Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

LXII. ПРИЗРАЦИТЕ

На пръв поглед и разгледана отвън, къщата в Отьой не беше величествена, както би могло да се очаква за дом, отреден за блестящия граф Монте Кристо, но тази скромност се дължеше на желанието на собственика, който бе забранил строго каквато и да е промяна във външния вид на жилището; за да се убедите в това, достатъчно беше да погледнете вътрешността му. Щом се отвореше вратата, гледката се променяше.

Господин Бертучо бе надминал себе си в подбора на мебелировката и в бързината, с която бе извършил всичко: както някога херцог д’Антен бе заповядал да изсекат за една нощ цял ред дървета, които дразнели погледа на Луи XIV, така господин Бертучо бе засадил за три дни един съвършено пуст двор. Прекрасни тополи и явори, донесени с грамадни корени, засенчваха предната фасада на къщата, дето вместо полуобраслите с трева плочи се разстилаше морава от чимове, подредени същата сутрин като широк килим, по който още искряха капки вода от поливането.

Всички разпореждания впрочем изхождаха от графа; той бе предал лично на Бертучо план, дето бяха нанесени броят и числото на дърветата, които трябваше да бъдат засадени, формата и големината на моравата, която трябваше да замести плочите.

В сегашния си вид къщата беше неузнаваема и сам Бертучо дори твърдеше, че не може да я познае в тая рамка от зеленина.

Управителят не би имал нищо против, докато беше тук, да внесе някои промени в градината, но графът бе строго забранил да докоснат нещо. Бертучо си отвзе, като отрупа с цветя холовете, стълбите и камините.

Необикновеното умение на управителя и голямото изкуство на господаря — у първия да изпълнява, у втория да налага изпълнението — личаха по това, че този дом, изоставен отпреди двадесет години и довчера мрачен и тъжен, пропит с неприятния мирис на миналото, бе възприел само в един ден заедно с външните белези на живот и любимите парфюми на господаря, дори любимото му осветление; освен това при пристигането си тук графът се бе обкръжил със своите книги и оръжия; можеше да вижда любимите си картини; в холовете бяха кучетата, които му се умилкваха; птиците, чиито песни обичаше да слуша; този дом, разбуден като двореца на Спящата красавица, живееше, пееше, разцъфтяваше като отдавнашно любимо жилище, дето сме оставяли частица от душата си, когато сме бивали принудени да го напуснем.

Прислужници сновяха радостно из прекрасния двор; едните властвуваха в кухнята и се плъзгаха леко, сякаш цял живот са били в този дом, по стълби, построени едва вчера, други се тълпяха в навесите, дето номерирани и подредени екипажи стояха сякаш от петдесет години; или в конюшните, дето конете пред яслите отговаряха с цвилене на конярите, които им говореха много по-почтително, отколкото повечето прислужници говорят на господарите си.

Библиотеката беше разположена в две крила, до двете страни на външния зид, и имаше почти две хиляди тома: цяло отделение беше посветено на съвременните романи и дори вчера излезлият беше вече на мястото си, като се перчеше със своята подвързия в червено и злато.

Зад библиотеката имаше оранжерия с редки растения, които цъфтяха в големи японски саксии, а сред това чудо за очите и обонянието беше билярдът, изоставен сякаш само преди един час от играчите, захвърлили топките на сукното.

Великолепният Бертучо бе пощадил само една стая. Пред тази стая в левия ъгъл на първия етаж, дето се стигаше по главната стълба и отдето можеше да се излезе през тайната стълбичка, прислугата минаваше с любопитство, а Бертучо с ужас.

Точно в пет часа, придружен от Али, графът пристигна пред къщата в Отьой. Бертучо очакваше пристигането му със смесица от нетърпение и безпокойство; надяваше се на похвали, но се страхуваше и от мръщене.

Монте Кристо слезе в двора, обходи цялата къща, обиколи градината, без да продума и без ни най-малка проява на одобрение или неодобрение.

Само когато влезе в своята спалня, която се намираше срещу затворената стая, протегна ръка към чекмеджето на малко шкафче от палисандър, което бе вече забелязал при първото си идване.

— Може да служи само за прибиране на ръкавици — каза той.

— Вярно е, ваше превъзходителство — отвърна зарадваният Бертучо. — Отворете и ще намерите ръкавици.

И в другите мебели графът намери това, което очакваше да намери — стъкълца, пури, скъпоценни накити.

— Добре! — каза той.

И господин Бертучо се оттегли възхитен, толкова голямо, могъщо и действително беше влиянието на този човек върху всички наоколо.

Точно в шест часа се чу топуркане на кон пред входната врата. Пристигнал беше със своята Медея нашият спахийски капитан.

