Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

XCV. БАЩА И ДЪЩЕРЯ

Видяхме в предишната глава, че госпожа Данглар съобщи официално на госпожа дьо Вилфор предстоящата женитба на госпожица Йожени Данглар с господин Андреа Кавалканти.

Това официално съобщение, което показваше или се предполагаше, че показва окончателно взето решение от страна на всички заинтересовани в голямото събитие, бе предшествувано обаче от една сцена, която сме длъжни да разкажем на нашите читатели.

Нека последователно се върнат малко назад и се пренесат в утрото на изпълнения с катастрофи ден, в прекрасния позлатен салон, който им описахме и който беше гордостта на собственика му, господин барон Данглар.

В този салон към десет часа сутринта самият барон, замислен и явно неспокоен, се разхождаше от няколко минути, като се вглеждаше във всяка врата и се спираше при всеки шум.

Когато търпението му се изчерпи, той повика камериера си.

— Етиен — каза баронът, — вижте защо госпожица Йожени поиска да дойда в салона и се осведомете защо ме кара да чакам толкова дълго.

Като се отърси по този начин от лошото си настроение, баронът се поуспокои.

Госпожица Данглар бе поискала наистина, още щом се събуди, един разговор с баща си и бе посочила за място на срещата позлатения салон. Тази необикновена постъпка и главно официалността й изненадаха твърде много банкера, който изпълни веднага желанието на дъщеря си и отиде пръв в салона.

Етиен свърши много бързо поръчението си.

— Камериерката на госпожицата — каза той — ми съобщи, че госпожицата привършва тоалета си и скоро ще дойде.

Данглар кимна, за да изкаже задоволството си. Пред обществото, както и у дома си, Данглар се преструваше на добродушен и отстъпчив баща: това беше част от ролята му в „народническата“ комедия, която играеше; възприел бе този образ, който му се струваше подходящ, както в маските на бащите от античния театър десният профил е с полуотворени, засмени уста, а левият — с провиснала като пред плач долна уста.

Трябва да кажем веднага, че в интимния живот засмените уста се превръщаха в плачливи; така че в повечето случаи добродушният човек изчезваше, за да остави място на грубия съпруг и самовластния баща.

— Защо, дявол я взел, щом иска да ми говори — мърмореше Данглар, — тази лудетина не дойде чисто и просто в кабинета ми, и защо изобщо иска да ми говори?

Той преобръщаше за десети път в съзнанието си тази тревожна мисъл, когато вратата се отвори и Йожени се появи в черна копринена рокля на матови цветя, без шапка, но с ръкавици, сякаш отиваше да седне в креслото си в Театър италиен.

— Какво има, Йожени? — извика бащата. — И защо сме в този тържествен салон, когато бихме се чувствували толкова добре в кабинета ми?

— Имате право, господине — отговори Йожени, като направи знак на баща си да седне, — и зададохте два въпроса, които резюмират предварително целия ни предстоящ разговор. Ще отговоря и на двата, и то, противно на обичая, първо на втория, който не е така сложен. Избрах за място на разговора ни салона, за да избягна неприятното впечатление и въздействие на един банкерски кабинет. Касовите книги, колкото добре и да са позлатени, чекмеджетата, заключени като крепостни врати, купищата банкноти, дошли неизвестно откъде, безбройните писма от Англия, Холандия, Испания, Индия, Китай и Перу действуват изобщо твърде странно върху съзнанието на един баща и го карат да забравя, че на тоя свят има по-велик и свещен интерес от този за общественото положение и мнението на доверителите му. Затова избрах салона, гдето виждате, усмихнати и щастливи в позлатените си рамки, себе си, мене и майка ми, редом със затрогващи пасторални пейзажи. Аз имам много голяма вяра в силата на външните впечатления. Може би греша, особено по отношение на вас, но какво да се прави? Не бих била артистка, ако не ми е останала все още някаква самоизмама.

