от нажежено желязо. — О, негоднико, дошъл да ми припомниш моя позор в минутата, когато може би ще ме убиеш, аз не казах, че не ме познаваш; известно ми е, сатана, че си проникнал в тъмата на миналото и си прочел там, при светлината на неизвестен факел, всяка страница от моя живот! Но дори в позора си аз имам може би повече чест, отколкото ти под твоята разкошна външност. Да, зная, че ти ме познаваш, но аз не те познавам, тебе, авантюриста, обсипан със злато и скъпоценни камъни! В Париж се наричаш граф дьо Монте Кристо, Синдбад моряка в Италия, кой знае как в Малта; забравих вече. Но аз искам да узная истинското ти име вместо тия сто различни имена, за да те назова с него, когато забия сабята в сърцето ти.

Граф дьо Монте Кристо страшно пребледня, хищният му поглед пламна; той се втурна с един скок към кабинета, съседен до спалнята му, и само в един миг захвърли вратовръзката, редингота и жилетката си, за да си сложи моряшка куртка и барета, под която се подадоха дългите му черни коси.

После се върна, страшен, неумолим, пристъпващ с кръстосани ръце към генерала, който — учуден от изчезването му — го чакаше да се върне, а сега, усетил, че зъбите му тракат и нозете му се подкосяват, отстъпи крачка назад и се спря едва когато намери маса, за да се подпре на нея със сгърчената си ръка.

— Фернан! — извика Монте Кристо. — От моите сто имена ми стига да ти кажа само едно, за да те сразя на място, но ти го отгатваш сам, нали? Или по-точно си го спомняш? Защото въпреки всички страдания и мъки ти виждаш днес лицето ми подмладено от радостта, че си отмъщавам, лицето, което трябва да си виждал често насъне, след като се ожени… за годеницата ми Мерседес!

Отметнал глава, протегнал ръце, с неподвижен, втренчен поглед генералът посрещна в мълчание страшното видение; после потърси опора на стената и се плъзна по нея до вратата, отдето излезе заднишком, с един единствен зловещ, отчаян, сърцераздирателен вик:

— Едмон Дантес!

Завлече се с нечовешки въздишки до изхода на къщата, мина през двора като пиян и се отпусна в ръцете на камериера си, мълвейки едва уловимо:

— В къщи! В къщи!

Чистият въздух и стеснението пред прислугата го накараха да се опомни и да събере отново мислите си, но пътуването беше кратко, а с приближаването към къщи той чувствуваше, че всичките му страдания се съживяват.

На няколко крачки от дома си графът заповяда да спрат и слезе. Вратата на къщата беше широко разтворена; един наемен файтон, изненадан, че е бил повикан пред такова разкошно жилище, чакаше насред двора; графът го погледна уплашен. Но не се осмели да запита никого и се втурна в своето отделение.

Двама души слизаха по стълбите, той едва успя да се вмъкне в една стаичка, за да не ги срещне.

Беше Мерседес под ръка със сина си, и двамата напускаха къщата.

Минаха на косъм край нещастника, скрит под завесата от дамаска, гдето го докосна копринената рокля на Мерседес, а в лицето му почти лъхна топлият дъх на думите, изречени от сина му:

— Смелост, мамо! По-бързо, по-бързо, този дом не е вече наш.

Думите заглъхнаха, стъпките се отдалечиха.

Генералът се изправи, все още стиснал завесата от дамаска; задушаваше най-страшните ридания, разкъсвали гърдите на баща, изоставен едновременно от жена си и сина си…

След малко чу как металната вратичка на файтона тракна, после и гласа на кочияша; тежката кола разтърси стъклата на прозорците. Той изтича в спалнята си, за да види още веднъж всичко, което бе обичал на този свят; но нито Мерседес, нито Албер подадоха глава от отминаващия екипаж, за да отправят към самотния дом, към изоставения съпруг и баща един последен поглед, едно кимване за сбогом и един знак на съжаление, което би било опрощение.

Докато колелата на файтона кънтяха под изходния свод, се чу гърмеж и черен дим бликна от прозореца на спалнята заедно със счупените от взрива стъкла.