Монте Кристо го посрещна усмихнато на площадката пред входа.

— Сигурен съм, че пристигам пръв! — извика Морел. — Направих го нарочно, за да ви видя малко насаме, преди да дойдат другите. Жули и Еманюел ви изпращат хиляди привети. О! Знаете ли, че тук е великолепно! Слушайте, графе, ще се погрижат ли вашите хора както трябва за коня ми?

— Бъдете спокоен, драги Максимилиан, те си знаят работата.

— Трябва да му изтрият потта и да го завият. Да знаете как препускаше! Същинска вихрушка!

— Вярвам, дявол да го вземе: кон за пет хиляди франка! — каза Монте Кристо с тон на баща, който говори за сина си.

— Жал ли ви е за тях? — запита Морел с откритата си усмивка.

— На мене ли? Пази боже! — отвърна графът. — Не. Щях да съжалявам само ако конят не струваше.

— А той струва толкова, драги графе, че господин дьо Шато Рено, най-добрият познавач на коне във Франция, и господин Дебре, който язди арабските жребци на министерството, се мъчат да ме догонят в тоя миг и са доста изостанали, както виждате, а подир тях препускат конете на баронеса Данглар с не повече от шест левги в час.

— Подир вас ли бяха? — запита Монте Кристо.

— Да, ето ги!

И наистина в същия миг един екипаж със запенен впряг и два задъхани яздитни коня пристигнаха пред желязната входна врата, която се разтвори пред тях. Екипажът описа веднага кръг и спря пред площадката, последван от двамата ездачи.

Дебре скочи мигновено, застана пред вратичката на екипажа и подаде ръка на баронесата, която отвърна с жест, забелязан само от Монте Кристо.

Погледът на графа не пропускаше нищо и той видя в ръката на баронесата бяла хартийка, незабележима като самия й жест; с ловкост, доказваща често повторение, хартийката мина от ръката на госпожа Данглар в тая на министерския секретар.

След съпругата си влезе и банкерът, бледен, сякаш излизаше не от собствения си екипаж, а от гроб.

Госпожа Данглар хвърли наоколо си бърз, изпитателен поглед, който само Монте Кристо можеше да разбере; този поглед включваше двора, площадката пред входа, фасадата на къщата; после, като потуши лекото вълнение, което непременно би се изписало по лицето й, ако то би могло да пребледнее, тя се изкачи по стълбите, като разговаряше с Морел:

— Ако ми бяхте приятел, господине, щях да ви запитам дали продавате коня си.

Морел сви лице в усмивка, която приличаше повече на гримаса, и се обърна към Монте Кристо, сякаш му се молеше да го спаси от затруднението, в което бе изпаднал.

Графът го разбра.

— О, госпожо — отвърна той, — защо не отправяте към мене това искане!

— От вас, господине, човек не може да иска нищо — каза баронесата, — защото, е винаги сигурен, че ще го получи. Затова се обърнах към господин Морел.

— За жалост — продължи графът — аз съм свидетел, че господин Морел не може да отстъпи коня си, защото честта му налага да го пази.

— Защо?

— Обзаложил се е да укроти Медея в разстояние на шест месеца. Ясно ви е, нали, че ако се отърве от коня преди определения срок, не само ще загуби облога, но хората ще кажат, че се е уплашил; дори когато се касае да задоволи хрумването на една хубава жена, което според мене е едно от най-свещените неща на тоя свят, един спахийски капитан не може да даде повод за подобен слух.

— Както виждате, госпожо… — каза Морел, като се усмихваше признателно на Монте Кристо.

— Струва ми се, впрочем — каза Данглар със сърдит тон, зле прикрит зад неприятна усмивка, — че имате вече достатъчно такива коне.

Не беше в навика на госпожа Данглар да оставя без отговор подобни нападки. Но за голямо учудване на младите господа, тя се престори, че не е чула и не каза нищо.

Монте Кристо се усмихна при това замълчаване, признак на необичайно смирение, а в същото време показваше на баронесата две грамадни саксии от китайски порцелан, по които се виеха морски водорасли с такъв размер и изработка, чието богатство, сочност и смисленост само природата може да създаде.

Баронесата се смая.

— Но в тях човек би могъл да посади някой кестен от Тюйлери! — каза тя. — Как е било възможно да изпекат такива огромни неща?

— О, госпожо — каза Монте Кристо, — няма защо да питате за тия неща нас, създатели на статуйки и най-фино стъкло; това са творби от друга епоха, дело на земни и морски духове.

— Как така? От коя епоха може да са?

