Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

LXIII. ВЕЧЕРЯТА

Явно беше, че при влизането си в трапезарията всички поканени изпитваха едно и също чувство. Питаха се чие странно влияние ги бе събрало заедно в този дом; но и тия, които се учудваха и дори тревожеха от факта, че са — тук, не биха желали да не са.

Въпреки това отскорошната поява, странното и усамотено държане, неизвестното, но почти баснословно състояние на графа налагаха на мъжете да бъдат предпазливи, а на жените да не влизат в този дом, дето нямаше да ги посрещне ни една жена; и все пак мъжете бяха пренебрегвали предпазливостта, а жените — приличието; неумолимото жило на любопитството бе надделяло над всичко.

Дори двамата Кавалканти, единият въпреки сковаността си, другият въпреки непринудеността си, не изглеждаха загрижени, че се намират заедно с толкова хора, които виждат за пръв път у един човек, чиито намерения им бяха неизвестни.

Мадам Данглар трепна, когато видя, че по покана на Монте Кристо господин дьо Вилфор се приближава към нея и й предлага ръка; а господин дьо Вилфор усети, че погледът му се замъглява зад позлатените очила, когато почувствува ръката на баронесата върху своята.

И двете движения не убягнаха от графа, а за наблюдаващия тази сцена дори това просто подреждане на хората представяше вече голям интерес.

Отдясно на Вилфор седна госпожа Данглар, отляво — Морел.

Графът седна между госпожа дьо Вилфор и Данглар.

Останалите места бяха заети от Дебре, седнал между двамата Кавалканти и Шато Рено, седнал между госпожа дьо Вилфор и Морел.

Вечерята беше разкошна. Монте Кристо си бе поставил за цел да премахне напълно парижката симетрия и да задоволи повече любопитството, отколкото апетита на гостите си. Поднесена им бе ориенталска вечеря, но ориенталска като пиршество на арабски феи.

Всички плодове, събрани от четирите краища на света в европейския рог на изобилието, бяха струпани на пирамиди в китайски вази и японски чинии. Редки птици с лъскава перушина, чудовищни риби, положени върху сребърни вълни, всички видове вина на архипелага, Мала Азия и нос Добра надежда в стъкла с чудновата форма, чиято външност подсилваше сладостта на напитките, се редуваха като поднасяните пред Апиций[1] и гостите му, пред очите на тия парижани, които приемаха, че човек може да похарчи хиляда луидора за една вечеря, но само ако — като Клеопатра — се храни с бисери, или ако — като Лоренцо Медичи — пие разтопено злато.

Монте Кристо видя общото учудване и започна да се смее и самоосмива.

— Господа — каза той, — съгласни сте, нали, че при известна степен на забогатяване необходимо става само това, което е излишно, както дамите ще се съгласят, че при известна степен на възбуда в действителност се превръща самият идеал? Като продължим да разсъждаваме по тоя начин, какво е всъщност чудесното? Това, което не разбираме. Какво е едно наистина желано благо? Това, което не можем да постигнем. А да виждам неща, които не мога да разбера, да си доставя неща, които никой не може да притежава — към това съм се приучвал цял живот. Постигам го по два начина: с пари и с воля. В осъществяването на едно хрумване например аз влагам същото постоянство, което вие, господин Данглар, влагате в създаването на една железопътна линия; вие, господин дьо Вилфор, в осъждане някого на смърт; вие, господин Дебре, в умиротворяването на някое кралство; вие, господин дьо Шато Рено, в стремежа да се харесате на някоя жена; а вие, Морел, в укротяването на кон, който никой не може да обязди. Вижте например тия две риби, едната родена на петдесет левги от Санкт Петербург, другата на пет левги от Неапол; не е ли забавно да видите и двете на една и съща трапеза?

— А какви са тия две риби? — запита Данглар.

— Господин дьо Шато Рено е бил в Русия и ще ви каже името на едната — отговори Монте Кристо, — а господин майор Кавалканти е италианец и ще ви каже името на другата.

— Това — каза Шато Рено — е, струва ми се, чига.

— Чудесно.

— А това — каза Кавалканти — е, ако не се лъжа, минога.

— Точно така. Сега, господин Данглар, попитайте двамата господа къде се ловят тия риби.

