Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XXXVI. РИМСКИ КАРНАВАЛ

Когато Франц дойде на себе си, видя, че Албер пие вода, от каквато очевидно се нуждаеше, ако се съдеше по бледността му; а графът вече обличаше своя палячовски костюм. Франц погледна машинално към площада; всичко бе изчезнало — ешафод, палач и жертви; останала беше само шумната, суетяща се насам-натам весела тълпа; камбаната на Монте Читорио, която биеше само при смърт на папа и при откриването на карнавала, звънеше гръмко и безспир.

— Е-е! — обърна се Франц към графа. — Какво стана?

— Абсолютно нищо, както виждате отвърна Монте Кристо; — само че карнавалът вече започна, да побързаме с обличането.

— Да — каза Франц, цялата ужасна гледка отмина като сън.

— Вие преживяхте наистина само един сън; един лош сън.

— Аз — да; но осъденият?

— И за него беше сън: само че той остана заспал, а вие се събудихте; знаем ли кое е за предпочитане?

— Ами Пепино? — запита Франц. — Какво стана с него?

— Пепино е разумен момък, без нито капчица самолюбие и противно на хората, които се вбесяват, ако някой не се занимава с тях, беше възхитен, че общото внимание се насочи към другаря му; той се е възползувал от това, за да се плъзне в множеството и да изчезне, без дори да благодари на достойните свещеници, които го придружаваха. Човек е наистина страшно неблагодарно и себично животно… Но хайде, обличайте се; вижте как господин дьо Морсер ви дава пример.

Албер наистина изхлузваше копринения панталон върху черния панталон и лачените ботуши.

— Слушайте, Албер — запита Франц, — в настроение ли сте да вършите лудории? Отговорете откровено.

— Не — каза Албер; — но съм наистина доволен, че видях такова нещо, и много добре разбирам графа: когато човек свикне с такова зрелище, само то може да бъде интересно за него.

— Вън от съображението, че само в такива минути могат да се правят наблюдения върху характерите — каза графът; — върху първото стъпало на ешафода смъртта изтръгва маската, която човек е носил цял живот, и истинският образ се появява изведнъж; трябва да признаем, че образът на Андреа не беше хубав… Отвратителен негодник!… Да се обличаме, господа, да се обличаме!

На Франц се стори смешно да се превзема като жена и да не последва примера на двамата си другари. Затова се облече и си сложи маската, която сигурно не беше по-бяла от лицето му.

Довършиха тоалета си и слязоха. Пред входа ги чакаше колата, пълна с конфети и букети.

Заеха мястото си в редицата каляски.

Мъчно може човек да си представи по-пълна противоположност от току-що настъпилата. Вместо мрачното и мълчаливо зрелище на смъртното наказание пиаца дел Пополо представляваше сега лудешка, шумна оргия. Безброй маски нахлуваха отвред, изхвръкваха от вратите, скачаха от прозорците; от всеки кръстопът изникваха коли, натоварени с разни пиеро, арлекини, домина, маркизи, транстеверци, гротески, рицари, селяни; всички викаха, ръкомахаха, хвърляха черупки от яйца, пълни с брашно, конфети, цветя; заговорваха и закачаха приятели и чужди, познати и непознати и никой нямаше право да се обиди, а трябваше да отговаря само със смях.

Франц и Албер приличаха на хора, които някой е завел на оргия, за да ги разсее от страшна мъка, и там, колкото повече пият и се напиват, усещат как между миналото и настоящето се спуска плътна завеса. Те все още виждаха, или по-точно усещаха в съзнанието си отражение от онова, което бяха видели. Но постепенно бяха обзети от общото опиянение: струваше им се, че залитащото съзнание ще ги напусне; изпитваха странна нужда да вземат своя дял от този шум, от тия движения, от това главозамайване. Шепа конфети, хвърлени по Морсер от съседна кола, изпръскаха и него, и другарите му и започнаха да щипят шията и непокритата част на лицето, сякаш го бяха обсипали със стотина карфици; това накара Морсер да се хвърли в общата борба на маските, които срещаха. Той се изправи в колата, заграби шепи конфети от торбите и с всичката си сила и сръчност запрати на съседите си яйца и бонбони.

С това битката започна. Споменът за гледката отпреди половин час се заличи напълно от съзнанието на двамата младежи, дотолкова пъстрата, подвижна, безумна гледка пред очите им бе успяла да ги разсее. Колкото до граф дьо Монте Кристо, както вече казахме, нищо не изглеждаше да му прави впечатление.

