Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

IX. ВЕЧЕРТА НА ГОДЕЖА

Вилфор, както казахме, се запъти към площад Гран Кур и когато влезе в къщата на мадам дьо Сен Меран, намери гостите, които беше оставил на трапезата, да пият кафе в салона.

Рене го очакваше с нетърпение, което споделяха и всички останали. Затова го посрещнаха с всеобщо възклицание:

— Е, главорезо, опора на държавата, роялистки Бруте — извика един, какво има? Хайде разказвайте!

— Да не се готви нов терор? — попита друг. — Да не би корсиканският людоед да е излязъл от леговището си? — запита трети.

— Госпожо маркизо — рече Вилфор, като се приближи до бъдещата си тъща, — моля да ме извините, че съм принуден да ви оставя… Господин маркизе, ще ми позволите ли да ви кажа две думи насаме?

— Как, значи наистина е сериозно? — попита маркизата, съзряла облака, който помрачаваше челото на Вилфор.

— Толкова сериозно, че съм принуден да се сбогувам с вас за няколко дни; и тъй — продължи той, като се обърна към Рене, — вие виждате, че работата е сериозна.

— Заминавате ли? — извика Рене, безсилна да скрие вълнението, което й причиняваше това неочаквано съобщение.

— Уви, да — отговори Вилфор, — налага се.

— А къде отивате? — попита маркизата.

— Това е съдебна тайна, госпожо маркизо, но ако някой има поръчки за Париж, един мой приятел тръгва за там тази вечер и ще се заеме с тях на драго сърце.

Всички се спогледаха.

— Вие искате да поговорите с мене? — попита маркизът.

— Да, ако обичате, да минем във вашия кабинет.

Маркизът взе Вилфор подръка и излезе с него.

— Е, какво става? — попита маркизът, когато влязоха в кабинета. — Говорете.

— Нещо извънредно сериозно, което налага веднага заминаването ми за Париж. Сега, маркизе, извинете ме за грубия ми и нескромен въпрос, имате ли ренти от държавата?

— Цялото ми състояние е в облигации; шестстотин-седемстотин хиляди франка приблизително.

— Тогава продайте ги, маркизе, продайте ги или вие сте разорен.

— Но как искате да ги продам оттук?

— Вие имате борсов посредник, нали?

— Да.

— Дайте ми писмо до него; нека той ги продаде, без да губи нито минута, нито секунда; може би дори аз ще пристигна твърде късно.

— Поврага рече маркизът, — да не губим време.

И той седна до масата и написа до своя борсов посредник писмо, с което му заповядваше да продаде облигациите на всяка цена.

— Сега освен това писмо — рече Вилфор, като го скъта грижливо в портфейла си — трябва ми още едно.

— До кого?

— До краля.

— До краля ли?

— Да.

— Но аз не се наемам да пиша така на негово величество.

— Пък и аз не го искам от вас, но ви моля да го поискате от господин дьо Салвьо. Той трябва да ми даде писмо, с което ще мога да проникна при негово величество, без да се подхвърлям на всички формалности, свързани с една аудиенция, и да губя ценно време.

— Ами вашия министър на правосъдието? Той има право на свободен достъп в Тюйлери и чрез него вие можете всяка минута от денонощието да отидете при краля?

— Да, разбирам, но защо ще деля с друг заслугата за известието, което нося? Разбирате ли ме? Министърът на правосъдието ще ме измести съвсем естествено на втори план и ще ми отнеме цялата награда. Ще ви кажа само едно, маркизе: ако аз пристигна пръв в Тюйлери, попрището ми е осигурено, защото ще направя на краля услуга, която той никога няма да забрави.

— В такъв случай, драги, стягайте се за път; аз ще повикам Салвьо и ще го накарам да напише писмото, което ще ви послужи за пропуск.

— Добре, не губете време, защото след четвърт час трябва да бъда в пощенската кола.

— Заповядайте да спрат колата пред вашата врата.

— Бездруго вие ще ме извините, нали, пред маркизата и пред госпожица дьо Сен Меран, с която се разделям в такъв ден с дълбоко съжаление.

— Ще намерите и двете в кабинета ми и ще можете да се сбогувате с тях.

— Благодаря ви стократно; заемете се с писмото ми.

Маркизът позвъни; влезе един лакей.