— Ами — каза Шато Рено — чигата се лови само във Волга.

— А такива миноги — каза Кавалканти — се намират само в езерото Фузаро.

— Именно, едната риба е от Волга, другата от езерото Фузаро.

— Невъзможно! — извикаха в един глас всички гости.

— Тъкмо това ме забавлява — каза Монте Кристо. — Аз съм като Нерон: cupitor impossibilium[2], а тъкмо това забавлява в този миг и вас, и тъкмо затова тези риби, на които месото не струва може би колкото това на костура или сьомгата, ще ви се стори след малко несравнимо; защото сте смятали, че е невъзможно да си ги доставите, а ги виждате пред себе си.

— Но как са донесени в Париж?

— О, боже, съвсем просто: пренесени са в големи бурета; едното застлано с речни храсти и треви, другото с езерни ракитаци и растения; натоварват буретата на специален фургон и рибите си живеят, чигата дванадесет дни, миногата осем; и двете бяха живи и здрави, когато моят готвач, ги спипа и умъртви едната в мляко, другата във вино. Не вярвате ли, господин Данглар?

— Съмнявам се малко — отвърна Данглар, като се усмихна със своята тъпа усмивка.

— Батистен! — каза Монте Кристо. — Кажете да донесат втората чига и втората минога; нали знаете, онези, които пристигнаха с вторите бурета и са още живи.

Данглар се втрещи; всички изръкопляскаха.

Четирима прислужника внесоха две бурета, застлани с морски водорасли, и във всяко буре мърдаше по една риба като поднесените на трапезата.

— Защо ви са по две от всеки вид? — запита Данглар.

— Защото едната можеше да умре — отвърна кратко Монте Кристо.

— Вие сте наистина чуден човек — каза Данглар. — А каквото и да си приказват философите, хубаво нещо е да си богат.

— Особено ако си човек с хрумвания — каза госпожа Данглар.

— О, не ми правете честта да ми приписвате това хрумване, госпожо, то е било на голяма почит у римляните; Плиний разказва, че няколко смени роби пренасяли на главите си, от Остия до Рим, риби, наричани от него mulus, а според описанието му трябва да са били от нашите златни рибки. Разкошът се е състоял в това да получите рибата жива, а забавлението — да я гледате как умира, защото тя променя три-четири пъти цвета си, докато умре, и като изчезваща и да минава през всички оттенъци на светлината, преди да стигне до кухнята. Агонията била част от достойнството й: ако не я видят жива, не искали и да я знаят мъртва.

— Да — обади се Дебре, — само че от Остия до Рим няма повече от седем-осем левги.

— Така е — каза Монте Кристо, — но каква ти е заслугата да живееш хиляда и осемстотин години след Лукул, ако не можеш да направиш нещо повече от него?

Двамата Кавалканти блещеха очи, но имаха благоразумието да не се обаждат.

— Всичко това е много приятно — каза Шато Рено, — и все пак, признавам, най-много ме възхищава удивителната бързина, с която ви обслужват. Нали, господин графе, сте купили тази къща едва преди пет-шест дни?

— Не повече наистина — каза Монте Кристо.

— Е, добре! Убеден съм, че е напълно преобразена през тия осем дни; защото, ако не се лъжа, тя имаше друг вход, дворът беше постлан с плочи и пуст, а днес виждам великолепна морава, оградена с дървета, които изглеждат стогодишни.

— Какво да се прави? Обичам зеленина и сянка — отвърна Монте Кристо.

— Наистина — обади се госпожа дьо Вилфор, — по-рано се влизаше откъм шосето и в деня, когато ме спасихте като по чудо, помня, че ме въведохте тук откъм шосето.

— Да, госпожо — каза Монте Кристо, — но след това поисках, да виждам през оградата си Булонския лес.

— Да се направи това за четири дни — каза Морел — е просто чудо!

— Чудо е наистина — каза Шато Рено — да направиш от стара къща нова, защото къщата беше много стара, освен това и много тъжна. Спомням си, че майка ми ме натовари да я огледам, когато господин дьо Сен Меран я обяви преди две-три години за продан.

— Господин дьо Сен Меран ли? — запита госпожа дьо Вилфор. — Нима тази къща беше на господин дьо Сен Меран, преди да я купите?

— Изглежда — отвърна Монте Кристо.