Да си представим наистина широкото и красиво Корсо, с неговите четири-пететажни дворци, украсените с килими балкони и драпираните прозорци, а по тия балкони и прозорци триста хиляди зрители — римски граждани, италианци, чужденци от четирите краища на света; сборище на всички видове аристократи по произход, по пари, по дарования; увлечени от зрелището, прелестни жени се навеждат от балконите и обсипват минаващите коли с порой от конфети, за които им отвръщат с букети; въздухът е наситен от падащи бонбони и отлитащи цветя; а по улиците радостна, необозрима, лудешка тълпа с невероятни костюми: огромни зелки се разхождат, биволски глави мучат от човешки тела, кучета вървят на задните си крака; някаква маска се повдига сред тая врява и при това измислено от Кало[1] изкушение за свети Антоний, някоя Астарта[2] показва прелестното си лице, човек иска да я проследи, но веднага ги разделят някакви дяволи, каквито виждаме само насъне — и ще имаме мъничка представа за римския карнавал.

При втората обиколка графът накара да спрат колата и поиска от другарите си позволение да ги напусне, като остави колата на тяхно разположение. Франц вдигна глава: бяха срещу палацо Росполи; на средния прозорец, драпиран с бяла дамаска с червен кръст, се виждаше светлосиньо домино, зад което въображението на Франц си представи веднага красивата гъркиня от театър „Аржентина“.

— Господа — каза графът, като скочи от колата, — щом ви дотегне да бъдете актьори и пожелаете да станете отново зрители, знайте, че имате места на моите прозорци. Дотогава се разпореждайте, както желаете, с колата, кочияша и прислугата.

Забравихме да кажем, че кочияшът на графа беше много важен в своята черна меча кожа, точно като тази на Одри от Мечката и пашата, а двама лакеи, които стояха прави отзад, бяха маскирани като маймуни в зелени дрехи, точно по мярка, и имаха маски с пружини, които се кривяха на минувачите.

Франц благодари на графа за любезното предложение; Албер в това време се закачаше с цяла коля римски селянки, спряла като тяхната, както често се случва при дълга редица коли, и я отрупваше с букети.

За жалост колите тръгнаха отново и докато колата на графа продължи към пиаца дел Пополо, другата кола, привлякла вниманието на Албер, тръгна към палацо ди Венеция.

— О, драги — каза той, — не видяхте ли?…

— Какво? — попита Франц.

— Каляската, дето отмина! С римските селянки!

— Не.

— Сигурен съм, че са били очарователни дами.

— Жалко, че сте с маска, драги Албер — каза Франц. — Тъкмо удобен случай да си отмъстите за любовните разочарования!

— О! — отвърна Албер полушеговито-полусериозно. — Надявам се, че карнавалът няма да мине без възмездие.

Въпреки надеждата му денят мина без друго приключение освен още две-три срещи с каляската на римските селянки. При една от тия срещи, случайно или умишлено, маската на Албер се плъзна.

Той грабна, каквото бе останало от цветята, и го хвърли в каляската.

Една от очарователните дами, за каквито Албер взе тия гиздави селянки, сигурно се трогна от тази любезност, защото при следната среща хвърли букет виолетки в колата на двамата приятели.

Албер го грабна веднага. Тъй като нямаше основание да предполага, че букетът е за него, Франц му го остави. Албер се закичи победоносно и колата продължи тържествените си обиколки.

— Е-е! — каза Франц. — Приключението започва!

— Смейте се, колкото щете — отвърна Албер, — но аз мисля, че е наистина така. И няма вече да се разделя с този букет.

— Вярвам, дявол да го вземе! — засмя се Франц. — В знак на признателност.

Шегата впрочем скоро стана истина; щом двамата другари, все още водени от редицата, се срещнаха отново с контадините, тази, която бе хвърлила букета, изръкопляска, като го видя у Албер.

— Браво, драги, браво! — каза Франц. — Работата се нагласява чудесно! Искате ли да ви оставя? Предпочитате ли да бъдете сам?

— Не — отвърна Албер; — да не прибързваме; не искам да се уловя като глупак още при първата любезност „за среща при часовника“, както казваме за бала в операта. Ако хубавата селянка има желание да отиде по-далеко, и утре ще я намерим, или по-точно тя ще ни намери. Ще ми даде знак за съществуването си и тогава ще реша какво да правя.

— Драги Албер — каза Франц, — вие сте наистина мъдър като Нестор и благоразумен като Одисей; вашата Цирцея трябва да е много ловка и властна, ако успее да ви преобрази в някакво животно.

Албер беше прав. Красивата непозната бе решила, както изглежда, да не отива днес по-далеко в ухажването; макар че младежите направиха още няколко обиколки, не срещнаха вече каляската, която търсеха с поглед; тя бе изчезнала сигурно в някоя от съседните улици.

Върнаха се при палацо Росполи, но и графът бе изчезнал със синьото домино. Обаче двата прозореца със завеси от жълта дамаска бяха все още заети от гостите му.