— Не зная; чувал съм само, че някакъв китайски император заповядал да изградят нарочна пещ и в нея изпекли последователно дванадесет такива саксии. Двете се пукнали от огъня, а десетте други били потопени на триста разтега[1] под водата. Морето разбрало какво се иска от него и ги обвило със своите водорасли, вбило им коралите и раковините си; всичко това се втвърдило през прекараните двеста години в тия незнайни глъбини, защото някаква революция отнесла императора, който пожелал да прави тоя опит; останал само протоколът за печенето на вазите и спускането им в морето. След двеста години намерили протокола и намислили да ги извадят. Плувци с нарочни уреди тръгнали да ги търсят в залива, дето били пуснати; но от десетте намерили само три — другите били отнесени и унищожени от вълните. Обичам тия вази и си представям понякога как някакви безобразни, страхотни, незнайни чудовища, от ония, които само плувци могат да зърнат, са надничали с безжизнен, студен поглед от дъното им, дето са спали безброй риби, търсили убежище от враговете си.

Данглар, който не беше любител на необикновени неща, късаше през това време несъзнателно едно подир друго листата на един великолепен портокалов цвят; като свърши с него, се залови за кактус; но кактусът, не така любезен като портокала, го убоде безцеремонно.

Той трепна и потърка очи, сякаш се събуждаше от сън.

— Господине — каза му усмихнато Монте Кристо, — като зная, че сте любител на картини и имате такива великолепни неща, не смея да ви покажа моите. Но ето все пак два Хобема[2], един Потер[3], един Миери[4], два Жерар Доу[5], един Рафаел[6], един Ван Дайк[7], един Сурбаран[8] и един-два Мурильо[9], които са достойни да ви бъдат представени.

— Я гледайте! — каза Дебре. — Аз знам този Хобема.

— О, така ли?

— Да, идваха да го предложат за музея.

— Който няма ни един Хобема, струва ми се? — каза неуверено Монте Кристо.

— Няма, но все пак отказа да купи тоя.

— Защо? — запита Шато Рено.

— Чудесен сте! Просто защото правителството няма излишни пари.

— О, извинете! — отговори Шато Рено. — От осем години чувам всеки ден тия приказки и все още не мога да свикна.

— И то ще стане — каза Дебре.

— Не вярвам — отвърна Шато Рено.

— Господин майор Бартоломео Кавалканти! Господин виконт Андреа Кавалканти! — възвести Бертучо.

Току-що купена черна сатенена яка, току-що подстригана брада, посивели мустаци, уверен поглед, майорски мундир с три медала и пет кръста, с една дума, безукорно облекло на стар воин — такъв се появи майор Бартоломео Кавалканти, познатият ни нежен баща.

До него в съвършено нови дрехи пристъпваше с усмивка на устни виконт Андреа Кавалканти, също така познатият ни почтителен син.

Тримата младежи разговаряха; погледите им минаха от бащата към сина и се спряха напълно естествено по-задълго върху последния, когото заразглеждаха подробно.

— Кавалканти! — каза Дебре.

— Хубаво име, дявол да го вземе! — промълви Морел.

— Да — каза Шато Рено, — тези италианци наистина умеят да си избират имена, но не умеят да се обличат.

— Много сте мъчен, Шато Рено — продължи Дебре, — дрехите им са от отличен шивач, и съвършено нови.

— Тъкмо това не им харесвам. Този господин като че днес се облича за пръв път.

— Какви са тия господа? — обърна се Данглар към граф Монте Кристо.

— Нали чухте — Кавалканти.

— Чух само името им — нищо повече.

— Ах, вярно! Вие не познавате италианската аристокрация; като кажете Кавалканти, произнасяте името на княжески род.

— Състояние? — попита банкерът.

— Баснословно.

— С какво се занимават?

— Стараят се да изядат парите си, но не успяват. Те имат впрочем сметки и у вас, както ми казаха онзи ден, когато дойдоха да ме посетят. И аз ги поканих именно заради вас. Ще ви ги представя.

— Но те говорят, струва ми се, много добре френски — каза Данглар.

— Синът се е учил в колеж в Южна Франция, мисля в Марсилия или някъде там. Ще познаете по възторжеността му.

— Към какво? — попита баронесата.

— Към французойките, госпожо. Иска непременно да се ожени за парижанка.

— Добре е намислил! — каза Данглар, като вдигна рамене.

Госпожа Данглар погледна съпруга си с изражение, което във всяко друго време би предвещавало буря; но тази вечер тя за втори път замълча.

— Баронът изглежда много мрачен днес — обърна се Монте Кристо към госпожа Данглар. — Да не би да му предлагат случайно министерски пост?

— Не още, доколкото ми е известно. По-скоро предполагам, че е играл на борсата, загубил е и не знае на кого да се сърди за това.