— Много добре — отвърна Данглар, изслушал тази тирада с невъзмутимо хладнокръвие, без да разбере нито дума от нея, защото като всеки човек, изпълнен с потайни намерения, беше погълнат от стремежа да проследи нишката на собствената си мисъл в мислите на своя събеседник.

— Изясних или почти изясних значи втората точка — продължи Йожени без ни най-малко смущение и с чисто мъжката самонадеяност, отличаваща движенията и говора й, — и смятам, че сте доволен от това обяснение. Да се върнем сега към първата. Питахте ме защо съм предложила този разговор, ще ви кажа с две думи. Ето защо, господине: не желая да се омъжа за господин Андреа Кавалканти.

Данглар подскочи в креслото си, а от сътресението вдигна и очи, и ръце към небето.

— Да, разбира се, господине — продължи все така спокойно Йожени. — Виждам, че се изненадвате, защото, откакто се подготвя тази историйка, аз не проявих ни най-малко противодействие, решена както винаги, когато му дойде времето, да противопоставя открито на хората, които не ме питаха, и на фактите, които ми са неприятни, своята ясна и непоколебима роля. Но това спокойствие и бездействие изхождаше този път от друг източник; то се дължеше на обстоятелството, че като покорна и предана дъщеря… (лека усмивка пробягна по начервените устни на девойката) аз се опитвах да бъда послушна.

— После? — запита Данглар.

— После, господине — продължи Йожени, — опитвах се, доколкото ми беше възможно, но когато настъпи крайният момент, въпреки всичките си усилия разбрах, че не съм способна на послушание.

— Добре — отвърна Данглар, който, като всеки не особено съобразителен човек, изглеждаше отначало слисан под тежестта на тази неумолима логика, чието безстрастие подсказваше явна предумисъл и силна воля, — но каква е причината за този отказ, Йожени? Причината!

— Причината — възрази девойката — не е, че този човек е по-грозен, по-глупав или по-неприятен от някой друг, не; господин Андреа Кавалканти може дори да мине пред хора, които преценяват човека по лицето и снагата му, за доста добре сложен; не и защото ми е по-безразличен от който и да е друг: това би било довод на пансионерка, който ми се струва съвършено недостоен за мене; аз не обичам абсолютно никого, господине, много добре знаете, нали? И затова не виждам защо, ако не е съвсем неизбежно, бих утежнила живота си с един вечен другар. Нали един философ бе казал: „Нищо излишно!“ и „Носете всичко със себе си!“ Трябваше дори да науча тези две мъдрости на латински и на гръцки, едната е, струва ми се, от Федра[1], другата от Виас[2]. Е Добре, татко, в корабокрушението на живота, защото животът е вечно крушение на нашите надежди, аз просто изхвърлям в морето ненужния багаж, за да остана само с волята си да живея съвършено сама, следователно съвършено свободна.

— Нещастнице, нещастнице! — промълви пребледнелият Данглар, защото знаеше от дълъг опит здравината на внезапно изпречилото се препятствие.

— Нещастница — продължи Йожени. — Нещастница, казвате! Ни най-малко, а възклицанието ми се струва съвсем театрално и неискрено. Напротив, щастливка, защото какво ми липсва? Хората ме намират красива, а това има значение за благосклонното им държане. Аз обичам да бъда добре посрещана: така лицата разцъфтяват и хората около мене не ми се струват толкова грозни. Надарена съм с малко ум и с достатъчно чувствителност, за да извлека и да си присвоя от живота всички блага, както маймуната счупва зелената черупка на ореха, за да извади ядката. Богата съм, защото вие сте един от най-състоятелните хора във Франция, аз съм ваша единствена дъщеря, а вие не сте упорит като бащите от Порт Сен Мартен или Гете[3], които лишават дъщерите си от наследство, щом не искат да им създадат внуци. Впрочем и предвидливият закон ви е отнел правото да ме лишите от наследство — поне изцяло, — както ви е отнел и правото да ме принудите да се омъжа за този или онзи. Значи — хубава, духовита, надарена с някаква дарбица, както се казва в оперетите, а още и богата! Ами че това е цяло щастие, господине! Защо ме наричате нещастница?