В тоя миг камбаната, възвестила началото на карнавала, зазвъни за прекратяването му тоя ден. Колите по Корсо веднага се разредиха и изчезнаха в миг из напречните улици.

Франц и Албер се намираха в този момент срещу виа дела Марате.

Кочияшът пое по нея, без да продума, стигна до площад Еспаня покрай палацо Поли и спря пред хотела.

Господин Пастрини посрещна гостите си пред входа.

Първата грижа на Франц бе да се осведоми за графа и да изкаже съжаленията си, че не го е потърсил навреме, за да го отведе с колата, но Пастрини го успокои, че граф дьо Монте Кристо бил поръчал втора каляска за себе си и тя отишла да го вземе в четири часа от палацо Росполи. Освен това поръчал на Пастрини да предаде от негово име на двамата приятели ключа от ложата му в театър „Аржентина“.

Франц запита Албер какви са намеренията му за тая вечер; но Албер имаше по-важни планове, затова, вместо да отговори, запита господин Пастрини дали може да му намери шивач.

— Шивач ли? — смая се хотелиерът. — За какво ви е?

— Да ни приготви до утре колкото може по-хубави костюми на римски селяни — отвърна Албер.

Господин Пастрини поклати глава.

— Да ви приготви до утре два костюма! — извика той. — Нека ваши превъзходителства ми простят, но това се казва френско искане! Два костюма, когато цяла седмица сигурно няма да намерите шивач, който би ви зашил шест копчета на жилетката дори ако му платите по екю за копче!

— И трябва да се откажа от такива дрехи?

— Не, може да ви намерим готови. Позволете ми да се погрижа и утре заран ще имате цяла колекция от шапки, палта и панталони, която сигурно ще ви задоволи.

— Да оставим тая грижа на нашия домакин, драги — обърна се Франц към Албер, — защото той ни доказа вече изобретателността си; а ние да се навечеряме спокойно и след вечеря да отидем на Италианката в Алжир.

— Добре, съгласен за Италианката в Алжир — каза Албер; — но помнете, господин Пастрини, че ние с приятеля ми — посочи той Франц — държим непременно да имаме утре селските костюми.

Хотелиерът повтори на гостите си да не се безпокоят, защото ще им бъде доставено, каквото желаят; след което Франц и Албер се качиха в стаята си да свалят палячовските костюми.

Като се съблече, Албер прибра най-грижливо букетчето виолетки; то беше отличителният му знак за утрешния ден.

Двамата приятели седнаха да вечерят; докато се хранеха, Албер неволно забеляза значителната разлика между готвача на господин Пастрини и тоя на граф дьо Монте Кристо. А Франц въпреки предубежденията си към графа беше принуден да признае, че сравнението не беше в полза на господин Пастрини.

При десерта прислужникът се осведоми за колко часа трябва да поръча колата. Албер и Франц се спогледаха, защото наистина се страхуваха да не прекалят. Прислужникът разбра това.

— Негово превъзходителство граф дьо Монте Кристо — каза той — даде изрични нареждания каляската да бъде цял ден на разположение на техни благородия! Така че техни благородия могат да се разпореждат с нея, без да се стесняват.

Двамата младежи решиха да се възползуват докрай от любезността на графа и поръчаха колата да бъде впрегната веднага, а сами отидоха да сменят с вечерно облекло дрехите, които се бяха поизмачкали от многобройните боричкания през деня.

Пристигнаха в театър „Аржентина“ и се настаниха в ложата на графа.

Графиня Г. влезе в своята по време на първото действие и веднага погледна натам, дето предния ден бе видяла графа, така че забеляза Франц и Албер в ложата на човека, за когото само преди двадесет и четири часа бе изказала такава странна преценка.

Тя бе насочила така неумолимо лорнета си към него, щото Франц разбра, че ще бъде жестоко да не задоволи по-скоро любопитството й; и като се възползува от предимството, което италианските театри дават на своите посетители — да превръщат зрителната зала в свой приемен салон, — двамата другари напуснаха своята ложа, за да изкажат почитанията си на графинята.

Щом влязоха в ложата и, графинята направи знак на Франц да заеме почетното място.

Албер седна по-назад.

— Е, добре! — каза тя, като едва дочака Франц да седне. — Изглежда, че вие сте побързали да се запознаете веднага с новия лорд Рътуен и сте станали вече добри приятели?

— Макар че не сме достигнали до такава взаимна близост, каквато предполагате — отговори Франц, — не мога да отрека, госпожо графиньо, че злоупотребявахме цял ден с услужливостта му.

— Как „цял ден“?

— Точно така: тази сутрин бяхме на закуска у него, през цялото време на карнавала обикаляхме по Корсо с неговата кола и най-после тази вечер идваме на театър в ложата му.