— Господин и госпожа дьо Вилфор! — извика Батистен.

Двете оповестени особи влязоха. Въпреки самообладанието си господин дьо Вилфор беше явно развълнуван. Когато докосна ръката му, Монте Кристо усети, че тя трепери.

„Само жените умеят наистина да се прикриват“ — помисли Монте Кристо, като погледна госпожа Данглар, която се усмихваше на кралския прокурор и прегръщаше жена му.

След първите приветствия графът видя, че Бертучо, зает досега из кухненските помещения, се промъкваше в съседния малък салон.

Приближи се към него и попита:

— Какво желаете, господин Бертучо?

— Ваше превъзходителство не ми е съобщил броя на поканените.

— О, наистина!

— Колко куверта?

— Пребройте сам.

— Всички ли са вече тук, ваше превъзходителство?

— Да.

Бертучо надникна през открехнатата врата. Монте Кристо го следеше с очи.

— О, боже! — извика той.

— Какво има? — попита графът.

— Оная жена!…оная жена!…

— Коя?

— С бялата рокля и многото елмази!… Русата!…

— Госпожа Данглар ли?

— Не зная как се казва. Но е същата, господине, същата!

— Коя „същата“?

— Жената в градината! Бременната! Която се разхождаше и чакаше!… Чакаше!…

— Кого чакаше?

Бертучо не отговори, само посочи с пръст Вилфор почти така, както Макбет посочва Банко.

— О!… Ох!… — промълви най-после той. — Виждате ли?

— Какво? Кого?

— Него!

— Него!… Господин кралския прокурор дьо Вилфор ли. Виждам го, разбира се.

— Не съм го убил значи?

— Я слушайте, вие като че полудявате, драги господин Бертучо — каза графът.

— Не е умрял значи?

— Не е умрял, както виждате; вместо да го намушите между шестото и седмото ребро отляво, както правят вашите сънародници, вие сте го намушили по-горе или по-долу; а на тия съдии душата им е здраво заклещена в тялото; или по-вероятно във вашите приказки не е имало нищо вярно, вие сте сънували или сте имали халюцинация; заспали сте, без да смелете желанието си за мъст; то ви е притискало стомаха; имали сте кошмар и нищо повече. Хайде, успокойте се и започнете да броите: господин и госпожа дьо Вилфор, двама; господин и госпожа Данглар, четирима; господин Шато Рено, господин Дебре, господин Морел, седем; господин майор Бартоломео Кавалканти, осем.

— Осем! — повтори Бертучо.

— Чакайте, чакайте! Много бързате да си тръгнете, дявол да ви вземе! Погледнете по-наляво… сега… господин Андреа Кавалканти, младежа с черния костюм, който гледа мадоната от Мурильо; в тоя миг се обърна.

Този път Бертучо щеше да извика, но погледът на Монте Кристо скова устните му.

— Бенедето! — промълви едва чуто той. — Каква беда!

— Часовникът удари вече шест и половина, господин Бертучо — каза строго графът — това е определеният час за започване на вечерята, а вие знаете, че не обичам да чакам.

Монте Кристо се върна в салона, дето бяха гостите му, докато Бертучо тръгна към трапезарията, като се опираше о стените.

След пет минути двете врати на салона се отвориха. Бертучо се появи и с последно героично усилие, като Вател в Шантии[10]:

— Трапезата на господин графа е сложена — каза той.

Монте Кристо улови под ръка госпожа дьо Вилфор.

— Господин дьо Вилфор — каза той, — моля ви да кавалерствувате на госпожа баронеса Данглар.

Вилфор се подчини и всички минаха в трапезарията.

Бележки

[1] Един разтег е равен на 182 см. Б.пр.

[2] Хобема (Майндерт) — един от най-големите холандски пейзажисти (1638–1700). Б.пр.

[3] Потер (Паулс) — холандски пейзажист (1625–1654). Б.пр.

[4] Миери (Франс) — холандски художник (1689–1763). Б.пр.

[5] Доу (Жерар) — холандски художник (1613–1675). Б.пр.

[6] Рафаело (Санцио) — италиански художник, архитект и археолог (1483–1520). Б.пр.

[7] Вай Дайк (Антонис) — фламандски живописец (1599–1641). Б.пр.

[8] Сурбаран (Франсиско де) — испански портретист (1598–1641). Б.пр.

[9] Мурильо (Бартоломео Естебан) — испански художник (1617–1682). Б.пр.

[10] Вател — домоуправител на принц Конде. Самоубил се, защото прясната риба за една вечеря в чест на Луи XIV не пристигнала навреме. (1671). Б.пр.