Като видя дъщеря си усмихната и горда до нахалство, Данглар не можа да сдържи изблика на грубост, която се прояви само с едно гръмко възклицание, нищо повече. Под изпитателния поглед на дъщеря си, пред прекрасните, въпросително свити черни вежди той се обърна благоразумно и се успокои изведнъж, укротен от желязната ръка на предпазливостта.

— Наистина, моето момиче — отвърна усмихнато баронът, — вие притежавате всичко, с което се похвалихте, освен едно-единствено нещо; не искам да ви кажа изведнъж кое: предпочитам да отгатнете сама.

Йожени погледна Данглар много изненадана, че й оспорват някое цветче от короната на гордостта, с която така величествено се бе увенчала.

— Вие, милото ми момиче — продължи банкерът, — ми обяснихте отлично какви чувства ръководят девойка като вас в решението й да не се омъжва. Сега е мой ред да ви кажа какви са подбудите на баща като мене, който е решил, че дъщеря му ще се омъжи.

Йожени се поклони не като покорна дъщеря, която слуша, а като противник, които чака, готов да спори.

— Когато един баща — продължи Данглар — настоява дъщеря му да се омъжи, той има винаги някакво основание, за да желае този брак. Едни са обзети от манията, която споменахме преди малко — да видят живота си продължен чрез своите внуци. Още отначало ще ви кажа, че нямам тази слабост; семейните работи ми са почти безразлични. Мога да призная това пред дъщеря си, която е достатъчно мъдра да разбере безразличието ми и да не го смята за престъпление.

— Чудесно — заяви Йожени, — да разговаряме откровено господине. Така е най-добре.

— О! — заяви Данглар. — Виждате, че без да споделям по начало вашата любов към откровеността, аз я използувам, когато обстоятелствата я налагат. И така, да продължа! Предложих ви съпруг не заради самата вас, защото всъщност ни най-малко не мислех за вас в този момент. Обичате откровеността — ето ви откровеност; предложих ви този съпруг, защото ми беше потребно да го вземете, колкото е възможно по-скоро поради някои търговски сделки, които съм на път да сключа.

Йожени трепна.

— Работите стоят точно така, както имам честта да ви ги изясня, моето момиче, и не бива да ми се сърдите за това, защото вие ме принудихте да го сторя; много добре разбирате, че започвам въпреки волята си такива аритметически обяснения с артистка като вас, която се страхува да влезе в банкерски кабинет, за да не получи там неприятни и непоетични впечатления. Но в този банкерски кабинет, където все пак благоволихте да влезете завчера, за да ми поискате хилядата франка, които ви давам всеки месец, за да задоволявате хрумванията си, човек научава, мила госпожице, много неща, полезни дори за млади дами, които не желаят да се омъжат. Научава например — от уважение към вашата прекалена нервна чувствителност ще ви кажа това в салона, — че кредитът на един банкер е негов телесен и духовен живот, че кредитът поддържа човека, както душата крепи тялото. Господин дьо Монте Кристо ми държа веднъж на тая тема реч, която не съм забравил и до днес. Човек научава, че щом кредитът започне да се отдръпва, тялото се превръща в труп, а това ще се случи твърде скоро на банкера, който има честта да е баща на една така логично разсъждаваща дъщеря.

Но вместо да се превие, Йожени се изправи още повече при този удар.

— Разорен! — промълви тя.

— Намерихте точния израз, моето момиче, правилния израз — отвърна Данглар, като дращеше с нокти по жилетката си, с усмихнатото сурово лице на човек, лишен от сърце, но не и от духовитост, — точно така: разорен. А сега, дъще моя, чуйте как можете да смекчите това нещастие, и то не заради мене, а заради себе си.