— Познавате го значи?

— И да, и не.

— Как така?

— Дълга мистерия.

— Ще ми я разкажете ли?

— Ще се изплашите.

— Толкова по-интересно ще бъде.

— Почакайте до развръзката.

— Добре, аз обичам завършените истории. Но кажете поне как влязохте във връзка с него? Кой ви представи?

— Никой; напротив, той пожела да ни се представи.

— Кога?

— Снощи, след като се разделих с вас.

— Чрез кого?

— О, господи! Съвсем прозаично: чрез хотелиера.

— Нима и той е в хотел Лондон като вас?

— Не само в същия хотел, но и на същия етаж.

— И как се казва? Защото сигурно знаете името му.

— Разбира се; граф дьо Монте Кристо.

— Какво е това име? Не е родово.

— Не, така се казва островът, който е купил.

— И е граф?

— Тоскански граф.

— Ще преглътнем и него заедно с другите — продължи графинята, която принадлежеше към един от най-старите родове от околностите на Венеция, — а какъв човек е изобщо?

— Питайте виконт дьо Морсер.

— Бихме били много придирчиви, ако не го сметнем за очарователен, госпожо — отвърна Албер; — човек, с когото ни свързва десетгодишно приятелство, не би направил за нас повече от това, което направи той, и то с изисканост, изтънченост и учтивост, които доказват, че е от най-доброто общество.

— О! — изсмя се графинята. — Ще видите, че моят вампир ще се окаже чисто и просто някой новобогаташ, който иска да се оправдае за милионите си и се държи като Лара, за да не го вземат за Ротшилд[3]. А видяхте ли и нея?

— Коя „нея“? — запита усмихнато Франц.

— Снощната хубава гъркиня.

— Не. Чухме, струва ми се, гуслата й, но тя си остана невидима.

— Тоест, драги Франц — обади се Албер, — казвате невидима, за да бъдете по-тайнствен. Кое беше според вас синьото домино на прозореца с бялата дамаска?

— А къде беше този прозорец с бяла дамаска? — запита графинята.

— В палацо Росполи.

— Та нима графът имаше три прозореца на палацо Росполи?

— Да. Минахте ли по Корсо?

— Разбира се.

— Добре тогава. Забелязахте ли два прозореца със завеси от жълта дамаска и един с бяла дамаска и червен кръст? И трите прозореца бяха на графа.

— О! Този човек трябва да е същински набаб! Знаете ли какво струват три прозореца за осемте дни на карнавала, и то в палацо Росполи, най-хубавото място на Корсо?

— Двеста-триста римски екюта.

— Кажете две-три хиляди.

— Така ли?

— От острова ли получава този чудесен доход?

— Острова ли? От него не може да получите нито едно байоко[4].

— Защо го е купил тогава?

— По прищявка.

— Чудак ли е?

— Всъщност — каза Албер — наистина ми се стори доста ексцентричен. Ако живееше в Париж и посещаваше нашите театри, щях да ви кажа, драги, че е или позьор, който обича да си прави лоши шеги, или пропаднал литератор; в действителност той се прояви тази сутрин като същински Дидие[5] или Антони[6].

В този момент влезе нов гост, комуто Франц отстъпи мястото си; появата на ново лице, както и разместването промениха разговора.

След един час двамата приятели се прибраха в хотела. Господин Пастрини се бе занимал вече с маскировката им за другия ден и им обеща, че ще останат доволни от разумната му дейност.

И наистина, в девет часа на другата сутрин той влезе в стаята на Франц заедно с шивач и десетина костюма на римски селяни. Двамата приятели си избраха два еднакви костюма, които им бяха горе-долу по мярка, накараха да зашият по двадесетина метра панделки на шапките им и да им намерят два красиви пъстри пояса, каквито мъжете от народа навиват в празнични дни около кръста си.

Албер бързаше да види как ще му стоят новите дрехи: панталон и късо палто от светлосиньо кадифе, везани чорапи, пантофи с токи и копринена жилетка. Той щеше, разбира се, само да спечели от този живописен костюм; а когато поясът стегна стройната му снага, когато леко килнатата шапка развя панделките си по плещите му, Франц трябваше да признае, че физическото превъзходство, което придаваме на някои народи, се дължи до голяма степен на облеклото им. Нима турците, така живописни някога с дългите си пъстри тоги, не са сега отвратителни със закопчаните сини мундири и гръцките фесове, с които приличат на бутилки с червен печат?

Франц изказа възхищението си на Албер, който се бе изправил пред огледалото и се усмихваше с явно задоволство на образа си.

Дотам бяха стигнали, когато влезе граф дьо Монте Кристо.