— Как изглежда? Не знаете ли от кого сте я купили?

— Ей богу, не знам, моят управител се занимава с тия подробности.

— Вярно е, че тя беше необитавана най-малко от десет години — каза Шато Рено — и много тъжно беше да гледа човек затворените капаци, заключените врати и тревясалия двор. Всъщност, ако не принадлежеше на тъста на кралския прокурор, би могла да мине за някой прокълнат дом, дето е било извършено престъпление.

Вилфор, недокоснал досега ни една от три-четирите чаши със скъпи вина, сложени пред него, взе, която му попадна, и я изпразни на един дъх.

Монте Кристо почака, после, сред мълчанието, последвало думите на Шато Рено, каза:

— Странно, господин бароне, но същата мисъл ми мина през ум, когато влязох за пръв път тук; тази къща ми се стори така зловеща, че никога не бих я купил, ако управителят ми не бе избързал да го стори. Този негодник е бил подкупен вероятно от деловодителя на нотариуса.

— Навярно — промълви Вилфор, като направи усилие да се усмихне, — но бъдете уверен, че аз нямам никакъв пръст в тези престъпления. Господин дьо Сен Меран пожела да продаде тази къща, част от зестрата на внучката му, защото, ако бе останала още три-четири години необитавана, щеше да се срути.

Сега пък пребледня Морел.

— Особено една стая — продължи Монте Кристо, — най-обикновена наглед, стая като стая, тапицирана с червена дамаска, не знам защо, ми се стори изпълнена с драматизъм.

— Защо? — запита Дебре. — Защо с драматизъм?

— Може ли човек да си обясни инстинктивните усещания? — каза Монте Кристо. — Няма ли места, които ви навяват само скръб? Защо? Не знаете; някакво съчетание на спомени, някакъв каприз на мисълта ви отнася в други времена и места, които нямат Може би нищо общо с времето и мястото, дето се намирате; както и да е, тази стая ми напомняше удивително стаята на маркиза дьо Гранж[3] или на Дездемона. И тъй вечерята вече свърши, трябва да ви я покажа, после ще слезем в градината да пием кафе, след вечеря се полага спектакъл.

Монте Кристо запита с поглед гостите си, госпожа дьо Вилфор стана, домакинът също, всички последваха примера им.

Вилфор и госпожа Данглар останаха за миг като заковани на местата си, питаха се с очи, студени, безмълвни, ледени.

— Чухте ли? — каза госпожа Данглар.

— Трябва да отидем — отвърна Вилфор, като стана и й подаде ръка.

Всички се бяха пръснали вече из къщата, подтиквани от любопитство, защото смятаха, че разглеждането няма да се ограничи, разбира се, само с тази стая, а ще обиколят цялата съборетина, която Монте Кристо бе превърнал в дворец. И всички се втурнаха през отворените врати. Монте Кристо дочака изостаналите; когато влязоха и те завърши шествието, като се усмихваше така, че ако гостите му биха могли да го видят, биха се уплашили много повече от усмивката му, отколкото от стаята, в която щяха да влязат.

Най-напред обиколиха действително другите помещения, стаите с ориенталска наредба, с дивани и възглавници вместо легла, с лули и оръжия вместо мебели; салоните, украсени с най-прекрасните картини на стари майстори; будоари, тапицирани с китайски платове в невероятни багри, фантастични десени и чудна тъкан; накрая стигнаха до прочутата стая.

В нея нямаше нищо особено освен това, че макар да мръкваше, тука нямаше никакво осветление и всичко беше извехтяло, докато останалите стаи бяха подновени.

Тези две обстоятелства всъщност стигаха, за да й придадат зловещ вид.

— Уф! — извика госпожа дьо Вилфор. — Наистина е страшно.

Госпожа Данглар се опита да промълви нещо, което никой не чу.

Размениха се различни забележки, но в крайна сметка всички се съгласиха, че стаята с червената дамаска е наистина зловеща.

— Нали? — каза Монте Кристо. — Вижте колко чудновато е поставено това легло, какви мрачни, кървави тапети! А тия два избелели от влагата пастелни портрета сякаш казват с побелелите си устни и уплашени очи: „Видях!“

Вилфор прежълтя, госпожа Данглар се отпусна в един лежащ стол до камината.