— Кажете на граф дьо Салвьо, че го чакам…

— Вървете сега — продължи маркизът, като се обърна към Вилфор.

— Добре, аз ей сега ще се върна.

И Вилфор излезе тичешком; но на вратата му дойде наум, че видът на помощника на кралския прокурор, хукнал презглава някъде, би могъл да смути спокойствието на целия град; и тръгна с обичайната си важна походка.

На вратата на своя дом той зърна в тъмнината някакво бяло привидение, което го очакваше изправено и неподвижно.

Беше хубавата каталанка, която, неполучила новини за Едмон, се беше измъкнала по мръкнало от Фаро, за да научи сама за какво са арестували нейния любим.

Щом се приближи Вилфор, тя се отдели от стената, на която беше се опряла, и му препречи пътя. Дантес беше говорил на помощник прокурора за годеницата си и съвсем не беше нужно Мерседес да се назовава: Вилфор я позна. Красотата и достойнството на тази жена го поразиха и когато тя го попита какво е станало с нейния любим, стори му се, че той е обвиняемият, а тя — съдията.

— Човекът, за когото говорите — рече грубо Вилфор, — е голям престъпник и аз не мога да направя нищо за него, госпожице.

Мерседес изхлипа, Вилфор се опита да я отмине, но тя го спря повторно.

— Но кажете поне къде е — попита тя, — за да мога да науча умрял ли е, или жив?

— Не знам, той не е вече в мое разпореждане — отговори Вилфор.

И смутен от чистия й поглед и умоляващата й стойка, той отблъсна Мерседес и влезе в дома си, като тръшна вратата, сякаш искаше да остави навън угризенията на съвестта си.

Но не е лесно да се отпъди съвестта. Раненият от нея човек я отнася със себе си, както смъртоносната стрела, за която говори Вергилий. Вилфор влезе, затвори вратата, но щом стигна в салона, краката му се подкосиха; от гърдите му се изтръгна въздишка подобна на ридание и той се отпусна в едно кресло.

Тогава в това болно сърце се появи първият зачатък на смъртна рана. Човекът, когото беше пожертвувал той за честолюбието си, невинният в нищо момък, който заплащаше вината на баща му, се появи пред него блед и страшен, хванал за ръка годеницата си, бледа като него, и повлякъл след себе си угризението на съвестта, но не угризението, от което болният скача като гонените от античната съдба, а оня глух и скръбен звън, който в известни мигове чука по сърцето, терзае го със спомена за извършеното и тия терзания го дълбаят и стават все по-дълбоки и по-дълбоки чак до смъртта.

Тогава в душата на Вилфор настъпи още една минута на колебание. Много пъти вече без никакво вълнение освен вълнението от борбата на съдията с обвиняемия той беше искал смъртно наказание за подсъдимите; и тези смъртни наказания, извършени благодарение на мълниеносното му красноречие, увлякло или съдиите, или съдебните заседатели, не бяха помрачавали нито с едно облаче челото му, защото подсъдимите бяха престъпници или поне Вилфор ги смяташе за такива.

Но този път беше съвсем друго; на доживотен затвор той беше осъдил един невинен, един невинен, комуто предстоеше да бъде щастлив и на когото той разрушаваше не само свободата, но и щастието; този път той не беше вече съдия, беше палач.

Като мислеше за това, той усещаше как глухите удари на съвестта, които му бяха непознати дотогава, отекват в сърцето му и изпълват гърдите му с непонятни страхове. Така нетърпимата болка инстинктивно възпира ранения и той никога без потреперване няма да докосне с пръст отворената и кървяща рана, преди тя да се е затворила.

Но раната, получена от Вилфор, беше от тези, които не се затварят или които се затварят, но само за да се отворят отново, още по-кървави и по-мъчителни, отколкото преди.

Ако в този миг нежният глас на Рене прозвучеше на ухото му, за да му поиска милост; ако хубавата Мерседес влезеше и му кажеше: „В името на бога, който ни гледа и ни съди, върнете ми годеника“, Вилфор, почти победен от необходимостта, би се покорил напълно и с вледенената си ръка, готов на всичко, което можеше да последва от това за него, би подписал заповедта за освобождаването на Дантес; но ничий глас не пошъпна в тишината и вратата се отвори само за камериера на Вилфор, който дойде да му каже, че пощенските коне са впрегнати в пътническата каляска.