— Господа — каза той, — тъй като, колкото и да е приятен някой другар, свободата е още по-приятна, идвам да ви кажа, че днес и през следващите дни оставям на ваше разположение колата, която използувахте вчера. Нашият общ домакин трябва да ви е казал, че имам у него три-четири такива коли; така че не ме лишавате от нищо. Използувайте я свободно било за удоволствия, било по работа. Ако стане нужда да ми съобщите нещо, ще се срещнем в палацо Росполи.

Двамата младежи поискаха да възразят, но не намериха никакво разумно основание да откажат едно предложение, което свръх това им беше приятно. Затова го приеха.

Граф дьо Монте Кристо остана при тях около четвърт час, като говореше с необикновена лекота на най-различни теми. Както вече можахме да забележим, той беше много добре запознат с литературата на всички страни. Само един поглед по стените на неговия салон бе убедил Франц и Албер, че е любител на картини. Някои непретенциозни изрази, казани мимоходом, доказваха, че не му е чужда и науката, особено химията.

Двамата приятели не мислеха да поканят графа на закуска, на каквато ги бе поканил той: би било смешно да му предложат в замяна на отличната му трапеза съвсем жалкото всекидневно меню на господин Пастрини. Казаха му откровено това и той прие извинението като човек, който оценява деликатността им.

Албер беше възхитен от държането на графа и само поради учеността му се колебаеше да го признае за истински благородник. Най-много го радваше това, че ще може да разполага свободно с колата; той не бе забравил хубавите селянки и тъй като те се разхождаха миналия ден в много елегантна кола, не му беше неприятно да е на равна нога с тях в това отношение.

Двамата младежи слязоха в един и половина, на кочияша и на лакеите бе хрумнало да облекат ливрея върху мечите кожи, та бяха още по-смешни от миналия ден, за което Франц и Албер ги похвалиха.

Албер се бе закичил сантиментално с увехналите виолетки.

Потеглиха още при първия камбанен звън и се втурнаха по виа Виториа към Корсо.

При втората обиколка един букет от свежи виолетки, запратен в каляската на графа от една кола с пиерети, доказа на Албер, че и селянките са сменили маскировката си и било случайно, било поради чувството, ръководило и него, бяха избрали вчерашния му костюм, както той бе избрал техния.

Албер смени вчерашния си букет с новия, но задържа увехналия в ръка; когато се срещнаха повторно с колата, го поднесе влюбено до устните си; това се стори много забавно не само на тази, която му го бе хвърлила, но и на палавите й другарки.

И днешният ден беше не по-малко оживен от вчерашния: на един по-дълбок наблюдател той би се сторил може би още по-шумен и радостен. За момент зърнаха графа на прозореца, но когато минаха повторно, той бе вече изчезнал.

От само себе си се разбира, че ухажванията между Албер и Пиерета с виолетките продължиха през целия ден.

Когато се прибраха вечерта, Франц намери писмо от посолството; съобщаваха му, че ще има честта да бъде приет на другия ден от негово светейшество. При всяко по-раншно идване в Рим той бе искал и получавал същото благоволение; от набожност и от признателност не бе пожелал и тоя път да спре в столицата на християнския свят, без да се поклони почтително на наследника на свети Петър, който беше рядък пример на всички добродетели.

Така че днес не му беше до карнавал; защото въпреки благостта, с която Григорий XVI заобикаля своето величие, човек изпитва винаги не само почит, но и дълбоко вълнение, когато му предстои да се поклони на този благороден и свят старец.

На излизане от Ватикана Франц се върна право в хотела, като дори избягна да мине по Корсо. Отнасяше със себе си съкровище от благочестиви мисли, които биха били осквернени от близостта на безумното карнавално веселие.

В пет и десет се прибра и Албер. Беше необикновено радостен; Пиерета била отново в своя костюм на селянка и вдигнала маската си, когато двете коли се срещнали.

Била прекрасна.

Франц поздрави най-искрено Албер с успеха му; Албер прие поздравленията като нещо съвсем редно. Каза, че по някои признаци на неподражаема изисканост смята красивата непозната за дама от най-висшата аристокрация.

И решил да й пише на другия ден.

Докато слушаше тия изповеди, Франц забеляза, че Албер сякаш желае да му поиска нещо, но се колебаеше дали да го стори. Попита го, като заяви предварително, че е готов да стори за щастието му всички жертви, които е в състояние да направи. Албер се поколеба още малко, само от учтивост; и веднага призна на Франц, че ще му бъде много благодарен, ако остави на другия ден колата само на негово разположение.

Той приписваше изключителната любезност на селянката да повдигне маската си само на това, че приятелят му отсъствуваше.