— О! — усмихна се госпожа дьо Вилфор. — Имате ли смелост да седнете на този стол, дето може би е било извършено престъпление?

Госпожа Данглар веднага стана.

— Не е само това — каза Монте Кристо.

— Какво има още? — попита Дебре, комуто не убягна смущението на госпожа Данглар.

— Наистина, какво още! — запита Данглар, — защото, признавам, че досега не виждам нищо особено, а вие, господин Кавалканти?

— О! — отвърна майорът. — Ние имаме в Пиза Уголиновата кула, във Ферара затвора на Тасо, а в Римини стаята на Франческа и Паоло.

— Да, но нямате такава стълба — каза Монте Кристо, като отвори врата, скрита в тапета, — погледнете я и после ще ми кажете как ви се струва.

— Какви зловещи завои! — засмя се Шато Рено.

— Не знам — каза Дебре — дали хиоското вино настройва тъжно, но аз наистина виждам този дом в черни краски.

Що се отнася до Морел, откакто бе станало дума за зестрата на Валантин, той се натъжи и не проговори.

— Представяте ли си — каза Монте Кристо — един Отело или някакъв абат дьо Гранж да слиза в тъмна бурна нощ по тази стълба със злокобен товар, за да го скрие от човешките, ако не от божиите очи!

Госпожа Данглар полуприпадна върху ръката на Вилфор, който почувствува нужда да се облегне на стената.

— Боже мой, какво ви е, госпожо? — извика Дебре. — Страшно пребледняхте!

— Какво ли? — каза госпожа дьо Вилфор. — Много просто: господин дьо Монте Кристо ни разправя страхотии, навярно с намерение да ни умори от страх.

— Именно — каза Вилфор. — Графе, вие наистина изплашихте дамите.

— Какво ви е? — повтори тихо Дебуе на госпожа Данглар.

— Нищо, нищо — отвърна с усилие тя. — Трябва ми въздух, нищо повече.

— Искате ли да слезем в градината? — запита Дебре, като предложи ръка на госпожа Данглар и пристъпи към тайната стълба.

— Не! — отвърна тя. — Не! Предпочитам все пак да остана!

— Нима наистина се уплашихте, госпожо? — запита Монте Кристо.

— Не, господине — каза госпожа Данглар, — но вие умеете да представяте нещата така, че измислицата заприличва на действителност.

— Боже мой, да — усмихна се Монте Кристо, — въпрос на въображение; защо да не си представим всъщност тази стая като приятно и почтено убежище на една добра майка, леглото с пурпурния балдахин посетено от богинята Луцина[4], а тайнствената стълба като ходник, отдето съвсем тихо, за да не смущават възстановителния сън на родилката, минават лекарят или дойката, а може би и самият баща, който изнася заспалото дете?…

Този път, вместо да се успокои от приятната картина, госпожа Данглар изохка и съвсем припадна.

— На госпожа Данглар й призля — промълви Вилфор, — може би ще трябва да я пренесем в колата й.

— О, господи! — каза Монте Кристо. — Аз пък съм забравил стъкълцето си!

— Моето е тук — обади се госпожа дьо Вилфор.

И подаде на Монте Кристо едно стъкълце с червена течност, като тази, чието благотворно въздействие графът бе опитал върху Едуар.

— О! — възкликна Монте Кристо, като го взе от ръцете на госпожа дьо Вилфор.

— Да — промълви тя. — Опитах го според вашите указания.

— Сполучливо ли е?

— Мисля.

Пренесли бяха госпожа Данглар в съседната стая. Монте Кристо капна на устните й една капка от червената течност и баронесата се свести.

— Ах — каза тя, — какъв ужасен сън!

Вилфор я стисна силно за китката, за да й докаже, че не е сънувала.

Потърсиха господин Данглар, но като човек малко склонен към поетични впечатления, той бе слязъл в градината и разговаряше с господин Кавалканти-баща по някакъв проект за железопътна линия Ливорно — Флоренция.

Монте Кристо изглеждаше отчаян, улови под ръка госпожа Данглар и я изведе в градината, дето намериха господин Данглар, който пиеше кафе между двамата Кавалканти.

— Наистина ли толкова много ви изплаших, госпожо? — запита той.