— О! — извика Йожени. — Вие сте лош физиономист, ако си въобразявате, че заради себе си съжалявам за току-що научената катастрофа. Ще бъда разорена ли? Че какво ме интересува? Нали дарбата ми остава? Нима не ще мога като Паста[4], като Малибран[5], като Гризи[6] да спечеля сама това, което вие няма да ми дадете, каквото и да бъде богатството ви — тези сто, сто и петдесет хиляди франка рента, които ще дължа само на себе си и ще получавам не като жалките дванадесет хиляди франка, които ми давахте с намръщен поглед и с укори за разсипничеството ми, а придружени с ръкопляскания, възторжени приветствия и цветя. Но дори да нямам тази дарба — в която се съмнявате, както личи от усмивката ви, — нима не ми остава неукротимата любов към независимост, която ще замества всякакви съкровища и надделява у мене дори над инстинкта за самосъхранение? Не, аз жаля не за себе си, защото винаги ще съумея да се справя; ще имам винаги книги, моливи, пиано, маса неща, които не струват толкова скъпо и които ще мога да си доставя. Или мислите може би, че ще жаля за госпожа Данглар? Не се самоизмамвайте и в това: майка ми е взела, ако не се лъжа, всички предпазни мерки срещу катастрофата, която ви заплашва, тя няма да я засегне; надявам се, че се е осигурила, защото не се е отвличала от паричните си грижи чрез внимание към мене; слава богу, тя ме оставя напълно независима под предлог, че аз съм влюбена в свободата си. Да, господине, още от дете видях много неща наоколо си; прекалено добре разбрах всичко, така че нещастието не може да ми направи по-голямо впечатление от това, което действително заслужава; откакто се помня, никой не ме е обичал; и толкова по-добре — така се научих и аз да не обичам никого. Сега и вие чухте изповедта ми.

— Значи — отвърна Данглар, пребледнял от гняв, който не изхождаше от накърнена бащина любов, — значи, госпожице, вие упорствувате в желанието си да довършите моето разорение?

— Вашето разорение ли? — възкликна Йожени. — Аз да довърша разорението ви? Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Толкова по-добре, така ми остава лъч надежда, слушайте.

— Слушам — отговори Йожени, загледала така втренчено баща си, че той трябваше да направи усилие, за да не сведе поглед под властния взор на девойката.

— Господин Кавалканти — продължи Данглар — ще се ожени за вас и ще ви даде три милиона франка, които ще внесе у мене.

— О! Великолепно! — промълви с величествено презрение Йожени, като гледаше ръкавиците си.

— Вие мислите, че ще ви ощетя с тези три милиона? — запита Данглар. — Ни най-малко, тези три милиона ще ви донесат най-малко десет. Аз получих заедно с друг банкер, мой колега, концесия за железопътна линия, единственото предприятие, което представлява в наши дни баснословни възможности за незабавен успех, с каквито Лоу си послужи едно време пред вечно зяпналите за спекулации парижани, като им представи едно фантастично Мисисипи. Според моите пресмятания, една милионна част от някаква релса ще се равнява на един арпан[7] целина по бреговете на Охайо. Влоговете са ипотекирани, защото всеки ще притежава поне десет, петнадесет, двадесет, сто фунта[8] желязо срещу парите си. Е добре, аз трябва да вложа след осем дни четири милиона! А тези четири милиона, както ви казах, ще донесат десет-дванадесет.

— Но при завчерашното ми посещение, господине, което бяхте така добър да си припомните — продължи Йожени, — аз видях, че инкасирахте — това е точният термин, нали? — пет милиона и половина; показахте ми дори два съкровищни бона и се учудвахте, че хартия с такава стойност не заслепи като мълния очите ми.