Франц, разбира се, не беше такъв егоист, та да не помогне на Албер в едно приключение, което обещаваше да задоволи любопитството и да поласкае самолюбието му. Той знаеше много добре, че достойният му приятел не може да пази тайна и ще го държи в течение на всички подробности от сполуката си; и тъй като през последните две-три години, откакто обикаляше Италия, не бе имал ни веднъж случай дори да започне подобна интрижка, за Франц не беше безинтересно да научи как стават тия неща.

Затова обеща на Албер, че на другия ден ще се задоволи да наблюдава зрелището от прозорците на палацо Росполи.

И наистина, на другия ден той видя няколко пъти приятеля си да минава под прозорците. Албер беше с грамаден букет, в който щеше сигурно да скрие любовното си послание. Тази вероятност се превърна в сигурност, когато Франц позна същия букет с бели камелии околовръст в ръцете на прекрасна Пиерета в костюм от розова коприна.

Така че вечерта Албер беше не само радостен, но просто полудял. Той не се съмняваше, че красивата селянка ще му отговори по същия начин. Франц побърза да го зарадва с вестта, че шумът на карнавала го изморявал, затова решил на другия ден да прегледа албума си и да си запише някои неща.

Албер наистина не се измами в своите предвиждания: следната вечер той се втурна в стаята на Франц, като размахваше квадратната хартийка, която държеше в единия й ъгъл.

— Е-е! — каза той. — Излъгах ли се?

— Отговори ли ти? — извика Франц.

— Прочетете.

Това бе изказано с непредаваема интонация. Франц взе писъмцето и прочете:

„Във вторник в седем часа вечерта слезте от колата си срещу виа деи Понтефичи и последвайте римската селянка, която ще грабне вашето mocoletto. Кого стигнете до първото стъпало на черквата Сан Джакомо, погрижете се, за да може да ви познае, да завържете розова панделка на лявото рамо на костюма си.

Дотогава няма да ме видите. Постоянство и дискретност.“

— Е-е! — обърна се той към Франц, когато последният довърши четенето. — Какво ще кажете, приятелю?

— Ще кажа — отвърна Франц, — че работата заприличва на приятно приключение.

— И аз мисля така — каза Албер. — И много се страхувам, че вие ще отидете може би сам на бала у херцог Брачиано.

И двамата бяха получили същата сутрин покани от прочутия римски банкер.

— Внимавайте, драги Албер — каза Франц; — цялата аристокрация ще бъде у херцога; така че, ако вашата прекрасна непозната е истинска аристократка, не ще може да отсъствува.

— И да бъде, и да не бъде, аз си съставих вече мнение за нея — продължи Албер. — Прочетохте бележката, нали?

— Да.

— Знаете какво жалко образование получават в Италия жените от mezzo cito? (Така наричат буржоазията.)

— Да — повтори Франц.

— Е, добре! Прочетете повторно бележката, разгледайте почерка и ми намерете една езикова или правописна грешка.

Почеркът беше наистина прекрасен, а правописът безукорен.

— Вие сте галеник на съдбата — каза Франц, като му върна отново писъмцето.

— Смейте се, колкото искате, шегувайте се, колкото ви е угодно — отвърна Албер, — но аз съм влюбен.

— Господи! Та вие ме плашите! — извика Франц. — Виждам, че не само ще отида сам на бала у херцог Брачиано, но може и да се върна сам във Флоренция.

— Всъщност, ако моята непозната е толкова любезна, колкото е красива, заявявам, че ще остана в Рим най-малко шест седмици. Аз обожавам Рим, а освен това винаги съм имал особена любов към археологията.

— Добре, добре, още една-две такива срещи и може да станете член на историко-археологическата академия.

Албер щеше сигурно да поспори сериозно върху правата си за кресло в академията, ако не бяха дошли да съобщят на двамата приятели, че вечерята е готова. А любовта никак не пречеше на Албер да си похапва. И той побърза да седне с приятеля си на трапезата, като остави спора за след вечеря.

След вечеря съобщиха за идването на граф дьо Монте Кристо. Двамата младежи не бяха го виждали от два дни насам. Господин Пастрини им бе казал, че графът отишъл по работа в Чивита Векиа. Заминал миналата вечер и се върнал преди един час.

Графът беше очарователен; било че внимаваше за настроението си, било че обстановката не пробуждаше у него резките струни, които при други обстоятелства бяха прозвъннали вече на няколко пъти в горчивите му приказки, сега той се държеше почти като всеки друг човек. Той беше истинска загадка за Франц. Графът несъмнено знаеше, че момъкът го е познал; въпреки това нито дума след новата им среща не подсказваше, че си спомня да го е виждал другаде. Самият Франц, колкото и да желаеше да намекне за първата им среща, се страхуваше да не стане неприятен на човека, който бе обсипал с внимание и него, и другаря му; затова продължи да проявява същата сдържаност.