— Не, господине, но знаете ли, всичко ни действува според настроението, в което се намираме.

Вилфор се опита да се засмее.

— В такъв случай ясно е, нали — каза той, — че е достатъчно някакво предположение, някаква самоизмама…

— Е добре! — каза Монте Кристо. — Ако искате вярвайте, но аз съм убеден, че в тази къща е било извършено престъпление.

— Внимавайте — каза госпожа дьо Вилфор, — говорите пред кралския прокурор.

— Тогава — отвърна Монте Кристо — ще се възползувам от това съвпадение, за да направя своето разкритие.

— Разкритие ли? — запита Вилфор.

— Да, и то пред свидетели.

— Много интересно — каза Дебре, — ако наистина има престъпление, това ще спомогне за храносмилането ни.

— Престъпление има — каза Монте Кристо. — Елате насам, господа, елате, господин дьо Вилфор. За да бъде валидно, разкритието трябва да се направи пред законно установената власт.

Монте Кристо улови под ръка Вилфор и като стискаше с другата ръката на госпожа Данглар, повлече кралския прокурор до платана, дето сянката беше най-плътна.

Останалите гости ги последваха.

— Ето — каза Монте Кристо — тъкмо тук — той тупна с крак пръстта, — за да подмладя тия вече престарели дървета, накарах да поразкопаят и да наторят; при това разкопаване моите работници изкопаха едно сандъче или по-точно железните обковки на сандъче, сред които се намираше скелетът на новородено дете. Това вече не е фантасмагория, предполагам?

Монте Кристо усети, че ръката на госпожа Данглар се скова, а китката на Вилфор потрепера.

— Скелетът на новородено ли? — повтори Дебре. — Работата, дявол да го вземе, става сериозна, струва ми се!

— Да! — каза Шато Рено. — Не съм се лъгал следователно, когато твърдях преди малко, че къщите имат душа и лице като хората и физиономията им отразява това, което крият в недрата си. Къщата е тъжна, защото има угризения, а има угризения, защото крие престъпление.

— Кой казва, че тук има престъпление? — направи ново усилие Вилфор.

— Как! Нима да се зарови живо дете в градина не е престъпление? — извика Монте Кристо. — Как наричате тогава подобна постъпка, господин кралски прокуроре?

— Но кой казва, че е било заровено живо?

— А защо ще го заровят тук, ако е било мъртво? Тая градина никога не е била гробище.

— Как се наказват детеубийците у вас? — запита простодушно майор Кавалканти.

— Чисто и просто им прерязват шията — отвърна Данглар.

— А, прерязват им шията значи! — промълви Кавалканти.

— Така мисля… Нали, господин дьо Вилфор? — запита Монте Кристо.

— Да, господин графе — отвърна дьо Вилфор със съвсем нечовешки глас.

Монте Кристо видя, че двамата, за които беше подготвил това зрелище, не можеха да издържат повече; и като не пожела да прекали, каза:

— Но ние, господа, като че забравихме кафето.

И поведе гостите си към една маса сред моравата.

— Просто ме е срам, господин графе — каза госпожа Данглар, — че трябва да призная колко съм слаба, но тези ужасни разговори ме разстроиха, оставете ме да седна, моля ви се.

И се отпусна на един стол.

Монте Кристо се поклони, после се приближи към госпожа дьо Вилфор.

— Струва ми се, че госпожа Данглар се нуждае още малко от вашето стъкълце — каза той.

Но докато госпожа дьо Вилфор отиде при приятелката си, кралският прокурор бе пошепнал вече на ухото на госпожа Данглар:

— Трябва да поговоря с вас.

— Кога?

— Утре.

— Къде?

— В кабинета ми… в прокуратурата, ако обичате, там е все пак най-сигурно.

— Ще дойда.

В този миг се приближи госпожа дьо Вилфор.

— Благодаря, мила — каза госпожа Данглар, като направи усилие да се усмихне, — нищо ми няма вече, чувствувам се много по-добре.

Бележки

[1] Апиций — прочут римски гастроном от времето на император Клавдий. Б.пр.

[2] Търсач на невъзможното (лат.). Б.пр.

[3] Маркиза дьо Гранж — безмилостно убита в 1667 година от деверите й. Б.пр.

[4] Богиня на ражданията (лат.) — Б.пр.