Вилфор стана, или по-скоро скочи, като човек, излязъл победител от една вътрешна борба, изтича към писалището си, изсипа в джобовете си всичкото злато, което се намираше в едно от чекмеджетата, повъртя се из стаята си, като търкаше объркано с ръка челото си и бъбреше несвързани думи, най-сетне, почувствувал, че камериерът наметва плаща на раменете му, излезе, скочи в колата и заповяда с отсечен глас да кара на улица Гран Кур при господин дьо Сен Меран.

Нещастният Дантес беше осъден.

Както господин дьо Сен Меран беше обещал, Вилфор завари в кабинета му маркизата и Рене. Щом зърна Рене, младият човек потрепера: помисли, че тя ще поиска отново свободата на Дантес. Но уви, трябва да кажем за срам на нашия егоизъм — хубавата девойка беше заета само с едно: със заминаването на Вилфор.

Тя обичаше Вилфор, той заминаваше тъкмо когато щеше да стане неин съпруг. Вилфор не можеше да каже кога ще се върне и Рене, вместо да съжали Дантес, прокле човека, който с престъплението си я отделяше от нейния любим.

А какво трябваше да каже Мерседес!

Клетата Мерседес намери на ъгъла на улица Дьо ла Лож Фернан, който беше излязъл подир нея; тя се върна в Каталаните и полумъртва, отчаяна, се хвърли на леглото. Фернан коленичи пред това легло и като стискаше ледената ръка, която Мерседес не издърпа, я покриваше с горещи целувки, но Мерседес дори не ги усещаше.

Така мина нощта. Лампата угасна, когато свърши маслото; Мерседес не забеляза тъмнината, както не беше забелязала и светлината, и денят изгря за нея, без тя да види това.

Скръбта беше закрила с пелена очите й и тя не виждаше нищо освен Едмон.

— Ах, вие ли сте? — рече тя най-сетне, като се обърна към Фернан.

— От вчера не съм се отделял от вас — отговори Фернан с тъжна въздишка.

Господин Морел не се смяташе за победен: той беше научил, че след разпита Дантес е отведен в затвора; той се затече тогава при всичките си приятели, представи се пред онези, които можеха да имат влияние, но слухът, че младият човек е бил арестуван като бонапартистки агент, се беше разпространил вече и тъй като по това време и най-големите смелчаци смятаха за безумна мечта всеки опит на Наполеон да си възвърне престола, той срещна навсякъде само студенина, страх или отказ и се върна дома отчаян, съзнавайки, че положението е тежко и че никой не би могъл да помогне с нищо.

От своя страна Кадрус беше също много неспокоен и измъчен: вместо да излезе, както Морел, и да се опита да помогне с нещо на Дантес, за когото не можеше всъщност да направи нищо, той се затвори в къщи с две бутилки ликьор и се опита да удави безпокойството си в пиянството. Но в душевното състояние в което се намираше, двете бутилки бяха малко, за да замъглят разсъдъка му; затова той остана да седи облакътен на една крива маса срещу двете празни бутилки, много пиян, за да търси друго вино, и недостатъчно пиян, за да забрави станалото, и гледаше как при блясъка на димящата свещ танцуват всичките призраци, които Хофман е посипал като черен и фантастичен прах по своите измокрени от пунш ръкописи.

Едничък Данглар не се измъчваше, нито се безпокоеше; той дори се радваше, защото беше отмъстил на своя враг и си беше осигурил на „Фараон“ длъжността, която се страхуваше да не загуби. Данглар беше един от тези пресметливи хора, които се раждат с перо зад ухото и мастилница вместо сърце; за него всичко на този свят се свеждаше до изваждане или умножение и една цифра му беше много по-ценна от един човек, щом тази цифра можеше да увеличи сумата, която човекът можеше да намали.

Данглар си беше легнал в определения час, както винаги, и спеше спокойно.

След като получи писмото на господин дьо Салвьо, целуна Рене по двете бузи, целуна ръка на госпожа дьо Сен Меран и стисна ръката на маркиза, Вилфор препусна по пътя за Екс.

Старият Дантес умираше от скръб и безпокойство.

Що се отнася до Едмон, ние знаем какво беше станало с него.