Графът бе научил, че двамата приятели искали да наемат ложа в театър „Аржентина“, дето им отговорили, че всичко е заето.

Затова им носеше ключа от своята ложа; това беше поне привидният повод за идването му.

Франц и Албер започнаха да отказват, като твърдяха, че не искат да го лишат от ложата; но графът каза, че отива тази вечер в театър „Пали“, та ложата му в театър „Аржентина“ би останала съвсем празна, ако те не я използуват.

Това уверение накара двамата приятели да приемат.

Франц бе свикнал постепенно с бледността на графа, която го бе поразила при първата им среща. Не можеше да отрече красотата на тази строга глава, чиято бледност беше единственият й недостатък или може би най-ценното й качество. Франц не можеше — не бихме казали да види — но дори да помисли за този Байронов герой, без да си представи мрачното му лице върху шията на Манфред или под кепето на Лара. Челото му имаше характерната бръчка на непрестанен горчив размисъл; очите — пламенния поглед, проникващ до дъното на душата; високомерно насмешлива беше устата, чиито думи се врязваха дълбоко в паметта на тия, които ги чуваха.

Графът не беше вече млад; имаше най-малко четиридесет години, а все пак личеше, че винаги може да засенчи младежите, между които би се намирал.

Защото, последна прилика с фантастичните герои и английския поет, графът беше очарователен.

Албер не знаеше как да изрази щастието, че бяха срещнали такъв човек. Франц не беше толкова възторжен, но все пак изпитваше обаянието, което един по-надарен човек упражнява върху околните си.

Той мислеше за желанието, проявявано на два-три пъти от графа — да отиде в Париж, — и не се съмняваше, че със своята ексцентричност, особеното си лице и огромно състояние този човек би имал невероятен успех.

И все пак не желаеше да бъде в Париж, когато графът би отишъл там.

Вечерта мина така, както обикновено минават вечерите в италиански театър — не в слушане на певците, а в посещения и разговори. Графиня Г. искаше да върне разговора към графа, но Франц заяви, че има да й съобщи нещо много по-ново, и въпреки престорената скромност на Албер разказа на графинята голямото събитие, което занимаваше от три дни двамата приятели.

Тъй като такива любовни похождения не са рядкост в Италия — поне ако вярваме на пътешествениците, — графинята не прояви никакво недоверие и поздрави Албер с началото на това приключение, което обещаваше да завърши напълно успешно.

Разделиха се с обещание да се срещнат на бала у херцог Брачиано, дето беше поканено цялото висше общество на Рим.

Дамата с букета сдържа обещанието си: нито на другия, нито на по другия ден даде знак за съществуване.

Дойде най-после вторникът, последният и най-шумен ден от карнавала. Във вторник театрите се отваряха още в десет часа сутринта; защото след осем часа вечерта започваха постите. Във вторник всички, които поради липса на време, пари или въодушевление не са взели участие в дотогавашните празненства, нахълтват във вакханалията, повлечени от пороя на оргията, и внасят своя дял от врява и скачане в общото скачане и врява.

От два по пет часа следобед Франц и Албер се движеха в редицата коли, като си разменяха шепи конфети с колите от отсрещната редица и с пешеходците, които се промъкваха между конете и колелата, без нито една злополука, нито едно скарване или сбиване. В това отношение италианците са несравними. Празниците са за тях истински празници. Авторът на тази книга, живял пет-шест години в Италия, не си спомня да е видял някога празненство, смутено от такива събития, с каквито всякога приключват нашите тържества.

Албер беше прекрасен в своя палячовски костюм. Розова панделка се спускаше от рамото до коленете му. За да не стане никаква грешка, Франц беше и днес с костюма на римски селянин.

С напредването на деня врявата се засилваше; по улиците, в колите, по прозорците — всички викаха или ръкомахаха; същинска човешка буря, съставена от гръмотевични викове и градушка от бонбони, букети, яйца, портокали и цветя.

Фойерверките, пуснати едновременно в три часа от пиаца дел Пополо и от палацо ди Венеция, едва успяха да възвестят сред неописуемата врява, че ще започнат надбягванията.

Надбягванията, както и моколите, са типични прояви за последните дни от карнавала. Щом чуха фойерверките, колите се пръснаха веднага из най-близките странични улици.

Всичко това се извършва с невъобразима ловкост и бързина, без никаква намеса от страна на полицията за посочване местата или посоката.

Пешеходците се отдръпнаха до дворците, веднага след това се чу тропот от коне и звънтене на ножници.

Отделение карабинери, по петнадесет в ред, препусна в галоп по Корсо и я остави на барберите[7]. Когато отделението стигна до палацо ди Венеция, нов залп фойерверки възвести, че улицата е свободна.