— Да, но тези пет и половина милиона не са мои, а са само доказателство за доверието, което имат в мене; името ми на народен банкер ми е спечелило доверието на болниците и петте милиона и половина са техни; във всяко друго време не бих се поколебал да ги използувам, но днес хората знаят големите загуби, които съм претърпял и, както ви казах, кредитът ми започва да намалява. Управлението на болниците може всеки момент да си поиска влога и ако съм го употребил за нещо друго, ще бъда принуден да претърпя срамен фалит. Аз не презирам фалитите, можете да бъдете убедена в това, но фалитите, които обогатяват, а не тези, които опропастяват. Ако се омъжите за господин Кавалканти и аз взема трите милиона, или ако хората сметнат, че ще ги взема, кредитът ми ще се заздрави и богатството ми, което от един-два месеца се проваля в бездни, изкопавани под нозете ми от неразбираема съдбовност, ще се възстанови. Разбирате ли?

— Напълно, залагате ме срещу три милиона, нали?

— Колкото по-голяма е сумата, толкова по-ласкателен е фактът, дава ви представа за собствената ви стойност.

— Благодаря. Още една последна дума, господине; обещавате ли ми да си послужите, както ви е угодно, с цифрата на зестрата, която трябва да ми даде господин Кавалканти, но без да се докосвате до самите пари? В случая се касае не до егоизъм, а до деликатност. Съгласна съм да послужа за възстановяване на богатството ви, обаче не желая да ви бъда съучастница в опропастяването на други хора.

— Но щом ви казвам — извика Данглар, — че с тези три милиона…

— Смятате ли, че ще можете да се оправите, господине, без да се докоснете до тези три милиона?

— Надявам се, ако, разбира се, сключването на брака заздрави кредита ми.

— Ще можете ли да заплатите на господин Кавалканти петстотинте хиляди франка, които ми давате при сключването на договора?

— Ще ги получи, щом се върне от кметството.

— Добре!

— Как „добре“! Какво значи това?

— Значи, че вие искате подписа ми, но оставяте съвършено свободна личността ми, нали?

— Напълно.

— Добре тогава! Както ви казах, господине: готова съм да се омъжа за господин Кавалканти.

— Но какви са намеренията ви?

— А, това е вече моя тайна. Какво превъзходство бих имала пред вас, ако ви поверя тайната си, след като узнах вашата?

Данглар прехапа устни.

— И така — запита той, — вие сте готова да направите необходимите официални посещения?

— Да — отвърна Йожени.

— И да подпишете договора след три дни?

— Да.

— Тогава и аз ви казвам: добре!

Данглар взе ръката на дъщеря си и я стисна.

Но странно, при това ръкостискане бащата не се осмели да каже: „Благодаря, дете мое“, а дъщерята не се усмихна на баща си.

— Завърши ли срещата ни? — запита Йожени, като стана.

Данглар кимна, в знак че няма какво повече да каже. След пет минути пианото загърмя под пръстите на госпожица д’Армии, а госпожица Данглар запя проклятието на Брабанцио срещу Дездемона[9].

Към края на арията Етиен влезе да съобщи на Йожени, че колата е готова и баронесата я чака.

Видяхме двете жени у Вилфор, отгдето излязоха, за да продължат посещенията си.

Бележки

[1] Федра — диалог от Платон за риториката и любовта. Б.пр.

[2] Виас — гръцки философ от VI в. пр.н.е. Б.пр.

[3] Парижки театри. Б.пр.

[4] Паста (Джудита) — италианска певица (1798–1865). Б.пр.

[5] Малибран (Мария) — Френска артистка, испанка по рождение. Б.пр.

[6] Гризи (Джулия) — италианска певица (1811–1869). Б.пр.

[7] Арпан — стара мярка за повърхност, равна на 3,4 до 5 декара. Б.пр.

[8] Фунт = 0,453 кг. Б.пр.

[9] Герои от операта „Отело“ на Верди. Б.пр.