Почти веднага сред нестихващ, всеобщ, невъобразим вик прелетяха като сенки седем-осем коня, възбудени от виковете на триста хиляди души и от специалните железни бодли, които подскачаха по гърбовете им; после оръдието на замъка Сан Анджело даде три изстрела: това означаваше, че е спечелил номер трети.

Без какъвто и да е друг сигнал колите се раздвижиха и се върнаха към Корсо, нахлувайки от всички улици като временно заприщени порои, които се втурват заедно към реката и огромният поток пое още по-бързо между двата гранитни бряга.

Към тълпата се бе присъединил сега нов тласък и нова врява: пристигнали бяха продавачите на моколи.

Моколите и моколетите са свещи с различна големина, като се започне от великденските и се стигне до навитите като кълбета свещи, които създават за участниците в последното действие от карнавала две големи грижи:

1) да запазят запалено своето моколето;

2) да угасят моколетото на другите.

С моколетото е като с живота; има само един начин да го предадеш; и този начин знаеш от рождение.

Но притежаваш хиляди начини да го отнемеш; вярно е, че в това велико дело донякъде помага сатаната.

Моколетото се запалва от някакъв светилник.

Но кой може да опише хилядите начини, измислени за изгасяването му — гигантските мехове, чудовищните гасители, свръхчовешките духала?

И така, всеки бързаше да купи моколети; Франц и Албер също.

Нощта неусетно наближаваше; и сред виковете „Моколи!“, повтаряни от пискливите гласове на продавачите, над множеството заблещукаха вече една-две звездици. Това беше сякаш чаканият знак.

След десетина минути от палацо Венециа към пиаца дел Пополо и от пиаца дел Пополо към палацо Венециа заблещукаха петдесет хиляди светлинки.

Бихте казали, че е някакъв празник на блуждаещи огньове.

Не можете да си го представите, ако не сте го видели.

Предположете, че всички звезди са се спуснали от небето на земята, за да участвуват в безумен танц.

Всичко това придружено с викове, каквито човешко ухо не е чувало нийде другаде по света.

Тук вече не съществува никакво обществено различие. Носачът се доближава до княза, князът до транстевереца, до обикновения гражданин, всеки духа, гаси, запалва отново. Ако старият Еол[8] би се явил в този миг, би бил провъзгласен за цар на моколите, а Аквилон[9] за престолонаследник.

Това лудешко, блестящо надбягване трая почти два часа и половина; на Корсо беше светло като посред бял ден, човек можеше да разпознае зрителите от третите и четвърти етажи.

Албер вадеше всеки пет минути часовника си; най-после стана седем.

Двамата приятели бяха точно срещу виа деи Понтефичи; Албер скочи от каляската с моколето в ръка. Две-три маски се опитаха да се приближат, за да му го изгасят или грабнат; но като ловък боксьор Албер ги запрати последователно в праха и продължи пътя си към черквата Сан Джакомо.

Стъпалата бяха пълни с любопитни и с маскирани, които се бореха да си изтръгват свещите. Франц проследи с поглед Албер и го видя да стъпва на първото стъпало; почти веднага една маска с познатия костюм на селянката с букета протегна ръка и без никаква съпротива от страна на Албер му грабна моколетото.

Франц беше много далеко, та не можа да чуе какво си казаха; сигурно не е било нещо враждебно, защото видя, че двамата се отдалечиха подръка.

До някое време ги проследи из тълпата, но при виа Мачело ги изгуби от поглед.

Изведнъж отекна звънът на камбаната, която възвестяваше края на карнавала, и всички моколети угаснаха в същия миг като по магия. Сякаш един единствен, неотвратим полъх бе унищожил всичко. Франц потъна в мрака.

Всички гласове замлъкнаха, като че мощният полъх, угасил светлинките, бе отнесъл в същото време и шума.

Чуваше се само тропотът на каляските, които отвеждаха маските по домовете им; виждаха се само редки светлини зад прозорците.

Карнавалът бе приключил.

Бележки

[1] Кало (Жак) — френски художник с оригинални и дръзки хрумвания (1592–1653). Б.пр.

[2] Астарта — семитска богиня на небето. Б.пр.

[3] Ротшилд (Майер) — основател на прочута еврейска банкерска фирма (1743–1812). Б.пр.

[4] Байоко (итал.) — старинна папска монета (разг.) грош. Б.пр.

[5] Дидие — герой от драмата „Марион Делорм“ от Виктор Юго. Б.пр.

[6] Антони — пиеса от Дюма баща. Б.пр.

[7] Барбери — коне за надбягвания. Б.пр.

[8] Еол — бог на ветровете (гръцка митология). Б.пр.

[9] Аквилон — бог на бурите. Б.пр.; римски бог на северния (или североизточния) вятър. — Бел.NomaD.